Дона МИТЕВА
Логично е в женския месец март, покрай празника на майката и жената, да се говори повече и от различни аспекти за майчинството. Но с мъж, и то болничен психолог, да се дискутира, е наистина интересно.
Освен идеализирания, захаросан и напудрен образ на усмихнати бременни жени и усмихнати мами, кърмещи бебетата си, има и други образи, показващи майчинството. За тях трудно се говори. Има състояния, които не могат да се обяснят, има болка, страх, безотговорност, или пък нещо дълбоко закодирано, което води до странни реакции – и всичко това пак е майчинство. Делнично, понякога болнично, плашещо…
За тези по-различни аспекти на най-прекрасното преживяване за всяка жена – майчинството, разговаряме с психолога на УМБАЛ – Бургас Мартин Пъйков. От пет години той упражнява професията си в бургаската болница, като преди това се е занимавал за кратко с превенция на изоставянето на деца, а също така е бил и училищен психолог. Той е завършил „Клинична психология” в Софийски университет „Св. Климент Охридски” и има богат опит при работата с пациенти от различни възрасти.
Разговорът започва при ясната уговорка, че конкретни случаи няма да се изтъкват, съобразно личната тайна на жените, които, попадайки в болницата, са потърсили неговата помощ.
„Майчинството често се идеализира – от реклами, от екрани ни гледат усмихнати бременни, които ходят на йога, подкрепяни от съпрузите си. После тези жени са отново усмихнати с прически, с грим след раждането, гушнали малките бебета и кърмещи ги. Всичко това е далече от действителността в много от случаите“, подхваща разговора психологът.
Майчинството е уникално по своята същност, то е превратен момент в живота на жената най-вече, но и на хората около нея. Страхът е част от този превратен момент. „Неслучайно в миналото нашите деди са наричали бременната жена „трудна“. Тя е трудна за околните и най-вече за съпруга си – да се понасят настроенията й от бушуващите хормони. Но е трудно и за нея, защото обществото я натоварва с надеждата за новия човек и ценностите на дадената общност, които този човек трябва да има“, подчертава Пъйков.
Младата жена, която наскоро е станала майка, в реалния живот често е недоспала, чорлава, с кръгове под очите понякога. В главата й бушуват противоречиви мисли. Притесняват я много въпроси. И това пак е образът на майчинството.
Има и друг образ на майката – беглец: да избягаш от родилното, изоставяйки бебето си, часове или ден след като си го родила.
Такива случаи има в бургаското родилно на УМБАЛ. Макар и да не работи пряко с майките кандидат-бегълки, които преди раждането понякога да заявяват намеренията си, нито да влиза в пряк ангажимент по осигуряване дом на новородените бебета, Пъйков изразява становище, че обикновено ромки изоставят бебетата си. „Главно икономически фактори влияят, проблемът не е чисто психологически. За да изостави бебето, значи преди него има много деца, някъде 7-8. Въпреки че се знае, че за ромите децата носят дивиденти, за да има изоставяне, за мен това означава, че семейството изнемогва“.
Отворен остава въпросът за отговорността и личностния родителски капацитет на такава майка. Макар майчиният инстинкт да е относително понятие и раждането като акт да не прави автоматически една майка родител, подчертава психологът.
„Раждането е да застанеш на вратата, а родителството е да влезеш вътре в стаята. Жената в този момент е между две реалности - между своята майка и ролята тя да бъде майка. Една жена да се почувства майка трябва да приеме примера от своята майка – това е на подсъзнателно ниво и да развие себе си на тази основа. Нейното минало на дъщеря я препраща към бъдещето й на майка“, рисува картината на прехода и осъзнаване на майчинството Пъйков.
Разминаването между фантазия и реалност, очакванията на двамата родители за идеалния образ на тяхното бебе - често прави майката тревожна. В главата й се върти въпросът: „Добра майка ли съм?“. Микротравми, за които и двамата родители едва ли си дават сметка, че са нанесени, често водят до следродилната депресия. Такава родилка не е комфортна за работещите в отделението. Тя ги притеснява често, без видими поводи, държи се неадекватно.
„Има случаи, в които майката отказва да е в една стая с бебето си, защото не знае как да реагира спрямо него. Тук не става дума за лоша или добра майка. Не са толкова чести тези случаи, но ги има. Жената е издигнала бариера и не може да осъществи контакт с бебето си“, описва случай психологът. Екипът на родилното често се справя сам с подобна тревожност, подхождайки с повече внимание към жената.
От психологическа подкрепа се нуждаят родители, чиито деца са родени недоносени. Но ако предварително се знае, че детето ще се роди преждевременно и това е добре обяснено на майката, не се създават проблеми. „В такива случаи родителите влагат доверие в лекарския екип, знаят, че бебето ще бъде в кувьоз докато наддаде. По-стресиращо е когато новороденото е с някакво заболяване – да кажем синдром на Даун. Тогава родителите преминават както ние, психолозите, казваме - през етап „на траур по загубената идея за образа на детето“. Получава се срив и хората трябва да се адаптират към новата реалност. Да преосмислят своето дете и да направят неговия нов образ“, разказва Пъйков.
Въпреки проблема, малко са семействата, които изоставят своите бебета, белязани от някакво заболяване. Има случаи да го направят и след няколко дни да се върнат, преосмислили решението, и да си вземат бебето. Тези хора преминават през голяма палитра на чувства. Има и такива случаи при сега напредналата медицина да се установи, че плодът е с Даун и лекарите да препоръчат той да се премахне. Родителите отказват и поемат кръста си да отгледат своето дете.
„Когато ходя в родилното, не е за хубаво. Обикновено това е при загуба на плод. Тогава жените са в ступор и не знаят как да реагират. Има случаи, в които с години са правили опити за бебе. И също така с години са градили образа на своето дете и в един момент се срутва всичко. Това са най-трудните консултации“, признава психологът.
Това, което прави, е да предостави поле за осъзнаване на преживяванията на родителите. „Подкрепям ги, че са в правото си да изпитват всякакви чувства. Няма как да сложат розови очила тези хора. Съветвам близките им да са умерени в подкрепата си към тях. Да оставят пространство на майката“, разказва за най-тежките моменти от работата си Пъйков. И за да не е толкова тежък разговорът, насочва внимание към емоционалната дистанция, която е необходима, и ролята на бащата - фактори, необходими за психическото здраве на бебето и на цялото семейство. И как бащата е необходимата част във връзката на бебето с майката.
А за болките, притесненията, често неизречените въпроси, които са като ураган в главите и телата на бременни, родилки и техните сини половинки, психологът на болницата казва: „Когато умът страда, тялото е съпричастно“ и без да се натрапва обобщава, че именно в такива моменти са нужни хората с неговата професия. Онези, които не натрапват готови модели на поведение, но деликатно помагат да се намери посоката, онази, която ще помогне да се пренареди делникът на майчинството, да се осъзнае самото то и да се получат отговори на трудните на вид въпроси.
