Валентин Люцканов се запалва по подводния риболов от едноименния роман на Александър Беляев
„Исках да видя морските картини, които си представям, а действителността се оказа още по-красива“, споделя той
Георги РУСИНОВ
Почти всяко момче в юношеските си години чете пиратски, приключенски, научно-фантастични и фентъзи романи на големите имена в тези жанрове. Кой не се е дивил на богатото въображение на Жул Верн или на цветущите истории за пирати на Емилио Салгари, Рафаел Сабатини, Майн Рид, Карл Май и компания. Секретарят на Областна управа Валентин Люцканов е едно от тези момчета. За него обаче срещата с творбата на руския автор Алекандър Беляев – „Човекът амфибия“, ще се окаже животоутвърждаваща в бъдещето му.
Интересния фантастичен роман той прочита на 16-годишна възраст. От там се запалва у него желанието да се гмурка.
„Като морски човек, няма как да не съм емоционално свързан с морето. Представях си морските обитатели и живота във водата за нещо съвсем различно от живота на сушата. Стана ми много любопитно и интересно и започнах да се занимавам малко по-сериозно с гмуркането. Впоследствие вече с подводния риболов комбинирах ловната страст с тази на морето. Самото преживяване под водата няма нищо общо с каквото и да е друго преживяване. Там и различни физични закони действат. Та така, от това се запалих – от една книга. Исках да видя морските картини, които си представях, а действителността се оказа още по-красива“, сподели той пред репортер на „Черноморски фар“.
Така постепенно Люцканов започва да набира скорост. За 1-2 години успява да се оборудва и по негови думи „доста се подпалва“ по цялата работа с гмуркането.
„Първоначално родителите ми се притесняваха доста, въпреки че не бях толкова малък, но не бях и толкова голям. Майка ми най-вече. Близките ми хора също се притесняваха от това хоби като цяло, но ми се струва, че вече са посвикнали, даже претръпнали“, разказва с усмивка бургазлията.
След като хобито с гмуркането съчетава и със страстта от подводния риболов, Валентин първоначално ходи сам – неорганизирано.
„В един момент обаче имах желание да напредвам. Тогава към онзи момент, единственият вариант да науча нещо ново, някакви неща въобще, беше клубът. Тогава беше „Нефтохимик“. Интернетът не беше толкова разпространен, нямаше специализирани сайтове, нямаше толкова информация, дори и екипировка нямаше много. Затова членството в клуба беше ценно. Черпиш информация от по-старите“, обяснява областният секретар.
Към този момент България вече има две поколения занимаващи се с подводен риболов. Спортът започва да се развива организирано у нас през 1968-а. Люцканов е решен – ще влезе в клуба. Колега на баща му през това време е състезател и той му прави връзка с треньора Димо Грозев.
„Така влязох в клуба, тогава беше много трудно. Бяха доста хора и съответно по-трудно ставаше. В това време имах приятели, които също се учеха на подводен риболов и те също искаха да влязат в клуба, но бате Димо казваше, че няма място. В един момент и те вече станаха членове“, пояснява областният секретар.
И така започва кариерата му като един от най-успешните подводни риболовци у нас. Питаме го коя е най-ценната му победа. Тъй като обаче при него те са много, той отговаря така:
„Най-ценното до момента в кариерата ми е, че тази година успях да спечеля седма индивидуална републиканска титла. Защо е ценно точно това ли? До момента в историята на подводния риболов няма друг с толкова титли. Димо Грозев имаше шест и още една легенда – Васил Атанасов от Варна, имаше също шест. Така че тази година с моята седма титла поставих рекорд“, заявява многократният носител на медали.
В международните участия най-ценният му спомен е от третото място на Европейско във Финландия. Тогава той и съотборниците му завоюват бронза срещу най-големите европейски сили. Годината е 2016-а, морето – Балтийско.
„Това е огромен успех, защото спортът ни е много специфичен. Няма състезание, което е да е едно и също, теренът винаги е различен, има си своите специфики. И това да успеем да се преборим в чуждо море с всички европейски сили тогава и да спечелим трето място, си е огромно постижение“, спомня си Люцканов.
Казват, че Балтийско и Черно море са много сходни като условия морета. Рекордьорът също отбелязва този факт.
„Мога да направя някакво сравнение, че е нещо средно между нашето море и езеро, тъй като водата е доста по-сладка. Рибите, които го обитават, са по-сладководни. Като нашите платики. Имаше една много сребриста, подобна на карагьоза, костури имаше също. Другата прилика с Черно море е, че също не е толкова богато на риба, както са Средиземно море и океаните. Да кажем, че при нас беше плюс това, че сме свикнали дълги периоди под водата да не виждаме риби. На другите отбори може би това им въздейства малко депресиращо. В крайна сметка се справихме много добре“, връща се към спомените бургазлията.
За гмуркачите често има и друго любопитно занимание – гмуркането за съкровища. Както знаем, Черно море е било доста заето море поради факта, че Кримският полуостров дълги години е бил владение на Византия, а след това и на Генуезката република и Османската империя, Царска Русия. Полуостровът е бил отправна и финална точка за търговията с Изтока. Кораби са влизали и по големите реки Днепър, Днестър и Волга. А всички те са минавали в близост до България. Нерядко голяма част от тях са ставали жертва на пиратски атаки и морски бури. А както знаем, уникалността на Черно море и липсата му на кислород запазва непокътнати артефакти на стотици и хиляди години.
Въпреки че като младеж е прочел и доста пиратски романи, областният секретар все още не се е навил да търси отдавна изгубено злато покрай родните брегове.
„Имам един-двама познати, които се занимават с търсене на съкровища. На мен ми е интересно, обаче не знам дали някой ден въобще ще тръгна да го правя. Те обикалят подводната част на плажа и търсят изгубени ценности от летовници, а не съкровища, потънали преди хиляди години. Попадали са и на ценности от по-старо време – стари златни монети, венециански. Със сигурност е интересно и за мен, защото ме влече и историята. Има я и приключенската нотка. Ще видим“, казва все пак Люцканов.
Участва активно в екологични мероприятия
„Винаги, когато имам възможност, се включвам в инициативи за почистване. Няколко пъти съм бил участник в „Да изчистим България за един ден“, но под водата. Участвал съм и в организирани от Областна управа почиствания, включително и под водата – един път в Поморие, веднъж на пристанището в Созопол. Иначе нашият клуб е привърженик на световната инициатива One fish, one plastic. Аз я видях, като бях на Световното през 2018-а в Португалия. Оттогава я заимствахме. А тя е следната: не правим свръхулов, дори и да имаме възможност, хващаме по някоя риба и вадим по някакъв боклук, който сме намерили в морето – било пластмасова бутилка, найлонова торбичка и каквото и да е друго. Съответно правим видеа и снимки на тези инициативи, за да можем да ги популяризираме и да даваме добър пример“, казва той.
Морето пък, по негови наблюдения, ставало по-чисто през последните години.
„Може би е свързано с това, че се изградиха пречиствателни станции покрай морето. Лошото на нашия бряг е, че циркулацията в Черно море е обратна на часовниковата стрелка и общо взето оттокът на водата минава по нашето крайбрежие и затова винаги е било най-мътното в Черно море. Но пак казвам, напоследък влизаме във все по-чисти води и ми се струва, че има и повече риба. Макар че специално за рибата всяка година е различна. Понякога един вид преобладава повече, друг - по го няма. Например тази година имаше повече лефер и чернокоп, паламуда почти го нямаше. Винаги, когато леферът като хищник преобладава, другите - като паламуда - липсват. Има и много морски врани. Това беше доста екзотична риба преди 5-6 години, но от известно време я има все повече, а в последните 2-3 години прави страхотен бум. Има я повече, отколкото платерините и кефалите, които бяха основната риба в нашето море. Говоря от гледната точка на подводен риболовец. За рибарите, които хвърлят мрежите за зарган, нещата може да стоят по друг начин“, обяснява гмуркачът.
Между политиката и любимото занимание
Трудно е човек да направлява добре живота си между кариерата, семейството и хобито. Валентин Люцканов заявява, че за щастие при него се получава.
„Мога да кажа, че се допълват, защото с годините спортът ме е научил на много неща, дисциплината е едно от тях. Нашият спорт специално пък те учи на стоицизъм, на търпение и упоритост. Тези неща прилагам и в работата си неминуемо, при положение че се занимавам с политика, макар през последните години да наблягам повече на експертната работа“, завършва той.
Едно е сигурно – рекордьорът все още е млад и ще продължи да прославя Бургас, България и клуба си – „Черноморец“, по света и у нас. Хъсът у него е гарант за това.
