Дона МИТЕВА
Блубери, Тоби, Мойри и Момо са захарни торбести летящи катерици, наричани още захарен посум или само захарна катерица. Те са собственост на Александра Попова, която ще бъде ученичка последна година в Природоматематическата гимназия „Академик Никола Обрешков“. Мечтата й е да стане ветеринарен лекар, а паралелката, в която учи, е с биология.
За Александра желанието да си има захарна катерица идва от клипче, на което вижда тези мънички животинки, когато е още в осми клас. „Разбрах, че и в България има семейства, които отглеждат такива катерици. Започнах да проучвам всичко за тези малки животинки. Тялото на катерицата е 20 сантиметра, толкова е и опашката му. Сега разбирам, че излизат пак на мода да се отглеждат. В Бургас има и друг човек, който има семейство летящи катерици и дори има поколения вече” , разказва Александра.
Мечтата й се сбъдва в края на девети клас, почти по време на първата пандемия. Тогава се сдобива с Блубери, която намира в Стара Загора и разбира с цялото си същество, че е „нейното животно”. Родителите й отиват до там, за да вземат малката пухкава животинка.
„Бях на онлайн обучение. Много се вълнувах, че мечтата ми да имам летяща катерица се сбъдва. Целият ми ден бе много особен”, спомня си този ден момичето.
В дома вече е подготвена клетка от папагал – оправена и нагласена за новата си обитателка. Само че Блубери минава през решетката. Така започват да се учат взаимно, едната - как се отглежда животно, чиято родина е Австралия, а другата - да се довери на любящата си стопанка.
Блу
„Захарната катерица бе много стресирана от пътуването, от отделянето от старото й семейство. Една седмица много се страхуваше. После се установи добър контакт, добра връзка с нас и стана част от семейството”, разказва Александра.
Сега тя има четири торбести захарни катерици. За предпоследната казва, че е най-агресивна, понякога хапе. Ухапването е по-слабо от това на хамстера. Преди това животинката издава специфичен предупредителен звук, който хората трябва добре да чуват и да се съобразяват с него.
„Захарните катерици са нощно активни животни. През целия ден спят. Спокойни са. А езикът им е така устроен, че с него да могат да смучат нектар. Могат да се отглеждат почти в цял свят”, разказва за своите питомци момичето.
Вторият, който става компания на Блубери, е Томи. Той е взет от семейство, което живее близо до Стара Загора. За жалост остава по-малък от обичайните размери, но за сметка на това е най-любопитен.
После се появява Мойри, която е с различна окраска от останалите. Взета е от София. В клетката се заселва и Момо, който е от Лом. Всички живеят заедно и няма драма. Момо е шефът на клетката.
Въпреки че семейството има и три котки, които са спасени от улицата, когато има време, Александра пуска летящите катерици в стаята.
„Момо е гушкав, игрив. Тоби е най-социален. Всяко животно има своя характер”, обяснява девойката.
За приятелите си казва, че всички много харесват нейните питомци.
„Носила съм ги на много места като животни – посланици.
Понеже бях правила презентация за тях. Занесох ги и в гимназията. Един ден, когато бяха намалени часовете. Никой не разбра, докато не ги извадих да проверя как са. Всички много им се радват. Беше им любопитно. Не съм имала проблеми и с преподавателите.
Опитвам се да внуша на всеки, който при милия им вид се навива да си има подобен екзотичен любимец, че трябва да е с отговорно отношение. Както към всяко едно животно, така и към захарните катерици трябва да се подхожда сериозно. Двете от трите ни котки съм ги отгледала с биберон от една-двеседмична възраст. Животните учат на отговорност”, категорична е бъдещата ветеринарка.
Клетката на захарните катерици се чисти на месец, защото е достатъчно голяма, но те имат малки торбички, в които обичат да си поспиват през деня и те трябва да се перат доста често. Освен това самите животни трябва да се къпят.
„Говорих с ветеринар, който ми даде специален разтвор, с който да ги избърсвам. Знам, че част от стопаните ги къпят и с вода, даже ги сушат със сешоар. За себе си още не мога да реша кой е по-добрият вариант. Част от стопаните режат и ноктите им, както при котките. Аз не правя и това. Затова по мен могат да се видят и малки белези одрано”, обяснява Александра.
Проблемът за всички стопани на захарни катерици в България, а не само на момичето, е това, че няма специализирана храна за тях, която да се предлага в нашите ветеринарни клиники или магазини за храни на животни.
Мойри, Блу и Тоби
„Захарните катерици хващат специална болест, с много тежки поражения, та чак и гърчове, ако имат недостиг на калций. А калцият се набавя чрез специалната храна. Още от самото начало, когато Блубери стана член на нашето семейство, аз бях проучила и поръчвам и до днес храна от чужбина. Да, малко е неудобно, трябва да се планира, да се знае кога ще дойде доставката, но друг начин няма”, обяснява Александра.
Проблем е и това, че малцина ветеринари се занимават със здравословните проблеми на захарните катерици, ако възникнат такива. Кураж на момичето дава нейната ветеринарка, тук в Бургас, която обещава, че ако нещо се наложи, е готова да помага, защото вече е имала пациент захарна катерица. Александра знае и за ветеринар в София, който самият отглежда захарни катерици и познава проблемите им.
Момчето от Лом, от което си е купила Момо, пък си е купил от Бургас втора катерица. Така Александра установява още един контакт - с човек, с когото обменят знания за своите екзотични животни. Обяснява му откъде тя купува храна.
„Направи ми впечатление, че на всички хора, на които се обадих, за да поискам да взема от тях животно, всички ме разпитваха. Искаха да се убедят, че не е каприз за няколко дни, че съм отговорна. Аз също ги разпитвах много. Едно такова предварително опознаване ставаше помежду ни”, казва момичето.
В Габрово има ферма за захарни катерици, от където Александра е категорична, че никога няма да вземе животно, защото там са го превърнали в истински бизнес. Едно животно струва около 400 лева. Женските са и по-скъпи. А когато търсенето се повиши – скача и цената – на пазарния принцип.
„Когато за първи път видях захарна торбеста катерица на живо, бе посред зима, в голям студ, в София - на пазара, където тези хора бяха закарали две животни, да ги продадат. Животните зъзнеха, а на хората не им пукаше. Искаше ми се да ги вземем и двете, за да ги спасим от тези безчувствени хора. Майка ми и баща ми бяха готови, но у дома нямахме никаква подготовка за катериците. Дадох си сметка, че и аз не съм готова да им предложа условия, които са им нужни. Това от една страна, а от друга - не ми се искаше и да им даваме пари на тези”, разказва неприятния си спомен момичето.
От биологичната паралелка на Математическата гимназия, която ще завърши догодина, Александра е единствената, която е избрала ветеринарната медицина. Всички останали са се насочили към хуманитарната. Затова и често се шегуват със съучениците, че тя е единствената, на която ще разчитат да им помага за домашните любимци.
Момо
„Никой по никакъв начин не ме е упреквал за това, че съм избрала да помагам на животните. Още в четвърти клас си начертах план за бъдещето – първо математическата, после биологичната паралелка и накрая - ветеринарна медицина. Досега следвам неотлъчно мечтите си”, смее се Александра.
А любовта й към биологията, животните, природата не е случайна. Както се казва: „Крушката не пада по-далече от дървото”. Майка й е Светла Далакчиева, която е главен уредник в Природонаучния музей, и е доцент и преподавател по екология в бургаския университет „Проф. д-р Асен Златаров“. Далакчиева е и инициаторът за събиране на пясък от цял свят. Началото на колекцията е поставено през 2014 година и до днес в нея има 650 образци.
Баща й Константин Попов е газоспасител по професия, и запален природозащитник и орнитолог.
Александра, момичето с двете семейства летящи катерици, със сигурност ще успее да сбъдне мечтата си и ще стане отличен ветеринар.
А дотогава ще продължи да преподава своите нежни уроци за отговорност към животните и да показва своите екзотични домашни любимци, разказвайки летяща, захарна приказка за тях.
