Интервю на Диляна СТОЯНОВА
- Доц. Лозанов, какви са цялостните Ви впечатления от Международния фестивал на историческото документално кино, който завърши в Бургас?
- Имах възможността да гледам почти всички от прожектираните филми и мнението ми е високо. Фестивалът се занимава с високи образци от историческото документално кино – такива, които освен че са способни да разчувстват аудиторията, могат да направят история. В изследователския смисъл на думата те принадлежат повече или по-малко към новата история. Днес историята се пише на много езици и един от тях е именно графичният. Ставаме свидетели как на екрана се пише история. При това не само историята на миналото, а на сегашното, на съвременността. Кое от това, което става около нас, ще се превърна в история? Утре вече ще го пише в учебниците. Има едно общо, неизречено послание от филми – много е важна персоналната отговорност. Дали ще се превърнеш в жертва, или в палач, не е въпрос на исторически обстоятелства. Всичко опира до воля на човека, до способността да заеме позиция.
- Според Вас кое от заглавията се открои най-силно?
- Този, който спечели наградата – „Денят на жената“. Сами виждаме, че в Русия не са мръднали от Втората световна война като преживяване на света. Това продължава да е матрицата: и заради трагедията, която преживява този народ (милионите избити), и заради надеждата за нова имперска роля. Всичко това е разказано през човешки истории. Друг впечатляващ филм е „Сръбкинята“. Вижда се, че войната никога не свършва, тя бележи завинаги живота на хората. Как се възстановяват след войната общочовешките ценности? Войната е приключила, обявено е примирие. Но възстановяването на общочовешките ценности; толерантността на хората, които са взели участие е трудно дори за следващите поколения.
- Учим ли се от миналото?
- Не, не се учим от миналото. Но се наблюдава друго – идентификация с него. Чрез доброто кино се пренасяш в миналото. Киното, за разлика от писания текст, ни дава още по-голяма възможност да усетим хората в собственото ни обкръжение. Ние не се учим от историята, но влагаме емоция, преживяване, интерпретация в историята.
- Смятате ли, че документалното кино намира почва на родна земя? Или се налага да разчитаме на чуждестранни продукция?
- Една от най-силните линии в нашата култура още от преди 1989 година е именно документалистиката. Но по-рано това кино е било дисидентско.
- Можем ли да твърдим, че документалистиката е едно от лицата на журналистиката?
- Можем да кажем, че журналистиката е „история на сегашността“. Тя е един разказ за ставащото, който се пише заедно със самото му ставане. Поради тази причина може да се намеси в него, да повлияе на събитията. Журналистиката има изключителна роля – тя е мощен инструмент да движиш историята на съвременния на света. Част от общественото мнение „управлява“ управляващите, а така се управляват и процесите в обществото. Благодарение на журналистиката всеки един от нас – повече или по-малко, в зависимост от това в доколко демократична държава живее – участва в управлението на обществото, от което е част.
Донякъде си приличат журналистиката и документалистиката, но документалното кино се занимава основно със собствената си завършеност, цялост, със своя текст. От своя страна,журналистическият текст е прагматичен текст. Няма класика в журналистиката – никой не чете стари вестници освен с изследователска текст. Журналистиката разполага с един или два дена, за да промени нещо в обществото мнение. Де факто нейният ефект е в главите на хората, а не в самото произведение. А документалистиката създава произведения, които оставят трайни.
