Историкът Митко Иванов вдига сватба, докато Живков пада от власт
Георги РУСИНОВ
10 ноември 1989-а. Датата, в която за целия свят, включително и за България, задухват ветровете на промяната. Берлинската стена пада. Този символ на разделението между Източния блок и Запада, на две идеологии и на един народ, отива набързо в миналото през чевръстите ръце на германци от двете страни на преградата, които бързат с чукове да пробият стената, да срещнат близките си, роднините си и приятелите си и от двете страни. На тази дата е и краят на българския комунистически режим. Тодор Живков пада от власт, след като съпартийците му спрягат преврат, оркестриран лично от Москва.
Тази дата за бургаския художник и историк Митко Иванов е паметна не само поради десните му убеждения, но и поради две лични причини.
„На 10 ноември аз се жених и никой в сватбата не разбра, че се е случило събитието и никой не се обади по телефона. Чак на другия ден, когато сватбата продължаваше с пълна сила, някой каза: „Абе, Тодор Живков паднал!“. Тогава аз излязох на терасата и почнах да викам от радост. Оказа се обаче, че никой не желае да сподели радостта ми. Баща ми приключи с историята като каза: „Я стига с твоите глупости, прибирай се“, разказа той пред репортер на „Черноморски фар“.
Иванов също е един от тридесетте анкетирани в неговия проект, или както се изрази - самоанкетиран.
„Тази дата за мен остана винаги свързана в личен план заради сватбата ми. Иначе през комунизма не можах да се дипломирам, понеже бях скъсан на политически изпит. 10 ноември ми донесе и диплома за висше образование, тъй като университетите обявиха, че стават независими няколко седмици по-късно и изхвърлиха политическите дисциплини. Това автоматично ме направи висшист“, добавя историкът.
Той сподели, че се присъединява към преобладаващото мнение на анкетираните, че преходът е противоречив.
„Или поне този, който ние създадохме. В много други страни мисля, че дори и да има някакви моменти на носталгия, те никъде не са толкова силни и ярки като в България. Най-вероятно това е нужно да бъде тема на специално изследване. Следователно огорчението у хората е твърде високо и може да се направи един отделен социологически проект, за да се разбере защо това се е случило. Много добре знам, че в другите страни в Източна Европа има проблеми и в някои от тях много сериозни, но те не са толкова породени от носталгия по миналото, връщането му, или възстановяване на съюз с днешната Русия“, казва той.
Според него, а и анкетираните души в проекта му, за България друг път освен проевропейския няма.
Защо преходът ни е бил по-различен от този в страни като Чехия, Полша и Унгария, Иванов има свое обяснение.
„Да, икономически стоят много по-добре в момента. Като социален статус населението изпревари доста България, а в една Чехия вече се говори, че доближава най-добрите страни в Европейския съюз. Всички споменати държави имаха моменти на проблеми. За пример, Виктор Орбан в Унгария и полският национализъм, който в момента ръководи Полша и на моменти прави стряскащи залитания. Ето, че и тези държави си вървят със своите проблеми. Оказва се, че всяка страна поражда различни проблеми по време на прехода. Нито комунизмът успя да ни уеднакви, нито преходът, нито Европейският съюз, към който, слава Богу, ние в момента членуваме. По-категорично ще се изкажа, че няма как България да тръгне назад и няма как да се коментира тази носталгия по връщането на комунистическото минало. Ние проблемите си ги самосъздадохме и остава да си ги саморешим“, посочи Иванов.
От германците е трябвало да научим как да поставяме смело проблемите на масата и да ги решаваме, без да мрънкаме, смята той.
„Това е нещото, което много ни отличава от тях. След това идва икономика, политика, култура и т.н. В този смисъл за мен немците са смела нация, които правят това, докато ние сме по-колебливи“, уточнява историкът.
В Германия той е бил точно една година пък преди падането на Стената. За 20-те дни, в които е бил на студентска практика, Иванов обяснява, че е имал доста интересни наблюдения, включително и среща с близкото нацистко минало на страната. Като цяло обаче се усещало витаещо във въздуха очакване, че нещата ще се променят.
„Видяхме и Стената. Бяхме една шумна балканска компания. Пред теб виждаш една невисока, но здрава метална ограда. Ние в това време жестикулираме, говорим високо, типично по балкански, но когато премина възбудата обърнахме внимание, че има и други хора – немци, по един, по двама. Те най-често се приближаваха до оградата, вкаменяваха се, стояха минута-две, гледайки в нищото и си тръгваха. Постепенно и ние се умълчахме като наблюдавахме доста странната процесия от поединично идващи и тръгващи си хора. После си дадох сметка, че така се държат хората на гробище. Това причислявам към витаещото във въздуха очакване, че няма да продължава вечно така. Горбачов вече се беше срещал с Маргарет Тачър и Роналд Рейгън“, разказа той.
