В документ, открит във Ватикана от проф. Божидар Димитров и датиран от самия него от 14 век, пише: „Анхиало има солници“
Държавата имала протекционистична политика в солодобива, евтиният внос оставял соларите и техните семейства без поминък
Местните оженвали дъщерите си с няколко солници зестра
Моника ИЛИЕВА
Доц. д-р Милчо Скумов е роден в гр. Поморие. Завършва висшия химикотехнологичен институт в гр. Бургас, работи в Нефтохимическия комбинат. До 2016 г. е преподавател във БТУ „Проф. д-р Асен Златаров“, в годините 2007 – 2016 е и завеждащ катедра във висшето училище. Ръководи проекти с европейско и местно финансиране, чрез които е създаден Музеят на солта в Поморие, на който е главен уредник (до 2012 г.). От 2003 до 2007 година е председател на Българското солодобивно кооперативно дружество (Солната кооперация) в гр. Поморие. В последните години научните му интереси са насочени в областта на историята и технологията за добиване на морска сол в Анхиало/Поморие.
Първата книга бе подарена на кмета на Поморие Иван Алексиев
– Г-н Скумов, излезе от печат книгата Ви „Солодобивът в Анхиало/Поморие от 1878 до 1951 година“. Изследване, което хвърля различна светлина върху изследвания период, извежда неизвестни факти, подкрепени документално и не на последно място вълнува местните. Как се роди идеята за книгата?
– Изследването ми започна с изграждането на Музея на солта в Поморие, при изпълнението на проекта „Всичко за солта“, съвместен с още три държави – Гърция, Словения и Португалия, места със „стари“ солници, аналогични на Анхиалските. Оттогава събирам материали, изследвам солодобива в Анхиало. Не на последно място, аз съм помориец, в мен живее споменът за солниците като конструкция, като вид, как са се променяли през годините, технология и начин за добиването на солта.
– Какви са източниците, на които се опирате в книгата и колко време продължи работата ви по нея?
– Концентрирано съм работил върху книгата около 8 – 10 години. Прочел съм всички съществуващи документи по темата от „Държавен вестник“, дневниците на Народното събрание, Държавен архив – Бургас, архивите на Община Поморие. В книгата няма градски легенди, лични спомени и сантимент, базирал съм всичко на документи. Особено интересни са онези от Народната библиотека „Иван Вазов“ – София на османо-турски, намерили място в „Солодобивът в Анхиало/Поморие от 1878 до 1951 година“. Най-старият документ за солодобива в града е от края на 14 век – портолан. Toй служи на моряците, в него са описани брегове, селища, пристанища, ветрове. Този портолан е намерен във Ватикана от покойния проф. Божидар Димитров, самият той го датира от края на 14 век. В него пише: „Анхиало има солници“.
– Как избрахте периодиката 1878 – 1951, има ли специфика в нея?
– Както споменах, започвайки от най-старо време, първият документ за съществуването на солниците в Поморие е от края на 14 век, акцентирам документ, не става въпрос за предания и легенди. Следва периодът на Османското владичество – 15 до 19 век – за който е издадена монография от проф. Грозданова и доц. Андреев. В нея се пише за Черноморието, но упоменатото касае Анхиало. Моята книга продължава със следващия значим период от историята ни, 1878 година – края на османския период, Освобождението на България от турското владичество до 1951, годината белязана от национализацията, чрез която се одържавяват солниците.
– Какво е характерно за производството през изследвания от Вас период? По какъв начин е подкрепян солодобивът в Анхиало от местната управа в годините назад?
– В книгата съм разгледал подробно технологията на солопроизводството и нормативната база – създаването на закони, правилници и наредби – свързана със солодобива. Държавата създава първите правила на отрасъла. Проследявам организационната структура, връзката между нея и регионалните структури, развитието и взаимодействието им.
Важно направление е технологичното усъвършенстване на солниците. До края на ХIX и в първите години на XX век те работят по традиционен начин, както е било преди стотици години, без особена разлика. Технологията за добив на морска сол се състои в изпарение на морската вода, солта кристализира, събира се и се изнася. В морската вода има не само натриев хлорид (готварска сол), има гипс, калциев карбонат, магнезиеви соли и други микроелементи. Получената сол трябва да отговаря на изисквания, тя е хранителен продукт.
Ресурсът, който използваме в нашия регион, е с различно съдържание на соли. Черноморската вода е с по-ниска соленост, сравнена с тази в Егейско море. За да получим едно и също количество сол, трябва да изпарим повече вода. Това неизменно се отразява на икономиката на процеса. Много изгодно е да се добива сол от по-солена вода. Природата е щедра към анхиалци, предоставяйки им Поморийско солено езеро. То играе ролята на естествен изпарител, а водата в него е морска. Тъй като езерото е плитко, бързо се нагрява от слънчевите лъчи, водата става между два и четири пъти по-солена отколкото морската. По тази причина всички солници в Анхиало са разположени около езерото. Градът ни е разполагал и разполага с най-добрите условия за производство на сол, съчетавайки природен ресурс и икономика.
В 1888 – 1889 години е създаден първият закон в Княжество България, с който се регулира производството на сол. В него бил описан подробно солодобивът от това какви трябвало да бъдат солниците и конструкцията им, как трябвало да работят, кой ги управлявал, как се финансирали и как се изкупувал готовият продукт. Условията са се променяли, редували се периоди на държавен монопол и свободен пазар. Държавата задължително е изкупувала солта, производителите ѝ не са имали право да я продават на друг. Солта била акцизна стока. За сравнение ще ви върна назад в турско време, солниците били собственост на султана. Управлявал ги надзирател. Съществувала откупна система. Именно тези условия владеят Източна Румелия. Тъй като Анхиало остава в пределите ѝ, Северна България се оказва без солници до Съединението – факт. 1935 е година, в която се въвежда монопол на солта. Логиката на държавата е „по-добре да си определим цената на солта, която ние изкупуваме и препродаваме“. Солниците са частни, но в условията на монопол само държавата имала правото да изкупува продукцията им и да определя цената. Другият момент, за който вече споменах, когато държавата няма ангажименти към солниците – свободен пазар – тя събира единствено данъците и акцизите от тях. Ако трябва да обобщим – преобладавал е свободният пазар на солта.
Добив на сол по 500-годишна технология
– Какви мерки е предприемала държавата, с които да защити анхиалските солари? Съществуват данни, че произвежданата сол не била в достатъчни количества и се налагало да бъде внасяна.
– Морска сол се внасяла от Турция или от бреговете на Егейско море и Италия. Вносната сол била по-евтина и по-качествена от нашата, условията за производството ѝ били по-добри. Регулацията се осъществявала чрез вносните мита, държавата преценявала дали да разреши вноса ѝ. Естествено, местните солопроизводители не желаели вносната стока на пазара. Държавата си правела сметката, че са ѝ необходими 50-60 хил. тона за година, а се произвеждали не повече от 30 хил. тона за периода, което означавало, че останалите трябвало да бъдат внесени. Въпросът бил в какво количество и какъв да бъде размерът на митото. Тази стопанска конюнктура касаела не само Поморийските солници, но и Бургаските, които през 1922 година започнали да работят много активно. Дотогава солодобив имало само в Анхиало. Не мога да не спомена, че третата, значима за страната солница, добиваща каменна сол, била в Провадия. На територията на Балчик също имало производство, но в малки количества, които нямали търговско значение.
По отношение на отрасъла, държавата имала протекционистична политика. Солопроизводителите били с нагласата, че „държавата трябва да ни защитава, ние сме нейните граждани“. Тя трябвало да пази поминъка на хората. Ако се допуснела евтина сол да залее пазара, соларите и техните семейства оставали без препитание. Факт е, че солодобивът е един от основните поминъци, но не бива да се забравят лозята и винопроизводството. Изнасяли се сериозни количества вина и ракии. Солодобивът е доходен в онези години. Старите хора казвали така: „наливаш вода, събираш пари“. Антон Страшимиров пише, че местните оженвали дъщерите си с няколко солници зестра.
– Съществуват ли документи в подкрепа на Страшимиров, или написаното от него е своеобразна хипербола?
–Има такива документи. Съгласно Берлинския договор от 1878 г. гр. Анхиало попада в областта Източна Румелия. Правителството на областта смята въпроса за собствеността на солниците за неизяснен и през 1884 г. забранява издаването на документи за собственост върху тези имоти. Никой от анхиалските солопроизводители няма редовни турски документи за собственост, но въпреки това те постъпват със солниците си както всички притежатели на частни недвижими имоти, т.е. експлоатират, продават или ги подаряват. Някои от тях имат турски съдебни протоколи – хюджет за солниците си. Други притежават особени документи, прикосимфони – договори за зестра, издадени от Анхиалската митрополия. В тях са описани движимите и недвижимите имоти, които булката занася на младоженеца като зестра.
Прикосимфони – договори за зестра на анхиалска булка
– Сдруженията на солопроизводителите са намерили място в книгата. Каква е тяхната роля в запазването и развитието на солниците?
– На организациите на солопроизводителите съм посветил десетки страници в изследването си. „Фонд Анхиалски/Поморийски солници“ – сдружение, което изиграва ключова роля за развитието и модернизирането на солодобива в града. Фондът се ръководи от Управителен съвет. Управителят му, инженер-химик, е назначаван от министъра на финансите и следователно се ръководи от него. В състава влизал и представител на Солната кооперация в Поморие, и такъв на некооперираните производители на сол. В нея намирали място по-дребните и средни солопроизводители. Логично – по-едрите били самостоятелни играчи. Чрез ръководството на фонда – компетентно – начело с безспорния специалист проф. Лука Йоцов, председател с диплома от реномирано висше училище в Германия, с положително отношение към местните хора и опирайки се на богатия им хилядолетен опит в солопроизводството, се съставя компетентно ръководство в отрасъла.
– Как се е финансирал фондът?
– Когато държавата спира поддържането на защитната преграда на морския бряг, през 1894 година солопроизводителите създават дружество с особени функции. Отделят 5% от солта, която произвеждат и с продажбата ѝ организират и поддържат предпазна преграда срещу наводненията на морския бряг. Преградата има за цел да воюва с бурното море, съоръжението пазело града и солниците. Акцентирам, че това е специфичен проблем от хилядолетия само за нашия град. Солниците в Бургас нямат такъв проблем. За него се говори в документ още в 15 век, на който аз съм се натъквал при написването на книгата. Да се върнем към защитното съоръжение, то представлява два реда колове, разположени на пясъка на плажа и до ден днешен са запазени части от тях. Между коловете се насипват камъни, получава се преграда, която спира вълните.
На по-късен етап идва Фондът, който се учредява със закон за организацията на Поморийски солници, с парите от него се извършват укрепителни работи, но и модернизация на производството. Въвежда се техника, въвеждат се машини за прибиране на солта, за пренос на солта, теснолинейка, строят се складове – наличните тогава са били „наследство“ от турско време, паянтови, дъсчени и тръстикови съоръжения, за съхранението на готовия продукт. Освен че били ненадеждни, се оказват и недостатъчни и често солта оставала навън – съсипана от есенните дъждове. В разглеждания в книгата период се развива сериозно хидротехническо строителство, защото цялата технология се базира на движението на водата по канали, помпи, и диги. Още в старо време е имало вятърни двигатели от типа на Архимедовия винт.
–Споменахте за наводненията като специфичен проблем за Поморийската солница. Нека разкажем на читателите на „Черноморски фар“ за водната стихия от 1915 година, уподобявана като апокалиптична, имайки предвид пораженията, които нанася на местната икономика и на жителите на града.
– В края на януари 1915 г. наводнение, причинено от морска буря, нанася големи поражения на града и солниците. Дървено-каменната преграда на източния морски бряг е разрушена, морето нахлува в ниските части на града и наводнява жилищата. Подкопава брега, разрушава и всички по-малки защитни прегради по крайбрежието. Високият бряг на места е сринат в морето, отнесени са къщи и части от улици. Населението с големи усилия спасява покъщнината си. Пясъчната ивица между езерото и морето е отнесена, морските вълни свободно навлизат в него, засипано е с пясък. Останала е само тясна ивица земя, по която минава единственият път за влизане в Анхиало, има опасност бурята да го разкъса, а градът да остане отделен от сушата. Градските солници и в местностите Хонят, Малък и Голям герен са под вода.
След седмица бурята стихва, водите започват да се изтичат. Повреден е централният водопровод, населението остава без вода. Държавните жилища са станали негодни за живеене, около 300 семейства остават без подслон. Тръстиковите (сазени) складове са полуразрушени. Дъсчените държавни постройки, използвани за складиране на солта, били заобиколени от вода. Морето разрушило общинската морска скеля (кей), използвана за изнасяне на сол, жито и други стоки.
Такива наводнения в Анхиало са ставали и друг път, но в случая загубите били огромни. Общинският съвет заседава извънредно. Според предварителните изчисления за възстановяване на солниците били необходими 2 100 000 лв., за държавните жилища – около 300 000 лв. Освен това, както притежателите на солници, така и държавата се лишавали за една година от доход, който за държавата е близо 1 000 000 лв. Общинската власт и държавата са принудени да вземат мерки за надеждното укрепване на солниците и Анхиало. На 16 март 1915 г. Министерският съвет приема постановление, с което събраната в „Солното писалище“ сума от 60 000 лв. се дава за незабавна поправка на силно повредената преградна стена на Анхиало. Именно с това постановление се поставя начало на фонд „Анхиалски солници“.
Наводнените стари складове, в които се е съхранявала солта
– Развитието на солодобива като индустрия в наши дни е политически и икономически въпрос, с който няма да Ви ангажирам. Предлагам обаче да потърсим бъдеще под формата на нематериално културно наследство. Има ли резон да се мисли в тази насока и къде другаде по света е запазена тази хилядолетна технология за добиването на продукта?
– По света има запазени и действащи традиционни солници. Например в Словения, Италия и Португалия пазят хилядолетната традиция за добив на „бялото“ злато. По мое мнение този тип технология вече е по-скоро атракция. Анхиалският начин за добиване на сол е занаятчийски тип, има съвременни индустриални методи – икономически изгодни, които са много по-добри, прилагат се в Бургаската солница. Традиционният солодобив може да се разглежда като нематериално културно наследство.
Разбира се, че може да се съхрани производството ѝ като бутиково, сол, добита по автентична технология, богата на определени минерали, различаваща се по микроелементите, които влизат в нейния състав. Виждам такава пазарна ниша за нашата анхиалска сол – продукт, който се произвежда в неголям обем – малко производство.
