Благодарна съм, че Странджа и пчелите ми подадоха ръка, за да оцелявам в живота
Интервю на Николина ЙОРДАНОВА
Започвайки да чета, макар и предубедена за съвременната българска литература на нашето време и мислейки, че ще остана за пореден път разочарована, пред мен се откри един нов свят. Светът на Елена Стойчева. Толкова истински и живи, нейните разкази ми показаха, че има какво още да преживеем от книгите.
Надявам се тази книга – „Шивачът на времето“, да стигне до повече млади хора, защото не само ще ги научи на много неща, но те ще съпреживеят едни разкошни лета с незабравими дни, които днес са само красив спомен.
- Здравейте, Елена, срещаме се с Вас на едно прекрасно ново място - Регионална библиотека “Пейо Яворов” в Бургас. Обичате ли да посещавате такива места?
- Обичам библиотеките, независимо дали се помещават в нови или стари сгради. И модерните, удобни във функционално отношение помещения, и онези, старите, прашни кътчета на книгата са еднакво вълнуващи за мен, всяка със своето очарование: новото – с щипка бъдеще, а старото – с щипка история и романтика.
Новата сграда на Регионална библиотека “Пейо Яворов” е съвременен, европейски център на книгата и като цяло на културата и считам това за достояние на бургаските граждани, на бургаските европейци.
- Как се отнасяте към книгите?
- Отнасям се към книгите като към вселени, с почитание като към по-големите от мен неща. Като ученици всеки свободен час прекарвахме в „Хеликон“. Излезе ни и прякор „Група Хеликон“. Ако не чета, ми става тревожно, сякаш изпускам нещо важно от живота. И единствено съжалявам, че много книги ще останат непрочетени от мен, защото един живот не стига!
- Смятате ли, че писателската професия е за избрани хора или има повече „разказвачи на времето“? Какво трябва да преодолее човек, за да започне да пише и споделя?
- За мен писателят е избраник на словото, то него избира. Ако се случи обратното, тогава се раждат книгите-еднодневки, които са по-скоро наниз от думи, но не и литература, с която да летиш.
„Шивачът на времето“ е дебютната ми книга, имам още много за преодоляване, но мисля, че преодолях едни от най-важните за мен неща: страха от отхвърляне, от това да материализирам в букви духовен живот и от отговорността към словото: излезе ли от теб, то заживява свой живот и вече нямаш власт над него. Но то има власт над хората. И е важно какво и как си казал. То е като времето и вятъра – не можеш да го спреш, не можеш да го хванеш, а го усещаш.
- Нямах търпение да поговорим за Вашата книга и да разбера какво точно Ви вдъхнови и мотивира да я напишете?
- Може би ще прозвучи самонадеяно, не знам, но от дете мечтая да напиша книга. Даже бях направила опит в 4-5 клас за това, разбира се, чисто по детски – наивно и стихийно. Но тогава си дадох сметка, че писането е много тежък труд. Тогава толкова труд не беше по силите ми. По важното обаче беше родената мечта. И тя остана, заровена в зародиш в някое далечно кътче в мен. Явно е чакала добрия момент да напомни за себе си.
През 2015 година с Андрей започнахме семейно да се занимаваме с пчеларство. Контактът ми с природата, с магичния свят на гората и пчелите ми носеше онова преливане на сърцето, което е характерно за вдъхновението и което не ми даваше мира, докато не го излея… къде, къде… на белия лист. В гората има особен вид енергия – животворна и мъдра, а едновременно с това романтична и фриволно детска.
Започнах да пиша импресии, да ги споделям в интернет пространството. Мечтата ми излезе от тъмното кътче, взе да покълва и се настани смело в мислите. Хората, които ми изпращаха коментарите си за написаното от мен, много ми помогнаха. Споделеността е важно условие за добиване на увереност. И разбира се, вярата на моя издател ИК „Знаци“ в мен, за да се захване с книгата.
- Вашите разкази ни връщат в едно отминало време. Тъжите ли за миналото от разказите или Вие намирате, а може би и създавате, тази атмосфера и сега?
- Миналото за мен не е изсъхнал корен. Ние го носим в себе си, защото то е писало върху нас. Миналото за мен е доза романтика, ценност, опит – добър или горчив. Тъжа за миналото, защото там остана детството ми, обичните ми хора, които отлетяха във вечността. Но не живея в антиквариата на миналото. По-скоро от него черпя поуките, сладостта на красивите моменти, които се опитвам да възкреся в днешния ми ден, да създавам моменти за хубави утрешни спомени.
-Вие работите в белодробна болница и вероятно това не е най-вдъхновяващото място? Любовта към Странджа ли е Вашият слънчев конец, който Ви помага „да ушиете по-цветна дреха на живота“?
- О, да, определено е така. Една болница е място, където никой не желае да попадне, защото това означава, че е загубил здравето си. А без здравето човек е с ампутирани сетива. Болницата е място на болка, на борба, на надбягване с живота. А всичко това е смазващо, изтощително, на моменти ограбващо. Всеки намира своя „слънчев конец“, за да не изгори. Защото всеки има нужда от радост и мир в себе си, за да оцелее. А оцеляването е и инстинкт.
Благодарна съм, че Странджа и пчелите ми подадоха ръка, за да оцелявам в живота не просто от инстинкт, но осмислено и с усмивка, а това ще рече – да ушия по-цветна дреха на живота.
- Кой, според вас, е „Шивачът на времето“?
- Той е онази сила, която някои наричат Господ, други – съдба, която предначертава живота ни. Това от моя страна не е фатализъм обаче. За мен човек има свобода, той може да е съавтор на Шивача. До каква степен, в кой момент – ето, това са неведомите пътища. Шивачът често е добронамерен, но друг път ни носи много изпитания. Силата на човека го прави съавтор без напръстник на Шивача.
- Как мислите – стремежът към щастие и себенамиране, за които говорите, не станаха ли дефицит в наше време?
- Живеем в много комерсиално време – време, в което човек е толкова голям, колкото може да си позволи финансово. Търсенето на щастие е доминанта, но то не минава през себенамирането, раздаването за другите, споделеността. То често е вид хедонизъм. Себенамирането е за търсещите души, за аналитичните, за неспокойните. За тях битийният комфорт не е опиум и разглезване. Прави ми впечатление, обаче, че има някакво пробуждане, някакво заченато осъзнаване, че животът е повече от коловоз на ежедневието, че човек е повече от крачеща машина, изпълняваща задачи, задоволяваща хранителни и други телесни нужди. Бавни са тези процеси, но не са утопия.
- Как дойде другата любов в Странджа планина – пчелите?
- Тази любов ми я преля съпругът ми Андрей. Как се прелива любов ли? Като виждаш как някой обичан човек е вдъхновен, погълнат, зашеметен от нещо, си казваш: „Нека го опозная това вдъхновение, пък да видим“. Така неговата любов към пчелите се вля в мен и аз открих един кодиран свят, пълен с хармония, труд, тайни, аромати, себераздаване, деликатност… Магия до магия. Понякога, за да изпиташ любов към нещо или някого, трябва да си с широко отворени очи, да му дадеш шанс да ти се разкрие. Е, Андрей отвори очите ми. Останалото свършиха пчелите!
- Пишете ли нова книга и каква ще бъде нейната провокация?
В момента се подготвя за печат в ИК „Знаци“ детска книга за живота и значението на пчелите. Пиша и друга детска книга, в която се опитвам да разкажа на децата какво е приятелство и доброта и колко са полезни те за човека. Паралелно пиша и разкази, които черпят вдъхновение от библейските добродетели. Отново ме привличат необикновените хора в иначе наглед обикновени житейски роли. Имам и идея за роман, но той засега е само умозрим.
- Какво искате да е посланието, което Вашите книги да отправят към младите хора?
Иска ми се младите хора да четат много, да откриват и българските автори, изпод перото на които напоследък се раждат много добри произведения. Да не са предубедени не само към книгите, но въобще в живота, да не бързат с отхвърлянето. Иска ми се да съхранят онази чувствителност, която детството познава и която отива на всяка възраст. Тогава и агресията, и омразата, и егоизмът ще са обуздани и безобидни. Да са търпеливи към човека, защото всеки води своята битка. Да протягат ръка на помощ. И най-важното – да приласкават сърцето си, защото без сърце нищо стойностно не се получава!
