Огледало. „Ездачът и конят се свързват толкова много, че стават като едно“, категорична е Анелия Димова
Георги РУСИНОВ
Между морето и града има една ивица земя, където шумът на Бургас заглъхва, а вместо него се чува ритъмът на копита. Там, в Конната база в парк „Езеро“, Анелия Димова всеки ден влиза в друг свят – не бягство от реалността, а сблъсък с нея в най-чистия й вид.
„От шест години имам свой кон. Иначе яздя от десетина години“, казва тя без излишна поза. При нея няма толкова романтизиране. Има работа. Има постоянство.
Базата е на едно от най-хубавите места в града – до морето, в Морската градина. Според Анелия това не е просто удобство, а възможност.
„Мястото е много подходящо за популяризиране на конния спорт в страната и града. Хората минават, спират, гледат.“, казва тя.
Докато язди, Анелия вижда интереса в очите на децата, но и на възрастните. Връзката с коня може да изглежда позабравена, но не е изчезнала, категорична е бургазлийката.
Един ден с кон не е разходка
Да имаш кон означава ангажимент. Всеки ден.
„В зависимост от натовареността си отделяш време, защото това са животни, които трябва да се изкарват всеки ден“, обяснява тя.
Идва в базата, сресва кобилата, почиства я, оседлава я. След това – тренировка по скачане на препятствия. Някои дни са по-интензивни, други са за езда и разходка.
Зимата обаче има своя особен чар за нея.
„Когато общината ни позволява, ходим на разходка по брега на морето с конете. Много е хубаво.“
Представата за коне на фона на зимното море не е клише – тя е част от ежедневието й.
Бургазлийката участва в състезания с препятствия
Персия Алтеш – огънят, който препуска срещу вятъра
Кобилата й се казва Персия Алтеш. Името не е случайно.
„Алтеш на персийски означава огън. А току-що започнахме годината на Червения огнен кон. Моята кобила е алеста – червена и е огнена“. Усмихва се и добавя: „Надявам се тази да е нашата година“.
Дали става дума за съвпадение или за синхроничност – Анелия не се наема да реши. Но вярва в енергията на нещата.
Тренира Персия в скачане на препятствия. Участвала е в състезания, макар че скоро не е излизала на старт. И тук прави важно уточнение:
„За мен ездата не е гонене на резултати. Конят не е средство да печелиш купи, розетки, награди, които да обслужват човешкото его“.
Тя не отрича състезанията. Тодоровден например е голям празник за всички ездачи и коняри.
„Той бележи началото на състезателния сезон. Това е първото състезание в годината поне в България, защото нямаме достатъчно големи закрити манежи“, обяснява Анелия.
Зимата конете не са в най-добър тренировъчен режим, затова празникът е своеобразно въведение. След него започва усилената подготовка.
В кушии не се е пускала, участвала е само в скачане с препятствия със своята вярна кобила. Спомня си, че преди години в Бургас са правели кушии на плажа. Днес това е по-скоро носталгия.
Конят като огледало
„Конят за мен е партньор, приятел, психолог, учител, фитнес инструктор. Всичко в едно“, смее се тя. Но зад смеха стои сериозна философия.
На въпроса дали има моменти, в които усеща, че конят я чете по-добре от хората тя е категорична:
„Да. Всеки един кон го прави със своя ездач, с който е свързан“.
Според Анелия конете са чисто огледало. Ако тя е нервна и напрегната, кобилата реагира със същото. Ако е уверена и спокойна – и животното се отпуска.
„Понякога, ако самата аз не знам как се чувствам, по държанието на коня ми разбирам“.
Егото, казва тя, замаскира. На повърхността показваме едно, а отвътре носим друго. Конете отразяват истината. Без филтър. Тази връзка е на друго ниво. Без думи.
„Ездачът и конят се свързват толкова много, че стават като едно“, заявява Анелия.
Първият път – страх и адреналин
Няма колебание кога е разбрала, че няма да остане човек, който просто се качва на кон от време на време.
„Още първия път“, казва тя и уточнява, че й е харесало изключително много.
Имало е и страх.
„Те са големи, високи животни, движат се във всички посоки. Не е като колело или мотор, който контролираш. Това е живо същество със свои мисли и желания. Може да се изплаши, да се стресне“, посочва бургазлийката.
Именно тази доза адреналин я е привлякла. Още на първата разходка е знаела, че няма да спре.
Уроците на една кобила
„Моята кобила ме учи на безусловна любов“, казва Анелия.
И на търпение. Кобилите, според нея, са по-вироглави, по-опърничави, със собствено мнение – „като почти всички жени“, добавя с усмивка.
Но отвъд шегата стои нещо съществено – уважението към другия. Да се съобразиш с неговото душевно състояние. Да го приемеш такъв, какъвто е.
„В днешно време всички имаме нужда да се научим да приемаме повече останалите.“
Имало е периоди, в които в базата не е имало конегледачи – хората, които ежедневно чистят боксовете и хранят конете. Тогава Анелия е поемала и тази роля.
„Трябваше да бъда и конегледач, и ездач“, спомня си тя.
Физическата работа не я е уплашила. Не я е отегчила. Да, отнема повече време. Да, по-трудно е. Но не й е тежало.
Причината е проста – близостта до тези животни. Тя носи удовлетворение, което компенсира умората.
Присъствието като константа
Има едно условие, което конете поставят без компромис – присъствие. Пълно.
„Когато си покрай тях, независимо дали ги разхождаш, чистиш или яздиш, трябва да имаш пълно присъствие в сега. Не можеш да си с каша в главата, да мислиш за проблемите в работата. Ако ти е мил животът, трябва да присъстваш, да си фокусиран“, абсолютно убедена е Анелия.
Конете могат да бъдат опасни. Те изискват внимание. В замяна учат на нещо, което хората трудно практикуват – да бъдат тук и сега. В ежедневието мислите ни се разпиляват. В базата това е невъзможно.
Бягство или завръщане
На въпроса от какво бяга и към какво се връща, докато е в седлото, тя не се колебае:
„Бягам от проблемите си. Забравям абсолютно за всички. Проблемите или са в миналото, или в бъдещето. В седлото има само настояще. И връзка. Отдавам се изцяло на ездата. Бягам от проблемите си и се връщам към себе си“.
Това не е бягство в смисъла на отказ. Това е пауза, в която човек сваля маските.
Краят на ездата не е край на любовта към конете
Признава мислила е за момента, в който възрастта ще я принуди да слезе от седлото.
„Ще ми липсва адреналинът“, казва.
Но не вярва, че връзката ще се прекъсне.
„Можеш да прекарваш времето си с кон и без да го яздиш“, убедена е Анелия.
Надява се Вселената да й подреди живота така, че до края му да бъде около коне – независимо дали ще има свой или не. Понякога е достатъчно да постоиш на поляната, да разходиш животното, да го срешеш. Присъствието стига.
Фолклор или ДНК памет
Жива ли е връзката на българите с коня?
„Може би на повърхността е фолклорен спомен“, казва тя.
Хората са се откъснали от земята, от животните, от ритъма на сезоните, от препитанието в седлото. Но дълбоко вътре, според нея, тази любов е закодирана. Вижда го в погледите на минувачите край базата. В детското вълнение. В желанието да се докоснат.
„Може и да е позабравена тази връзка, но всеки вътре в себе си помни“, уверена е тя.
И може би точно там, между Морската градина и морето, тази памет още диша. В червения блясък на една кобила, която носи огън в името си. В една жена, която не търси купи, а смисъл. В тишината между ударите на копита и ударите на сърцето, където човекът остава сам със себе си – и най-после се вижда ясно.
