Злото се стоварва върху всяко едно поколение
Политиците би следвало да водят достойна политика, а не такава на снижаване
Интервю на Силвия ШАТЪРОВА
Писателката Теодора Димова бе в Бургас за среща с читатели точно на 1 април – деня, в който от този свят си отива баща й - писателят Димитър Димов. В Бургас той пише първия си роман - „Поручик Бенц“, в къщата на улица “Хан Аспарух“, където сега се помещава БАБХ. Теодора Димова е само на шест години, когато баща й си отива от този свят.
Димова сложи началото на поредицата от срещи с български творци по случай първата годишнина от влизането в нов дом на Регионална библиотека „П. Яворов“-Бургас. Автор е няколко романа, най-известните от които са „Майките“, „Поразените“ и „Адриана“, както и на 14 пиеси.
- Госпожо Димова, какво е усещането да сте в Бургас, точно на 1 април, на първия рожден ден на новата сграда на Бургаската библиотека, и да сложите началото на поредица от срещи с читатели?
- Щастливи сте, че имате такова бижу в града си, удоволствие е да се работи тук, човек се чувства по друг начин. Поздравления, пожелавам с радост и голям смисъл да използвате всички възможни пространства на тази сграда. Аз от 10 години не съм идвала в Бургас и го намирам за изключително променен в добра посока. Душата ми се изпълни с радост от добрите неща, които видях.
Благодаря на ръководството на библиотеката за това, че организирате тези дни, че каните писатели и разговаряте с тях. Тези дни особено много липсваха през последните две години - както на писателите, така и на читателите.
Да, няма нищо случайно, днес е 1 април, ден на шегата и хумора, но аз винаги съм го посрещала със свито сърце, защото през 1966 година това беше денят, в който баща ми почина. Тогава у дома се звънна и съобщиха тази трагична вест. Който е губил в ранна възраст някой от родителите си или близък човек знае, че това е стигма, която остава за цял живот. С нищо не може да бъде компенсирана, нито със семейство, деца, писане, нито с книги или кариера. Просто така първородният грях се отпечатва върху всеки един от нас по различен начин и това е нашият кръст, който носим през целия си живот.
Веднъж казах, че вероятно заради баща ми съм станала писател, за да бъда по-близо до него, защото бях на 6 години, когато той почина в Букурещ от масиран инфаркт и инсулт едновременно. Моето убеждение е, че скандалът около романа „Тютюн“ е това, което вътрешно го е изяждало и съсипвало. Той е бил на 42 години, когато излиза романът и след него не е написал нищо друго освен трите си пиеси - т.е. в най-плодотворната за един писател възраст от 40 до 56 години. Той не е посмял да посегне към романа, толкова е бил смазан от скандала и всичко, което е претърпял. Стенограмите около тридневното обсъждане на романа са издавани многократно и когато днес ги четем, когато виждаме забележките, масираната атака от негови колеги към романа, която е идеологизирана, може да ви се струват като пиеса на абсурда, но в онова тежко сталинистко време - 1951-52 година, са били реални заплахи за живота му, когато знаем каква е била атмосферата тогава, те звучат зловещо в най-уродливия вид на една тоталитарна система. 15 години по-късно той пише трите си пиеси, не посяга към романа, става председател на Съюза на българските писатели и е изпратен в Букурещ на международна писателска среща, където получава неспасяем инсулт и умира в разцвета на творческата си възраст.
- Какъв е начинът Ви на писане, характерни за вас са тези дълги, сложни изречения?
- Хората, които са прочели романите, казват, че са го направили на един дъх, това на един дъх идва, защото не мога да спра да разказвам, имам да казвам и още, и още, и затова се получават тези дълги изречения, някои ги харесват, други ме обвиняват за това. Но това е моят начин на писане и ако аз не уловя още в самото начало този ритъм, понякога той става съвсем различен и изреченията стават нормални. За мен това е моят стил и той не е измислен, нарочен, за да бъде по-интересен и различен от останалите, просто ритъмът е този, който ме води при писането.
Аз съм завършила АЕГ и голямото ми обвинение към нея бе, че ни държаха строго и трудно се изкарваха петици и шестици. Връщах се от училище и след час трябваше да започна да уча за следващия ден, при цялото ми старание трудно изкарвах шестици и роптаех срещу тази дисциплина, но се оказа, че тя много ми помогна в писането, и то не по вдъхновение и когато ти е приятно. Това е просто работа като всяка друга и изисква ежедневно занимание и по пет свободни часа, в които да нямаш мисъл за нищо друго и да можеш да се концентрираш. Само така може да се пише. Мъчителна работа, особено когато започне да се редактира. Тя е не по-малко трудна от самото написване, не по-малко щадяща. И се оказа, че аз съм много благодарна на тази Английска гимназия точно затова, за което я обвинявах. Другото е четенето, те вървят ръка за ръка - не може да пишеш, а да не четеш, защото въображението на един писател се захранва от четенето.
Водех си дневник като дете и ако нещо не е написано и разказано в него, имах чувството, че то не се е случило. Този навик да пиша това, това отчуждение, когато опишеш нещо и това обогатяване на случката, ме е привлякло към писането. Не вярвам много в озарението и вдъхновението - те са за поетите, а в ежедневната работа.
- Радват ли ви наградите?
- Да, наградите са нещо хубаво, но мимолетно, когато се появят - добре са дошли. Радостта е два-три дни, седмица и след това останеш ли да лежиш на това ухо, си загубен. Работата е тази, която носи същинската радост. Хубаво е да се получават награди, радвала съм се, но съм успявала да не се главозамая и да не разчитам на тях. Освен това винаги, когато започвам един текст и дали е есе, или роман, аз имам чувството че няма да се справя, че това е провал. И така се съсредоточавам цялото си усилие, за да избегна този провал и дори съм си казвала: „Добре, и провал да е, какво толкова!“, но изключително важна е тази вътрешна хигиена на това да не си повярваш и да не се самовъзвеличаеш и да не мислиш за себе си като изключителен човек. Един писател трябва да мисли за себе си като човек, който всеки момент може да пропадне и сгреши и да изтърпи провала, да на успее. Това е важна част от духовната хигиена на един човек.
- Как бе написан „Майките“?
- „Майките“ беше написан по повод убийството, което се случи в Пловдив, когато две осмокласнички убиха своя съученичка и й откраднаха телефона, взеха й дрехите и я завлякоха в последния етаж на една сграда. След два-три дни ги хванаха и те направиха пълни самопризнания. Тази случка ме порази, тя ме премаза и си помислих: деца от нормални семейства - родителите на едното са лекар и учителка, на другото - психолог и лекарка, съвсем средностатистически, нормални български семейства, как може тези деца да извършат убийство. Не можех да си намеря място от тревожност. Исках да си обясня откъде се е появила тази агресия у децата, дали у моите няма да се появи и започнах да изследвам децата и родителите им и самата себе си.
И изводите, до които стигам с този роман, са много нелицеприятни, защото колкото са виновни децата, толкова са виновни и техните родители, обществото и учителите, ние носим една колективна вина. Въпреки че те са фактическите извършители на това убийство. Аз съм стигнала до този извод през 2004 година, когато беше написан романът и когато все още не се усещаше тази агресия, омраза, разделение. Разломите не бяха придобили тези мащаби, които имат сега. Състоянието на нашето общество не е било толкова раздробено и настръхнало едно срещу друго и затова ми се струва, че такива срещи са особено важни, защото четящите хора и писателите сме 10% от населението и не повече. Ние сме тези, които трябва да тушираме разделението, омразите и всички тези отрицателни неща, които се появяват и тревожат. Освен това стигнах до извода, че детската самота е по-страшна от самотата на възрастния човек, защото ние, възрастните хора, имаме механизмите да се справяме със самотата, агресията и омразата, докато децата са лишени от това знание и механизми и те са абсолютно беззащитни при тези отровни енергии, които проникват при тях. Нямат скафандър от любов, който всяко дете е предопределено да има, то е предопределено да живее в безусловна любов и когато родителите са се отдръпнали и имат по-важни неща, тогава тези деца остават сами без този пашкул от любов и агресията и автоагресията проникват у тях. Всъщност липсата на внимание, на грижа, топлота, сърдечност и празници в живота на едно дете е това, което го съсипва, то не знае как да се пребори с тази липса и извършва тези действия. Много често те са и автоагресивни, като се отдават на наркотиците и други зависимости. Предупреждението ми беше да сме внимателни към тези много крехки и най-беззащитни същества, защото техният живот е по-труден от нашия.
Попитаха ме дали книгата има голям успех за това, че всеки се чувства виновен или към децата, или към родителите си, никой не може да избегне тези капани, може ли литературата да повлияе върху обществото. Нищо в законите и в административната област не се промени, но една жена дойде при мен и каза: „Аз съм следовател и съм виждала страшни неща, много ми хареса книгата и когато я подарих на майка ми, тя я прочете и заяви, че ще си смени отношението към мен“.
Зарадвах се, защото литературата не може да повлияе върху обществото, но може да повлияе върху конкретен човек. Това влияние е оправдание за цялата литература и писане и работата на един писател.
- А каква е историята около „Поразените“ и как книгата се появи?
- Бях на един 1 февруари на честване Деня на жертвите на комунизма в София и там на паметника нямаше държавен глава, министри. Всичко приличаше на частна панихида, а не на ден за почит на жертвите на комунизма. Тогава като си тръгвах вятърът беше леден и си мислех: „Колко малко филми има на тази тема и книги не са написани за този период“. В същото време се спрях и си казах: „Аз защо не съм написала книга за този период, не съм ли част от българската литература, защо обвинявам своите колеги?“. Това беше мигът, в който разбрах, че ще напиша „Поразените“ без изобщо да ми е ясно и да си давам сметка какво ме очаква. Започнах да чета за този период, за него има изключително много историческа литература, мемоарна литература, записки, изследвания, студия. В един момент си помислих, че не мога да поема всичко това и трябва да се откажа. Човек не може да повярва на тези документални неща, които чете. Този период продължи година и половина четене и изучаване на времето веднага след 9 септември. Няколко месеца на кървав терор, които са се стоварили най-неочаквано върху нашия народ и след това започнах постепенно да пиша отделни глави, които да разработвам, и ми беше крайно мъчително. Писането продължи четири години, исках да се откажа, защото работата по историческа тема е вървене по тънък лед, тя може да се политизира, идеологизира и превърне в публицистика. Интуитивно усещах, че спасението ми е в това образите да бъдат верни, плътни и убедителни. Имах предвид образите от тази средна класа, която е била унищожена след 9 септември, елитът на нацията е бил унищожен - 30 000 души първите няколко месеца са избити и безследно изчезнали. Нацията е била обезглавена, обезкървена. Обвинението ми към нашия народ беше това, че лесно се е поддал на злото, това е едно метафизично зло, което се стоварва и всеки реагира по различен начин към него. Един се приобщава към него, започва да му сътрудничи, друг изпитва съпротива, трети бяга, четвърти търси убежище в себе си, но повечето хора под влияние на страха и заплахата са започнали да се поддават и да служат. Това беше мълчаливото ми обвинение към българския народ.
Книгата излезе през 2019 година, а през 2020 се случи пандемията и аз бях по някакъв начин бях готова за нея. Тя дойде изневиделица по същия начин както 9 септември ни връхлетя, нямахме никакви сетива за това, което ни предстоеше. Спомняте си първите месеци колко бяхме изплашени, смятахме, че светът се е подхлъзнал и пропада. Всъщност това е злото, което се стоварва върху всяко едно поколение. Нашите поколения мислехме, че сме спасени от войната, но ето какво се оказа, че ние също можем да попаднем в центъра на събитията.
Не ми се мисли, че толкова сме депресирани от това, което се случва в Украйна. Ние сме го преживели и затова са ни толкова близки тези събития и не можем да се откъснем от телевизори и компютри, следим всяко едно действие и знаем какво би следвало.
Когато пишех романа, и за миг не ми е хрумвало, че може да стане актуален и че може да бъде предупреждение за това, което ни очаква. Политиката нахлува у нас и ние се политизираме до такава степен, че сънищата ни стават политически, което никак не говори добре за нас. Така страхът ни от това, което би могло да се случи с нас, е страх почти на ръба на паниката. Все пак трябва да запазваме самообладание, да бъдем спокойни и да подтикваме политиците да водят достойна политика, а не да се опитват да се снижават, защото снижаването не води до нищо добро.
Трябва да знаем какво е било зад нас, за да не попадаме в същите грешки и мини. Длъжници сме към онези жертви и поколения. Имах чувството за дълг към тях и че това може да се случи, ако не сме внимателни.
- Има ли роман за войната, бихте ли написали такъв?
- Да не дава господ да бъдем въвлечени във войната, но няма начин тази война да не се отрази по-нататък, дори да сме толкова далече от нея, мисля, че е неизбежно. Дори и това да изглежда политическо събитие, то засяга всеки един от нас и няма начин да не се отрази и опише по-нататък.
Днес отново видях този паметник на Альоша в Бургас. Притеснително е неговото присъствие в центъра. С оглед на това, което се случва в Украйна, e нетърпимо. Точно липсата на памет оправдава тези паметници.
- С кинопроекта „Поразените“ какво става?
- Той спечели субсидия от филмовия център и сега е попаднал в административни процедури. Оказа се, че има техническа грешка при изчисляването, има пусната жалба, тя може да бъде удовлетворена от два месеца до две години и тогава да се пусне субсидията, за да се снимат тези 7 проекта, които са получили финансиране. Животът на нашите кинодейци е изключително тежък, те зависят от тези субсидии, работата им зависи от тях. Механизмите са изключително тромави и заради една жалба тези седем проекта могат да бъдат пуснати едва след две години. Това е изтичане на творческа енергия и демотивация. Не може един режисьор да живее две години с онази енергия, когато е писал сценария.
- Вас вълнува ли ви тази ситуация?
- Вълнува ме, но за мен е важен животът на книгата, филмът ми е някак си чужд. Не е толкова мой, съкровено и същински смисъл е да бъдат написани книгите.
- А открихте ли друга голяма тема след „Поразените“?
- Да, открих, работя върху роман, който се надявам до края на годината да излезе. Именно навлизането на политиката в самите нас и разделите, които се случват в самите нас, разломите в обществото, които стават и наши вътрешни разломи. Онова, което отвън се интериоризира и повече или по-малко ни съсипва и погубва. Затова четящите хора са тези глашатаи на мира, на мостовете между хората.
- Ситуиран днес или исторически?
- Днес и сега.
- Вашите герои и героини имат ли нещо общо с тези на баща Ви?
- Неговите героини са толкова уникални и самостойни, че никой не може да им се противопостави. Всичките те произлизат от Елена Петрашева. Според мен и другите му два романа произлизат от „Поручик Бенц“, някак в него е заложен зарядът. Къщата, в която го е писал, се намира на улица „Хан Аспарух“ 36 в Бургас. Голямо вълнение изпитах като минах оттам и видях паметната плоча. Няма други женски образи, които да могат да съперничат на Елена Петрашева или Ирина.
- Усещате ли подкрепата на баща си по някакъв начин?
- Имам усещане, да. Знаете за моя роман „Адриана“, той е своеобразно продължение на „Роман без заглавие“ на баща ми, написан е между „Осъдени души“ и „Тютюн“. Това означава между 1944 година и 1948 година. По това време е имало обичай авторите да събират свои приятели и да им четат откъси от книгите си, той много често е събирал приятели и е чел откъси от „Тютюн“ и „Осъдени души“. За този „Роман без заглавие“ никой не е чувал и слушал откъси, той е открит след смъртта му и е публикуван точно с това име. Героинята му Адриана е 29-годишна, носи характерните черти на останалите му героини. Тя е богата, дъщеря на фабрикант, разглезена, отегчена от живота и се влюбва в един спасител. Завършва романа на 200 страница по средата на една глава. Аз периодично препрочитам неговите романи и останах толкова учудена какво се случва с тази Адриана, която е на 29 години, като че ли за първи път четях романа. Изведнъж видях Адриана на 93 години, все още е жива, видях я, чух я, как трябва да бъде освободена от това нейно състояние на недописаност, защото трябва да си тръгне от този свят. Казах си: „Не трябва да се поддавам на тези неща. Ако е преживяла тоталитарния период, прехода, сега трябва да е на 93 години. И започнах да пиша нейната изповед. Тогава най-плътно се доближих до баща ми и неговата подкрепа. Много трудно се говори за тази близост и тези неща, но бях истински щастлива с написаното.
- Трябва ли романът „Майките“ да се изучава в училище, защото се приема противоречиво от учениците?
- Да, трябва. Един тийнейджър има нужда от общуване с неговите проблеми и това се получава с този роман. Макар че мнението на автора за неговите книги не трябва да се взима на сериозно.
В интервюто са използвани въпроси и на други медии
