Дона МИТЕВА
„Ти не си като останалите цигани“, твърдят хората около него, защото е млад, интелигентен, мотивиран да се реализира по онзи начин, който е присъщ на всички млади хора по света.
Дико Йорданов е етнически ром, роден е в средецкото село Драчево. Верен приятел на стогодишния „Черноморски фар“, въпреки младостта си.
В момента участва в проекта „Не ми се обиждай, но...“ с една- единствена цел – да разбие поне малко стереотипното възприемане на ромската общност в България. „Реших да участвам точно с този надпис, защото това е едно от най-честите изказвания, които чувам за себе си: „Ти не си като другите..“, “Ти си различен...”
Детството
Детството си в село Драчево – между Бургас и Средец, определя като невероятно. Израснал в прекрасно и голямо семейство - най-малкото от седемте деца. „Не съм живял в охолство и разкош, но прекрасните ми родители са давали всичко от себе си и с много труд и усилия, ни осигуряваха необходимото. Цял живот ще им бъда благодарен, както и на Бог, че съм тяхно дете, защото всичко дължа на семейството си. Винаги са ме подкрепяли. Те са хората, които ме научиха да се боря и да се трудя“, спомня си 25-годишният младеж, който като мнозина свои връстници е избрал да живее в големия град, където възможностите му за реализация са отлични.
Семейството му отглежда почти всякакви животни и още от ранна детска възраст той се занимава с тях, докато родителите му са на работа. Така се научава на труд. „Спомням си, че бях едва 12-годишен, когато започнах и първата си „официална“ работа в Слънчев бряг, на един строителен обект. В този период имахме сериозни финансови проблеми и макар родителите ми да не бяха съгласни, аз започнах да работя. Работата бе ужасно тежка. Тогава се научих, че парите не се изкарват лесно и трябва да се ценят“, реди спомените си младият археолог. А себе си определя като добър човек: „Като цяло съм човек, който не помни лошото. Това си качество най-много харесвам в себе си. Хубавите и забавни спомени, които помня от детството си са тези с една от сестрите ми – Мина, която е по-голяма от мен с четири години. С нея постоянно бяхме заедно и основно аз правех белите, но все тя го отнасяше. От време на време й напомням колко шамари е изяла заради мен“, броди из детството си ромът.
Училището
Средното си образование Дико завършва в Средец в СОУ „Св. св. Кирил и Методий”. Смята, че това са едни от най-важните години в изграждането му като личност. Там за първи път, когато е пети клас, попада в ръцете му и „Черноморски фар“. Няма спомен кой точно му го е дал, нито конкретна случка, която да е заострила вниманието му върху вестника, но е категоричен, че изданието го е впечатлило и още оттогава е в полезрението му.
Престоят в училище младият ром дели на три етапа: гаден, една идея по-малко гаден и невероятен.
„От 1 до 4 клас нямах никакъв интерес към образованието и науката. Не обвинявам никого, но не всяко дете получаваше необходимото внимание. През цялото време бях на последните редове... Последните два месеца от 4-ти клас не посещавах училище, наложи се да повтарям годината. Бях отчаян и не ми се занимаваше, но нямах друг избор, защото родителите ми настояваха, а и бях доста малък да взимам самостоятелни решения. Тогава попаднах в класа на г-жа Яна Алексиева, която показа отношение, което не бях виждал. Това отношение рефлектира и върху съучениците ми. Тогава осъзнах, че и аз мога. Почувствах се приет. От пети до седми клас бях в класа на г-жа Кошничарова. За нея всички деца бяхме равни, въпреки че някои от учителите ни деляха отново на етнически принцип. Отново не бях блестящ ученик, със сигурност се дължеше на пубертета. Образованието не ми беше приоритет. Както се казва, завърших годината с триста зора“, смее се на спомените Динко. Не пропуска обаче и да благодари на всички учители, които са го изтърпели в сложния период на израстването.
Истинската промяна настъпва в началото на 8-ми клас. Тогава в занималнята има нова учителка – Таня Маринова. Тя е първата, която вярва в него и го кара и сам да си повярва. „Тя успя да премахне от мен нерешителността и да ме накара (с много усилия от моя страна, както и от нейна) - да изкарам първата си 6-ца по история. Тя бе първата учителка, която можех да нарека приятел. След срещата ми с нея, аз бях вече друг Дико – ученолюбивият, възпитаният, целеустременият“, казва ромът и споменава „основните зидари“ в личностното му изграждане – класната Румяна Джермова, Иванка Инджова, Петя Янкова, Радостина Косева, Каля Стоянова, Радост Стоянова, Марияна Стамболиева, Мария Илчева, както и много други. Убеден е в това, че и с вестника го е срещнала една от тези невероятни жени, въпреки че не помни коя точно.
Произходът
Никога не се е притеснявал от ромския си произход, напротив, даже се гордее с него, без значение какво му струва това.
„Считам, че съм напълно нормален, целеустремен, млад човек, като всички останали. Имах огромното желание да се развия и да покажа, че мога да постигна нещо, въпреки произхода си. Много неприятно и тъжно се чувствах, когато чувах стотици епитети и стереотипи за ромската общност. Вярвам, че именно тези неща ме накараха да продължа образованието си. Исках да покажа, че ние, ромите, също можем, че не сме хора втора ръка и, че не може да се генерализира и демонизира цяла общност“.
По-късно, когато вече е студент втори-трети курс, идва моментът, в който му казват: „Ти не си като другите…". Смята, че заради стереотипното мислене, голяма част от хората в ромската общност, които завършват висше образование, са принудени да крият произхода си. Изпитват срам и страх, защото шансовете им за реализация в България са минимални. „Повечето от нас с по няколко дипломи се принуждаваме да работим в чужбина, също както много българи. И да, всеки има известни стереотипи, но когато граничат с омраза, това е опасно. Не знаеш кога може да бъдеш пребит в някоя улица, трамвай или пред дома“, не скрива притесненията си момчето от Драчево.
Археологията
Избира света на археологията, пленен още от дете от рицарите с метални брони и битките с многото колесници. „Археологията свързвах с динозаврите и разбира се, със семейство Флинстоун, но веднъж попаднах на разкопки със семейството си докато бях може би на 6 години. Тогава я свързах с погребенията, защото точно тогава в Созопол се разкриваха некрополи и имаше множество гробове. Странното е, че не се уплаших. В пети клас вече бях опиянен от Индиана Джоунс, тогава за първи път си купихме цветен телевизор“, връща времето назад Дико. Така идва и решението, че един ден, когато стане археолог ще се облича като него, с шапка и камшик. И така идва мечтата да изучава археология в престижния Софийски университет, много преди да има представа как може да я осъществи. Вероятно и това е едно от реалните бягства на детето от действителността, която не е щедра към произхода му.
Примерът
Въпреки динамиката на живота си, Дико се опитва на няколко месеца да се прибира в родния край, за да види семейството си и съселяните си. Тогава заменя faragency.bg, сайта, за който казва, че като млад човек предпочита да преглежда на мобилния си телефон, със стогодишния „Черноморски фар“, с който се снабдява пътьом от Бургас.
Иска му се по-често да се прибира, защото за него Драчево е едно от най-красивите места в България.
„По време на коледните и новогодишни празници бях в село и защото активно участвам в „Постоянна ромска конференция“ – движение на ромската общност, което е част от европейска мрежа и работи в 12 държави – реших да събера младежите на разговор и да видим какво бихме могли да направим, за по-добра и празнична обстановка. 20 младежи на възраст 13-18 години от Драчево се събраха и решиха да направят нещо хубаво за селото. Нещо, което не се е случвало от 20 години. Да поставят истинска елха в центъра на селото. Чрез ромското движение събрахме сумата от 300 лева и закупихме елха и материали, с които младежите изработиха играчки и точно преди Коледа изчистихме центъра и сложихме елхата. Беше страшно вълнуващ момент“, обяснява Дико и е убеден, че това се помни от всички.
Стереотипите
На фона на това, обичайното възприятие на онези с мургавата кожа е, че са крадливи, мръсни, все искащи нещо. Виждаме част от тях и в момента в центъра на Бургас да просят и досаждат на хората по главните улици и кафенета. Мнозина смятат, че те са непоправими, не подлежат на култивация. Не така мисли Дико.
„Вярвам в това, че мога да допринеса за разбиването на това статукво спрямо ромската общност в България. С участието ми в проекта „Не ми се обиждай, но...“, както и в „Писна ми...” на Постоянна ромска конференция, с видео и други мои активистки действия, вярвам, че допринасям. Това беше и причината да създам и youtube канал, в който говоря за ромската култура и история. В него показвам другото лице на ромите. Знам, че е трудно, но вярвам, че един ден това обединение между българи и роми ще се случи, защото е неизбежно“, защитава тезата си младият ром.
Пандемията
В разговора неизбежно стигаме и до пандемията и до проблемите с овладяването на клъстерите от заболели от COVID сред ромите. Любопитствам как приема това Дико, един от тях, но пък образован и умен млад мъж, по-скоро европеец и българин.
„Не само в нашия регион, но и на много други места, особено в по-големите ромски квартали из България, хората бяха затворени. Тази мярка от местните власти беше една от най-неадекватните. Разбирам, че има паника, или просто тази ситуация ни свари неподготвени всички, но да затвориш цял квартал заради 10-15 или 20 заразени, бе не само дискриминационно, но направо престъпление. Хиляди загубиха работните си места, а стотици нямаха възможност да си купят медикаменти и неща от първа необходимост. На всичкото отгоре – никакви здравни интервенции. Хората просто бяха оставени да се заразят и измрат. Беше страшно. С колегите от „Постоянна ромска конференция“ имаме положителен опит в Сливен, където не се наложи пълно затваряне на квартала, а бяха карантинирани определени къщи, семейства или улици, но не и цял квартал. В Ямбол в началото беше същото – КПП-та, полиция и никакво излизане, а всички знаем, че нито един квартал, без значение ромски или не – няма необходимата инфраструктура от магазини, аптеки, болници, банки, за да може да съществува в изолация. Определено трябва да живеем с този вирус и всеки един от нас трябва да спазва необходимите мерки – дистанция, дезинфекция, дисциплина.
Изключително неприятно е даден квартал да е затворен, докато гражданите на цял град обикалят кафенета свободно из центъра“, говори с вълнение по болната тема младежът.
Въпреки доброто образование младият ром не си позволява да дава съвети, но казва на малките, че образованието трябва да бъде на първо място сред приоритетите им, както и да не се отказват, без значение колко е трудно. Колкото и да е трудно, то не е невъзможно.
Младежът има още една страст – фотографията. „Това за мен е най-добрата сцена за изява на моята душа... Тя ми дава свобода, която никоя друга професия не може да ми даде. Обичам да снимам хора и да запечатвам емоцията им“, признава за хобито си момчето, тръгнало от средецкото село Драчево и стигнало до столицата в доказване на себе си.
Мечтите
От няколко месеца Дико работи в София, в една печатница, заобиколен от прекрасни колеги - любезни и широко скроени хора. Мечтае да създаде семейство, в среда и държава, в която няма омраза. Планира да си купи собствен апартамент в София. Иска да развие youtube канала си до степен, в която да излъчва свое онлайн предаване. По пътя към осъществяването на всичките си планове, казва, че ще продължи да чете „Фар“-а и непрекъснато да се информира за ставащото в региона от него, защото вярва на поднесеното в медията. А като човек, който вдишва и печатарско мастило, уважава безкрайно печатното издание. Въпреки че младостта му е тази, която го кара да чете всичко в телефона си. Изданието е една от връзките му с родния край.
