Ева Кралева-Бахран е родена в Бургас, където завършва Музикална гимназия. Работи като цигуларка в оркестъра на град Цайтц, Германия.
Завършва Лайпцигската консерватория, мести се в Бранденбург и остава в Оперно-симфоничния му оркестър до пенсионирането си.
Преди година излезе от печат и бързо доби популярност психологическият й роман „Момичето с цигулката”.
Интервю на Росица ПЕТРОВА
- Г-жо Бахран, кой Ви мотивира да напишете своята книга „Момичето с цигулката“?
- Когато прочетох въпроса, първата ми реакция беше: явно прочитът на книгата е бил доста бърз, защото посланието в нея би предполагало друг въпрос - ,,Какво (а не кой) Ви мотивира?“. И докато разсъждавах така, се върнах в годините, когато започнах да пиша книгата. Изведнъж осъзнах, че наистина е имало и някой, който действително ме е мотивирал.
През 2007 година, на филмовия фестивал ,,Берлинале", втора награда получи филмаът ,,Реквием". Тогава бях учудена от факта, че известният вече режисьор Ханс-Кристиан Шмид е избрал тематика, която смятах за ,,остаряла" – болните места в християнското вероизповедание. Историята, която той пресъздава във филма си, е истинска и главната героиня в действителния живот беше на моята възраст. Познавах случая, защото през 1976 година се следеше в пресата и по телевизията. Анелизе Михел (истинската героиня) беше вярваща християнка, в случая католичка, студентка по вероучение. Проблемът, с който тя се бореше в живота си, беше близък до моя – ,,истинската" вяра, която често фанатизираме и това води до лоши последствия. За съжаление, историята на Анелизе завърши фатално. Тя почина след прилагане на екзорцизъм през същата 1976 година, едва 25-годишна.
Самият филм отключи тогава в мен желанието и смелостта да опиша и моята история. Уверих се, че темата занимава не само мен, че тя е все още актуална, а може би и винаги ще бъде такава.
С това минавам и към следващия Ваш въпрос:
- Какво означава да бъдеш евангелист?
- Преди да отговоря на този въпрос ще споделя, че аз никога не съм се определяла като евангелистка, споменавам думата само на едно място като контекст. Не обичам чекмеджетата, в които подреждаме хората, въпреки че се улавям и аз понякога да го правя.
И за да чуете все пак отговора ми, ще ви върна в Средновековието. Първият, наречен евангелист (не библейски), е Лутер. Неговият девиз: ,,Обратно към Евангелието" отрежда и името на съмишлениците му – тези, които държат на писаното в Евангелията, а не на практики, утвърдени от клира (най-позната такава е плащане на индулгенции). А това си е било за времето революция – нещо, което дава второто име на евангелистите – протестанти.
В такова семейство съм израснала и аз – вярваща, по дух протестантка.
За да остана в темата на ,,протеста", ще отговоря още сега на един от последните Ваши въпроси, които ми отправихте:
- Защо казвате в своята книга „Момичето с цигулката“, че Бог прави грешки? Това не е ли много силно твърдение? Все още ли смятате така?
- Въпросът, който задавам като заглавие на глава в книгата, е разбира се, гласът на малката Ева. Тогава тя дори не си позволяваше да осъзнае, че е разочарована от ,,дядо Боже" и затова неосъзнатият гняв успява да я разболее.
Друг е въпросът – откъде идва разочарованието. И аз ще се опитам кратко да обясня несъгласието си с някои основни идеи, които се изповядват, не само в евангелските общества.
В самата Библия се казва, че вярата идва от слушането (на Словото). Това, което изграждаме като образ Божий, е нашата вяра – за хубаво или за лошо.
В края на книгата аз пиша няколко писма, едно от които е до Бог, и му казвам: ,,Прости, че толкова много исках да бъда обичана".
Детето в мен е искало да бъде послушно (за да бъде обичано), и е погълнало всичко, което му е поднесено. Но една от слабостите на църковните тълкования на въпроса как да стигнем Рая, в обществото, в което живеех, минаваше обстойно през Ада. Съответно, Божият образ беше амбивалентен. Основното (което е и вторият девиз на Лутер и евангелизма): ,,Милостта стои над справедливостта" избледнява, обезличава се. Страхът от Бога ,,свършва" своята работа, мястото на безусловната Божия любов е почти празно.
Каталогът с условия (греховности) определя дали ,,истински" вярваш и кой ще ,,влезе" в небето. В желанието си да бъдем със сигурност ,,спасени" започваме да се въртим в кръга на законността. Добрата вест, наречена Евангелие, вече не е толкова добра.
В този смисъл: не, днес не се налага да задавам такъв въпрос! Но пътят до там не беше постлан с рози.
- Казвате, че мястото на безусловната Божия любов е почти празно. Но как бихте коментирали Йоан 3:16 (златния стих на Библията) – „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот“?
- Именно! Моята критика е към човешките, църковни тълкувания и практики, които изместват фокуса от ,,златния стих". Той избледнява, фокусът е повече в страха от Бога (нещо, което е познато при езическите богове) и място за безусловната Любов, която единствено спасява, почти не остава.
Моето детство мина в епохата на забраните на чичко Сталин. Желязната завеса беше видимата страна на нещата. Невидимата остана в мисленото на хората, включително и религиозното.
Затова сега аз ще запитам: Спряхме ли войните, включително и тези, които наричаме ,,свещени"? Не е ли време да разменим мястото на страха с това на Любовта, без да спекулираме с името на Бога.
- А откъде идва Вашето име? Кой е дал идеята да се казвате Евангелина?
- Колкото за името ми Евангелина – то няма никаква съзнателна връзка със значението на думата. Майка ми, докато е била бременна с мен, е четяла ,,Чичо Томовата колиба". Там има една глава с това име – дъщерята на добрия господар на чичо Том. Мама мечтаела да има момиче и след като и двете баби отказали да дадат имената си, решила да ме кръсти така. Веднъж обстойно изследвах образа на съименничката си, за да разбера каква е ,,трябвало" да бъда. Момичето от книгата ми хареса! Надявам се и мама да е била доволна от избора си.
- Смятате ли, че талантите, които имаме, са дар от някой по-висш и по-способен, като Бог?
- Безспорно всеки талант е дар (за който вярва – от Бога, за който не – от природата). Като ученичка аз съм била и добра математичка, но силата ми е другаде.
Музиката ми е професия, литературата – хоби, обичам и изобразителното изкуство (най-вече експресионистите). Там усещам себе си най-цялостна.
- Коя беше причината да напуснете България още в ранна възраст и да се отделите от семейството си?
- Пътят ми към Германия беше повече неосъзнато бягство, но не съжалявам. Там успях да се развия не само като музикант, но и като личност.
- Писали сте в своята книга-изповед: „Не бяха редки случаите, в които редовете от ноти преливаха с тези на сълзите". Трудността от това ново начинание, с което сте се захванали ли Ви караше да плачете, или това, че нямате време за своите собствени нужди?
- Впечатлена сте от фраза като тая: ,,Не бяха редки случаите, в които редовете от ноти преливаха с тези на сълзите"... Не е учудващо. Да, трудно беше: без професионална практика, задочно обучение (за което си сложих лимит от 4 години), чужд език и чужда страна. Но за да бъда докрай откровена, ще кажа: Най-вече това бяха болките на едно вътрешно развитие, което мина през осъзнаване и промяна. Няма безболезнено раждане – това е цената на Новото.
- Сякаш, за да сте спокойна, че няма да останете дълго в Германия, сте си дали срок от 4 години. След това сте си обещали, че ще се върнете в България. Какво Ви накара да останете 40 години в чуждия свят?
- Останах повече от 4 години, защото, както казва поговорката: ,,Ние предполагаме, Господ разполага". Това е шега, но с порция истина. Разбира се, че беше мой избор – омъжих се в Германия и много от желанията ми се промениха.
- Какво изпитахте, когато Ви приеха в Консерваторията в Лайпциг? На кого бихте благодарили за това постижение, променило из основи живота Ви?
- Когато ме приеха в Лайпцигската консерватория, бях щастлива, защото беше признание, че съм достатъчно добра. Самочувствието ми си пое дъх, но не за дълго. Получих официално писмо, че мога да се запиша, но в него имаше фраза ,,за пробна година". Тогава помня, че плаках, защото си го обясних с ,,недостатъчно добра". Отдъхнах си едва когато секретарката обясни, че в Германия при всички висши образования по изкуствата, първата година е пробна.
- Имате ли намерение да напишете още книги?
- Обичам да пиша. Беше ми трудно да ,,вляза отново" в родния си език, който беше изостанал малко във времето. Но писането е начин да съм близко до себе си и до другите и винаги, когато съм уморена, мисълта за писане ме зарежда с енергия.
Имам проект за нова книга и смятам скоро да започна. Крепи ме и фактът, че с Румяна Емануилиду (Издателска къща ,,Знаци"-Бургас) бяхме добър екип и се надявам, когато новата ми книга е готова, да ми бъде отново и
