Неделя, 27 Сеп 2020
    
Култура

Любен Чаталов, актьор:Театърът е нашето малко царство

  16.09.2020 11:27  
Любен Чаталов, актьор:Театърът е нашето малко царство

Любен Чаталов е роден на 29.02.1950 г. в София. Завършва Лесотехническия институт, а през 1978 г. ВИТИЗ  „Кръстю Сарафов“. Работил е в Студия за игрални филми и Театър „София“. Има над 50 роли в киното. По-значителни са „Адаптация“, „Игра на любов“, „Илюзия“, „Лавината“, „Ти, който си на небето“ и др.

Има син и дъщеря, които работят в чужбина. Любен Чаталов е от първите актьори, осмелили се да останат без щатна заплата, но и досега не е оставал без ангажименти. Не смята, че един неуспех е съдбоносен за актьора. Когато е бил на турне в Италия е имал среща с папа Йоан – Павел II. Ненавижда началниците в изкуството, затова навремето е напуснал театър „София“ и това е било причината да излезе на свободна практика.

Убеден е, че и досега бургазлии не са забравили своя театър. През месец септември гостува на Празниците на изкуствата „Аполония“ `2020 в Созопол.

Интервю на Димитър ИЛИЕВ

Г-н Чаталов, да започнем това интервю с политически въпрос…Страната ни се залива от протести. Смятате ли, че масовото недоволство, изразено на улицата, винаги води към по-добър живот?


Помните градът на истината, нали? Първите хора, които седнахме там бяха Христо Калчев, моя милост и Васко Кръпката. След това този град го превзеха други и ние се оттеглихме. От тогава досега не видях ….., нещо генерално да се е променило? Не се е променило. Светът трябва да се промени, не само България. Няма нищо лошо в това човек да е материален, но ако целият живот е подчинен на това, тогава тези вълнения, революции са безсмислени. Хората днес искат да се смени морала.

В какво състояние на духа Ви откриваме днес и то не къде да е, а на морския бряг?

Дали ще бъда край морето, или на друго място, няма никакво значение. Откакто се помня, винаги съм бил в едно и също състояние на духа. Радвам се, че още работя, че мога да живея на село, че мога да виждам децата си от време на време. Срещам се с приятели, ето някои си отидоха за съжаление, но това е животът. Чувствам се здрав, нямам коронавирус, нямам кръвно…ех, може и да имам, но не съм го мерил отдавна. (смее се).
Сега сте гост на „Аполония“ 2020 с постановката на Театър 199 „Фернандо Крал ми е написал това писмо“. За какво писмо става дума, казано накратко?
Едно много странно писмо. Баща уговаря сватба за дъщеря си без тя да знае, за един непознат, богат човек. Случват се доста шантави неща, които завършват още по-шантаво, но тази вечер ние няма да играем това представление, а ще го прочетем пред публиката. Няма да има декори, реквизити. Такава форма на изкуство има по цял свят, когато една пиеса не може да се  постави, тя се чете. Започнахме  репетиции преди изолацията, но дойде тази карантина и затвориха театрите. Истинската премиера ще е в края на септември в София.


В началото на годината навършихте 70 години. Имаше ли поздравления, шампанско?

За мен тези 70 години дойдоха неочаквано. Все си мислех, че съм на 45, но не съм. Направихме прожекция на един от първите ми филми в кино „Одеон“. Събраха се около 350 човека. Поканих Рашко Младенов, много приятели. Дадох малък коктейл за всички и накрая фалирах (смее се). Прибрах се с 15 бутилки уиски, а вкъщи имаше само кисели краставички.

Пихме уиски и замезвахме с кисели краставички. С това ще запомня този юбилей. Разбира се, имаше и поздравления и това ме зарадва повече, отколкото тези 70 години.

Връщате ли често лентата назад? Успяхте ли да съхраните хлапето от „Коньовица“ – там, където сте роден?


Актьорите сме лесно управляеми деца. Само децата могат да играят, иначе как ще повярваш на това, което правиш. Само сериозните хора не се занимават с това. Да, в живота може да си сериозен, но на сцената си дете и вярваш в това, което правиш.

Смятате ли, че остаряването е най-голямата шега, която ни поднася природата?

Не! Защото знам друго. Самото раждане е заболяване. Човек се разболява от болестта, наречена живот и чака своя нормален край. Ако всеки от нас разбере това ще се радваме на всеки божи ден.

Продължавате да снимате в киното, играете в театъра. Доволен ли сте от това, което Ви се предлага като роли днес?

Не мога да се оплача. Доволен съм – най-вече с ролите в киното. Ролите в театъра са по-малко.

В киното с кой режисьор имате усещането за най-пълно общуване?

 С повечето. Първият ми режисьор е Въло Радев в „Адаптация“. След това с Людмил Стайков, с Мариана Евстатиева. Тези режисьори знаеха как се работи с актьора, как да извадят  от него най-доброто.

А днес имате ли честта да се познавате с повечето млади режисьори, да общувате с тях? Имате ли нужда от това?

Снимал съм се в над 40 дипломни работи на млади режисьори, но нито един от тях когато започне да снима професионално не ме е поканил за нищо, не съжалявам. Явно не им трябват старчета.

Как си представяте филмовия пазар в България през следващите 20 години? След пандемията ще се появят ли нови герои, нова свобода в текста?

Свободата на текста я има отдавна и това не ми харесва.

Защо?


Защото когато в изкуството се търсеше езоповият език да се каже нещо, ама не буквално, публиката разбираше това.

Сега всичко е по-пряко, този език се губи, губи се чарът на рисуването, чарът на поезията. Днешните хора нямат времеда разсъждават. Всичко евизия, а не съдържание. Затова казвам, чесветовното кино е на смъртно легло. Иманужда от стимула - този, за да се съживи. С нещо неочаквано. Кинотоднес е анимация. Трябва да се търси лекарство за културата, което е по-сложно.

Още в началото на прехода решавате и излизате на свободна практика, добър избор за всеки смел  и талантлив актьор, но вижте какво се получава сега, когато ни връхлетя тази неочаквана пандемия. Често пъти Ваши колеги са споделяли, цитирам: „Да, свободната практика дава свобода, но не и  финансова сигурност“. Какво правим тогава – свободата или парите?


Ще цитирам Наум Шопов, той казваше: „Добрият актьор не може да стои гладен, ще вземе една шапка, ще я сложи а улицата и все някой ще пусне стотинки за хляб, една кутия цигари, чаша вино“. На свободна практика съм от 1994 година и продължавам да работя до ден-днешен. Когато човек разбере, че не трябва да чака да падне нещо отгоре или някое министерство да му даде пари да преживява, намира начин. Оплаква се човек, който не измисля нищо, за да оцелее. Не казвам, че съм най-добрият, но ето – жив съм, продължавам напред.


Плаши ли Ви страхът от неизвестното оттук нататък?

Не ме плаши. Знам, че изход ще се намери. Въпросът е кога, колко време ще мине.

А какво бихте повтаряли всеки път на един млад актьор независимо от това, че салоните са празни?

Нямам школа, но доста ученици идват при мен с желание. Това, което им казвам е – веднага да се откажат от тази професия, но те ме питат как така, защо. Ами защото тази професия носи повече разочарования, отколкото  радости. Ти си прецени, ако си готов да носиш в себе си разочарованието - продължи.

Как е триото Любен Чаталов, Иван Иванов и Ивайло Герасков – виждате ли се често, за какво си говорите?

Пред мойта къща и пред къщата на Иван има една изрязана табелка, на нея пише: „Дом за отдих от култура“. Изкуството не иска да седнеш да го чоплиш, да дрънкаш врели-некипели. Ако можеш – прави го, ако не – трай си. Фактът, че Иван и Ивайло ги има, това ми стига. Ако имам нужда ще отида и ще се видим.

Живеете в Мирково. Коронавирусът вирее ли на село?

Ама как така ще вирее! Какъв ти коронавирус. Слагам две маски до обед под формата на домашна ракийка, вечерта сложа още три, и коронавирусът  като види пийнал човек и почва да бяга (смее се). Той напада лабавите хора.


Докарвате ли си земеделска продукция?


Имам 250 корена домати. Две огромни лехи с чушки, лук, картофи, тикви. Мястото е голямо и с помощта на моята съседка баба Гана и дядо Хари правим всичко това.
И в края, продължете изречението: да си актьор днес в България е…
Е като да си актьор навсякъде по света. Да бъдеш  актьор е нещо много специално. Театърът е нашето малко царство.

05.09. 2020 г. -

Аполония `2020, Созопол