Неделя, 29 Nov 2020
    
Култура Мнения

Красимир и Мария Слабакови – художници:Фазаново е нашата носталгия

  20.10.2020 15:18  
Красимир и Мария Слабакови – художници:Фазаново е нашата носталгия

Красимир Слабаков е известен със своите дърворезби както у нас, така и в Щатите. Роден е на 24 ноември 1955 година в Бургас. Зодия „Стрелец“. Обича да се шегува като казва, че първо е завършил с отличен детската градина и основното си образование в училище „Димчо Дебелянов”. През 1973 година учи в училището по художествени занаяти в Котел. След завършване на Художествената академия през 1982 година става учител по рисуване в училище „Любен Каравелов” в Бургас и три години в Художествената гимназия в Котел. Негова изработка са паната и дърворезбата в ритуалната зала на „Вардар“ и ритуалната зала в Царево. Реставрирал е стари къщи в Бургас. Два пъти е бил шампион по летни кънки във Варна. Обича всички спортове, свързани с работата. С Мария се запознават когато са били в 8-и клас. Сключват брак като студенти през 1977 година и вече 43 години живеят заедно в село Фазаново до Царево. Имат син и дъщеря.

 

Мария Слабакова е родена на 13 май 1955 година в Бургас. Зодия „Телец“. През 1974 година завършва Строителен техникум „Кольо Фичето”, а през 1982 година Художествената академия със специалност „Дизайн”.

По разпределение започва работа във фирми на леката промишленост  в Несебър. Тренирала е спортна гимнастика и стрелба.

В началото на прехода заминават на работа в Щатите, а през 2013 година се връщат окончателно в България. Синът Стефан в момента работи в Маями, а Боряна живее в Бургас. Имат двама внуци в Америка и една внучка в Бургас, която учи в Музикалното училище „Любомир Пипков” – китара. Убедена е, че въпреки всичко, децата трябва да живеят с родителите си. В свободното си време изучава билките на Странджа. Причината да се впуснат по доставката на хляба е заветът на майката на Красимир – Стефания. Нейно е било желанието хлябът да достигне до всеки дом. Семейството купува хляба от фурната в Царево и го доставя на жители от селото, които са на преклонна възраст, а те се отблагодаряват с малки подаръци, домашни яйца, зеленчуци от градините…

Надяват се тяхната постъпка да докосне сърцата на повече хора.

- Семейство Слабакови, живеете заедно от 43 години, както се казва, „нищо работа“, ето защо в началото не мога да не Ви попитам – един за друг ли сте родени?

Мария: Явно е така. Изглежда, че сме си паснали.

Красимир: Ами времето го е показало. Ако не бяхме един за друг, сигурно нямаше да сме заедно. Аз компромис с комфорта на общуване не правя. Най-малко с човека, с когото трябва да споделям живота си.

Мария: Абе то се вижда, всичко е ясно. (смеят се).

- Избройте по три неща, от които според Вас зависи сполучливият брак?

Красимир: Хората трябва да си допаднат и да се допълват, да има смисъл от съжителството. В противен случай скуката убива всичко. Трябва търпение и да си прощаваме грешките. Хората сме изтъкани от лошотия и ако се стремим да я подтискаме ще станем малко по-добри.

Мария: На първо място - любовта, търпението и да гледаме в една посока.

Красимир: Ето, Мария отговори най-точно. Браво! (смеят се).

  - А кой от двамата се вслушва повече в думите на другия?

Красимир: Това не мога да преценя

Мария: Зависи от ситуацията.

Красимир: Често пъти не взимам думата, защото знам, че не ми се отдава. Предоставям тя да взема решенията. Мария е по-земна.

Мария: А той много хвърчи. (смеят се).

- Има ли нещо, с което не може да свикнете и досега?

Красимир: Заедно ли …? Е, това е най-трудният въпрос. Не мога да преценя.

Мария: Аз съм свикнала с всичко. Ех, понякога имаме и трудности, но винаги намираме решения, когато сме двама е по-лесно.

- Какво Ви даваше популярността на баща ви – повече привилегии или разочарования?

Красимир: Не мога да кажа разочарования. Гордея се и не без основания. Мъча се да направя същото с моите деца, да не се срамуват от мен и да ги възпитавам така, че те да направят същото с техните деца. Днес виждаме колко много хора плюят на името, на достойнството си, оскверняват хубавото на една фамилия.

- Майка Ви е била учителка. Кой беше най-суровият урок от живота, който разбрахте?

Красимир: Майка ми, баща ми бяха еднакви като двуяйчни близнаци. Не мога да ги разделя кой какво ми е дал, но майка ми казваше – приемай с достойнство това, което не може да предотвратиш, излизай с достойнство от всяка ситуация. Казваше ми – ти си като първомайски плакат, каквото ти е на сърцето, това ти е и на устата. Наранявал съм хора, затова, че съм откровен. Не мога да се съобразявам и да премълчавам.

- Мария, предимство ли е да си актьорска снаха?

Мария: Не! Стигаше ми това, че имам добър и съвестен съпруг, който се грижи за семейството, но аз много уважавах Слабака. Той не беше човек, който да помага на децата си затова, че е популярен. Бях в Академията, когато се говореше, че той ме е вкарал, а ние още не бяхме се виждали, едва когато се запознахме тогава разбра, че вече съм в трети курс.

- Завършили сте дърворезбарство. Това изкуство ли е, или занаят?

Красимир: Проф. Асен Василев е бащата на съвременната дърворезба, уникален и мъдър човек. Той казваше – деца, там, където свършва занаятът, започва изкуството. Ако не може да го извадиш от себе си, това не те прави художник. Поетът го е казал – там където има мисъл и чувство, тогава има изкуство.

- Колко време Ви трябва да превърнете едно дърво в образ, да му вдъхнете живот?

Красимир: При дърворезбата мисълта е преди действието. Трябва да видиш нещата завършени преди да започнеш.

- Първо на кого показвате творбите си? В коя оценка вярвате най-много?

Красимир: Естествено, че на най-близките. Те са критици безжалостни, дори сме се наранявали. Потупването по рамото не е най-добрият съветник.

- Водите ли диалог с хората, когато са на Ваша изложба?

Красимир: Художниците са тези, които най-малко общуват с публиката си. На откриването идват предимно приятели, хора, които се интересуват и това е единственият момент, в който художникът общува с публиката. Един харесва едно, друг друго. Вкусовете са различни. Целта е повече хора да те харесат, а да не го правим само за наше удоволствие.

- От началото на прехода заминавате да живеете и работите в Щатите. Как протичаше животът Ви зад Океана?

Мария: Никога не сме имали желанието да ходим в Америка, но бяхме отчаяни, защото активно участвахме в промените, но те все не ставаха, и в един момент разбрах, че това, за което сме се борили, няма да стане. Не съм пророк, но видях колко са силни тези, които яхнаха властта, и заминахме без да знаем английски, без да мислим точно къде ще отидем. Минахме цяла Америка и се отзовахме в Маями, при наши приятели - актрисата Ваня Цветкова и съпруга й Павел.

Красимир: Аз имах покана за работа от мой братовчед. Пристигнахме в Маями по време на голямата буря, цели квартали бяха залети. Беше страшно, но не съжаляваме за нищо.

- През 2013 година окончателно се завръщате в България. Намирате ли промяна днес?

Красимир: В началото пропастта беше голяма, стресът безумен. Сега се движим добре, но бавно България започва да се съвзема, става все по-чиста, по-рядко виждаме хвърлени фасове, но затова заслугата не е на управлението. Това е от съзнанието на хората. Никога българинът за тези 1000 и кусур години, ръководството на държавата и народа не са играли в един отбор. В Народното събрание трябва да влязат необременени хора, дори комсомолци не трябва да има, а ние, дъртите марули, трябва да се оттеглим.

- След завръщането отново се заселвате във Фазаново. Природата на Странджа ли е тази, която зарежда творческата Ви фантазия? Тук ли е Вашето истинско ателие?

Красимир: Да! Винаги сме казвали – Фазаново е нашата носталгия.

Мария: Тя крепи човекът.

Красимир: Моите натрапчиви сънища са изпълнени само с положителни чувства. Това е споменът за Фазаново.

Мария: А какво е Фазаново за децата ни? … те казваха – обичаме да сме тук. Тук ние не скучаем. Обичаме тишината. Пием си кафето при доматите. Българите не могат все още да разберат, че да живееш в центъра не е привилегия.

- Променено ли е отношението към художника днес?

Мария: Отношението е загубено за съжаление.

Красимир: Няма професия художник. Да сте видели някъде щатен художник, няма ….

Ето, вземете един микрофон, тръгнете по улиците на Бургас и питайте – кой бургаски художник най-много ви харесва. Ще има хора, които няма да споменат нито едно име.

- Артистичната бохема във Фазаново расте или намалява?

Мария: Ами ние си я създадохме. Имаме много наследници. Има над 30 художници. Децата им са художници с артистично възпитание. Има архитекти, музиканти, диригентката на бургаската опера. Ето и Юри Ангелов си имаме, какво повече.

- Хората от Фазаново имат ли определение за Вас, особено сега, когато решавате да доставяте топъл хляб на стари и трудно подвижни хора. Какво най-често четете в очите им?

Красимир: Ами, приятелство, какво да е друго. Хората отдавна ни познават. Питаха ни докога ще правите това – ами докогато сме живи, докато имаме възможност. Като почна пандемията ходихме с маски, ръкавици. Направихме маски за всички. Мария ги кроеше, бабата ги шиеше.

Но имаше и хора, които ни подхвърляха – каква кола караш само и разнасяш хляб, какво да отговориш на такъв човек ……..Така сме преценили, така го правим.

 - А има ли гледка от Странджа,  която не би Ви изморила никога?

Красимир: Няма гледка, която да ни изморява.

Мария: Синът ми мечтае да застана където сега стоите вие и разговаряме и да гледа отсреща баирът, който е зелен, друг път жълт. Това е една шарена гора. Ако застанете на покрива ще видите морето от три места. Обърнеш се на изток, гледаш синьо море, на запад зелено море. Събуждам се от тишина. Слушам кълвача докато си пия кафето. Селото ни е с вход, но без изход. Няма откъде да се избяга и затова тук се задържа добрата енергия.

- А коронавирусът вирее ли в Странджа?

Красимир: Не! Той само броди, но няма никакъв шанс. Ако искаш да се разхождаш – ей ти гората.

- Сега един друг въпрос – който го разбере, добре, който не….

Въпросът е - Фазаново или Брюксел?

Красимир: Разбирам накъде биеш. Моят Брюксел е Фазаново. Не съм антиевропеец, но като гледам, че батакът в Брюксел е като в София, трябва ремонтът да започне оттам. Избягвам политиката, защото не понасям политиците, но определено трябва да се приключи с тази пародия. Обединени европейски щати няма да станем. Да ни развалят дворовете, да ни вземат ракията, на французите курвалъка, на италианците канцонетите, е няма да стане. Нека да сме отворени един към друг, но да ми казват какво да ям, какво да пия е недопустимо. В момента борбата в света е между доброто и злото.

- Кое е единственото, което може да Ви върне отново в града днес? Има ли такава сила?

Красимир: Такава сила няма. Общо взето, ние сме си в града, но живеенето там не го желаем. Ако ни трябва нещо, отиваме и си го доставяме. Наситил съм се на големите градове. Стига толкова.

Мария: Липсват ми децата. Стефан е в Маями, Боряна в Бургас. Липсват ми внуците, но те си имат свой живот.

- Последен въпрос. На кое райско място Ви се иска да отидете, но все още отлагате?

Мария: Ходи ни се на Рилските езера, когато са тържествата на Бялото братство. Да отида там и да усетя енергията. Това ми е мечтата.

Красимир: Ходи ни се на още много места, но само в България. Достатъчно пътувахме по света.

 

22 септември 2020 година

село Фазаново