Катя КОСТАДИНОВА
Да наложиш името си на художник в една общност изисква много време, труд и най-вече - картини, които се харесват и зареждат публиката и ценителите за дълго. Изисква се пълна отдаденост, деликатен усет към композицията и цветовете, остро око към всеки детайл и умело смесване на техниките с творческия хъс. Художник не се става за година две - дълъг е пътят на твореца. И това най-добре знае айтоската художничка Димитрина Желева, която от дете преследва мечтата си.
Още в детската градина разбрала, че може и иска да рисува. На изложбените табла обичайно окачали нейните рисунки, печелела одобрението и на децата, и на учителките. „Човекът, който работеше с нас тогава беше г-жа Вълчева, мога да я нарека свой първи учител в творческия ми живот. С часове съм я гледала как изработва табла с рисунки и апликации", разказва днес художничката. Желанието и нетърпението й да рисува продължили и в предучилищна възраст. Веднъж, учителката Сийка Георгиева поставила на децата задача да нарисуват пейзаж с елхички. „Учителката обяви, че моята рисунка е най-красива, и аз трябваше да обещая пред цялата група, че ще стана художничка. Обещах и станах.", смее се Желева.
Най-първите й опити в изобразителното изкуство обаче са „под масата вкъщи". Тайничко се настанявала там, и без даже да подозира, че търси спокойствие, необезпокоявана от никого, с часове рисувала своите детски картини. „Скицникът беше винаги с мен. Рисувах дръвчета, много обичах да рисувам маймунките в зоопарка. Дядо ми Димитър ме водеше там, а когато идваше на гости, основното му занимание беше да подостря всички моливи. И до днес майка ми пази някои от тези рисунки", спомня си Димитрина.
Никога не е имала друга детска мечта, освен да рисува. Счита себе си за щастлив човек, защото работи това, за което е мечтала през целия си живот. Животът й се върти около семейството и удоволствието да рисува и да се занимавам с приложно изкуство.
Талантът й е по бащина линия - прадядото на Желева рисувал. Негови братовчеди пък били майстори в кожарския занаят. „Чувала съм, че един от айтоската задруга изработил по поръчка „отгоре" кожено седло, подарък за Леонид Бражнев. После, майсторът на седлото бил провъзгласен за Сарач №1 на България. Има хора от рода на баща ми, които са се занимавали с изкуство, има архитекти, приложници. Това е родът Карапачови - Мургови. Иван Мургов - първи братовчед на баща ми се занимаваше с дърворезба. Родът ни е дошъл в Айтос от Ивайловград", разказва художничката, която е Мургова по баща.
Вече като ученичка, с желание тръгва на уроци по рисуване при Янчо Будаков. Носила рисунки за оценка, обсъждат ги с учителя. После тръгва на уроци при художника Димитър Тончев, с който остават добри приятели и колеги до кончината на айтозлията преди няколко години. „Ходила съм на уроци и във Варна, много учители имах, но най-важното е да се рисува, много да се рисува - не по-малко от четири-пет часа на ден", категорична е Желева.
Добрата подготовка й дава кураж след VІІ клас да кандидатства в Художествената гимназия в Казанлък. „Не ме приеха първата година - тогава имаше т.нар. райониране и се оказа, че бройката за Бургаско е една и вече е заета. Тръгнах на уроци в Казанлък, при Иван Радев - карнобатски художник. Успях да приравня годината и повторно кандидатствах - приеха двама от Бургас в „Изобразително изкуство", едната бях аз. Бяхме 250 души за две бройки", спомня си художничката.
Тогава любим модел е баба й. Тя позирала за скицата от натура, с която се явила на изпита в гимназията. Позирали са и всички в семейството и приятелки, с желанието активно да участват в сбъдването на голямата мечта. Днес е изключително благодарна на учителя по живопис в гимназията Никола Заров, от който получава най-важните уроци по маслена, акварелна, акрилна и темперна живопис. Той е преподавателят, който я насочва към собствен оригинален стил. Стил, който днес не можеш да сгрешиш с друг художник.
В гимназията слуша лекции на големия Денко Узунов, Ненко Балкански, среща се с големи имена в изобразителното изкуство. Това са хората, повлияли на творческото й израстване. „Посещавахме изложби на съвременни художници в Казанлък, Стара Загора, София и Бургас. Почти всяка събота и неделя бяхме в галерията на „Шипка" 6 в столицата. Защото за да рисуваш, ти трябват достатъчно знания за изобразителното изкуство, за художниците от различни поколения, за индивидуалния им почерк - за да се учиш и да напредваш", споделя още айтозлийката.
Завършила гимназията с разпределение в Айтос. Станала художник в ДНА-Айтос, където в продължение на пет години рисува плакати и „нагледна агитация" за поделение „26200“. От скучните военни задължения я спасява акварелът. Тогава среща и съпруга си - старши лейтенант Пенчо Желев, родом от Котел.
Вече от години Желева е художник в НЧ „Васил Левски 1869" - Айтос. „Отлична среда да развиваш таланта си, възможност да организираш общи и авторски изложби, да се срещаш с творци и да бъдеш в досег с картините от Фонда на художествената галерия, дарени от айтоски художници от различни поколения - това е тръпката, която превръща в удоволствие, работата на един художник в читалището", признава Желева. Година-два преди да почине, художникът Ненко Токмакчиев настоял айтозийката да стане член на Дружеството на Бургаските художници. Запознали се на самостоятелната изложба на Токмакчиев в Айтос по повод юбилейната му годишнина, която Димитрина подредила в изложбената зала.
Спомня си с благодарност и за своя учител по рисуване Христо Патронов, за колегите си художници Тодор Янчев, Кинчо Янков, Карабашев, които са й давали много съвети като млад творец. Макар и на различни възрасти, тогава между художниците в Айтос винаги съществувала колегиална почтеност. Днес на Желева й липсват контактите и опитът на старото поколение, но пък има интернет и винаги може да се консултира, да потърси съвет или мнение, да чуе критики от колега, без значение на разстоянията. Според нея критиката е важна за твореца, стига да идва от познавач и да е градивна. Творецът не трябва да се страхува от критиката, ако може да прецени доколко тя му помага.
„Техниката на рисуване е като спорта - трябва постоянно да я поддържаш. Без това не може, но всяка картина е резултат от настроението. Работя предимно с акварел - доставя ми удоволствие, а и нещата се случват най-бързо. Трябва да си много точен, прецизен и бърз, за да направиш един акварел „мокро в мокро" - това е любимата ми техника", разказва още Димитрина. Модернизмът не е нейният стил, но е правила експерименти. Обожава импресионистите.
Завинаги ще запомни последната си срещата с доайена на айтоските художници - Тодор Янчев. Буквално, дни преди да си отиде от този свят, старият художник й оставил една недовършена картина, с молба да я дорисува в свой стил. Довършила масления пейзаж и го предала на семейството му, а споменът за доверието на самоукия майстор и до днес я стопля и зарежда с творческа енергия. Реставрирала е и картина на друг айтоски художник - Попгеоргиев - дарение на галерията от СУ „Христо Ботев".
„В момента, в който завърша една картина никога не я харесвам, и винаги си мисля - трябваше да я направя по друг начин. А след време започва да ми харесва - и си казвам, че не бих могла да я направя по-добра по никакъв друг начин. Една картина никога не може да бъде повторена - особено при акварела, защото там водата рисува. Тя рисува, но ти трябва да я направляваш - къде да е разливът и къде да спре или да я отнемеш", обяснява художничката.
Картината, с която никога няма да се раздели е рисувана за точно 15 минути в Созопол - лодки преди буря, с оловно синьо небе. Портретите на децата й са другите картини, с които не може да се раздели. Признава, че когато застане пред бялото платно, никога не знае какво точно ще се получи. Има идея, но не знае как ще я пресъздаде, даже резултатът може да я изненада - да я разочарова, или да се получи нещо по-добро от първоначалната идея. Очакване, тръпка, загадка - това е за Димитрина предизвикателството на белия лист.
Радва се на съпричастността на близките си.. „Обичат ме и знаят, че това е моят път, моето желание, моята мисия и, че този път изисква време и отдаденост. Изграждането ми като творец дължа на моите родители, съпругът и децата ми ме подкрепят безрезервно. С годините, рисуването се превърна в естествена част от живота на най-близките ми хора. Дължа им благодарност за това, че ме разбират и ме подкрепят. Защото истината е, че изкуството е крадец на време от живота на твореца", усмихва се художничката.
Вкъщи е подредила портрети на децата си и малко пейзажи, а в края на юни рисува море. „Защото морето те разтоварва - можеш да усетиш простора, да разгърнеш фантазията си. Докато архитектурният пейзаж ти дава композиция от стилизирани форми. Там мултиплицираш изкуството на архитекта. Неговото изкуство оживява в картините. Гората например ти дава чувството за вечност, за чистота. А морето е свобода, полет, безкрайност, която не те ограничава“, признава Желева.
Най-добрите й платна са рисувани не от натура, а по въображение - когато е събирала впечатления с поглед за детайлите. „Окото вижда, колкото знае. Нещо ти е харесало - след време се появява в някоя от картините ти. Това е магията - да оставиш върху белия лист част от пейзажа, миг от времето, да комбинираш различни епохи, различни стилове от градската архитектура в едно", разказва за раждането на картините си Димитрина Желева.
Вече има достатъчно опит и знае, че не е достатъчно да бъде открито едно дарование. За да станеш творец трябва да се развиваш, трябва много труд, трябва ти подкрепа - от семейството, от общността, от институциите. Защото развитието е свързано с много пари и много време. Да се занимаваш с изкуство е скъпо удоволствие - на всеки талант му е нужна финансова подкрепа. „Бях студентка по право, във време, в което работихме, но не получавахме заплата. Беше невъзможно да си платя таксите в университета, отказах се. Радвам се, че не станах юрист, сигурна съм, че пътят ми е бил предопределен. Но същото това време „изяде" децата на изкуството, които нямаха средства да развиват заложбите си", казва художничката.
Сега рисува портрети и пейзажи. Не скрива, че и днес харесва първия си автопортрет, рисуван още в осми клас. Първите й портрети са опреди Художествената гимназия, портретна беше и последната й авторска изложба в Айтос. А с картини, рисувани в продължение на пет години, предимно маслени, Димитрина Желева подреди една от най-успешните си авторски изложби през 2018 година, по повод личната си юбилейна годишнина. Нейни картини са притежание на ценители в Русия, Америка, в Англия, Германия и Турция, където наредила самостоятелна изложба, благодарение на Читалището и Общината. Не по-малко от 15 са самостоятелните й изложби - в Айтос, Варна, Карнобат, Сунгурларе, Котел. Участва в биеналета, организирани от бургаските художници извън Бургас и в традиционните общи художествени изложби в областния град.
