Интевю на Силвия ШАТЪРОВА
Доц. Михаил Груeв завършва история в Софийския университет. Преподавател в СУ „Климент Охридски“ по съвременна българска история и етнология на етническите групи, бил е ръководител на Катедрата по история на България в Историческия факултет. От 5 март 2015 г. е председател на Държавна агенция “Архиви”.
През 2021 г. отбелязваме 70 години на българските архиви – с издаването на Указ №515 на Президиума на Народното събрание от 10 октомври 1951 г. се създава Държавният архивен фонд и се поставя началото на организираното архивно дело в България.
На 9 юни отбелязахме Международния ден на архивите и това бе един от поводите да го потърсим за мнение.
- Доц. Груев, какъв е опитът на българските историци да намерят един по обективен прочит на историята ни и имат ли роля българските архиви в този процес?
- Според мен самият израз „обективен прочит на историята” е не съвсем точен, тъй като всеки изследовател и всяко поколение правят свой собствен прочит на историята. От тази гледна точка всеки прочит по дефиниция е субективен, доколкото произтича от подготовката и идейните позиции на авторите, както и от социалния и обществен контекст, в който се прави той. Разбира се, това не означава, че като цяло отсъстват критерии, които очертават една по-обща рамка на научното дирене, в което принципите на търсенето на възможно най-голям брой източници, добросъвестното им анализиране и интерпретиране и стремежът към безпристрастност са базисни. Ролята на архивите в този процес е в осигуряването на максимално широк достъп до източниците, в комплектуването на нови документални масиви, върху които да се опрат изследванията и в критичното издаване на извори, които да подпомогнат не само учените, но и студенти, ученици, краеведи и родоизследователи. Последните ни успехи са свързани именно с тези тенденции.
- Едновременно сте изследовател, преподавател и административен ръководител на архивите – нещо като обект и субект на документите– как в качеството си на тези две функции виждате историята в ново време?
- За разлика от изследователите на Античността и Средновековието, които боравят с няколко десетки или стотици, но във всички случаи краен брой извори, историците на новото време трябва да се справяме с планини от документи, чието изчитане е физически невъзможно. Само за илюстрация ще отбележа факта, че в системата на държавните архиви в страната се съхраняват 94 линейни километра документи. Това от само себе си налага друг тип работа с източниците, предполага дискурсивен подход към тях и към самите изследователски теми и изисква други интерпретативни стратегии. Разбира се, като ръководител на архивната институция тази планина от документи може само да ме радва и усилията ни за непрекъснатото обогатяване на Националния архивен фонд с нови документи продължават да бъдат една от основните ни грижи.
-Кой или по-точно кои за Вас са най-впечатляващите архивни документи с, които сте работили? А коя, според Вас, е най-странната тема по която е работено в читалните на архивите?
- Много е трудно сред това изобилие от архивни документи да бъдат посочени най-впечатляващите. Може би, ако трябва все пак да отговоря на въпроса Ви, най-вълнуваща е срещата с документи, които за първи път попадат в ръцете на архивиста. Например такъв беше случаят преди две години, когато се направи пълна паспортизация на фонда от старопечатни еврейски книги и документи, съхраняван в Централния държавен архив. При работата с една от тях от XVII век, издадена във Виена, дървената й корица се сцепи и за огромна наша изненада от вътре се показа по-стар кирилски текст от XVI в., използван за уплътняване на подвързията. Ето тази възможност за неочакван, изненадващ досег с миналото, с неизвестни факти и обстоятелства, съставляват най-вълнуващата част от нашата професия.
А що се отнася до най-странната тема, като публична институция при нас идват и немалко странни хора. Една от тях заяви, че работи по темата за извънземните в България и за огромна моя изненада ми съобщи, че намира много интересни неща по вълнуващата я тема в нашите архиви.
-Как се развива архивната система. На 9 юни се отбелязва международния ден на архивите, каква е Вашата равносметка и как бихте развили мотото, под което протича тазгодишният празник „В подкрепа на архивите”.
- Може би трябва първо да споменем, че на тази дата отбелязваме учредяването на Международния съвет на архивите, създаден през 1948 г. От 1960 г. българските архиви членуват в тази организация. Празникът е относително нов – за първи път той се отбелязва през 2008 г. и за повечето архивни институции естествено се превърна в повод за равносметка. Тазгодишното мото, обявено от МСА, реферира не толкова към финансова, а преди всичко към обществена подкрепа на това, което правят архивите по света. Става дума за подкрепа с дарения на ценни документи и документални масиви, които да придобият публичност, за медийна подкрепа и популяризация на мисията на архивистите и на съхраняваните ценни документи и т. н.
Що се отнася до нашата равносметка – твърде самодоволно би било да се хвалим, но струва ми се, нямаме основания да се срамуваме. От началото на тази година започнахме работа по голям проект с европейско финансиране за въвеждането на електронното архивиране в държавните институции, а впоследствие и в архивите. Така се опитваме да бъдем в крак с голямата дигитална трансформация в документооборота. Свидетели сме на процес на бърза замяна на традиционните хартиени документи с електронни такива и от нас зависи да гарантираме тяхното съхранение за следващите поколения. Подготвяме и проект по т. нар. Норвежка програма, свързан с дигитализацията на редки и ценни документи.
- Опишете ни процеса на дигитализация на архивните документи и какво представлява платформата „Архивите говорят” в сайта на ДА „Архиви”.
- Дигитализацията е една от нашите стратегически цели. През изминалите няколко години беше свършена огромна работа и приключи дигитализацията на описите. Става дума за около 5, 6 млн. записи, които са достъпни през Информационната система на държавните архиви. Паралелно върви и планов процес по дигитализация на особено ценните документи и на протоколите на местните органи на власт и управление от Освобождението насам. Към настоящия момент дигиталният архив е с приблизителен обем от около 25 ТБ и включва около 500 000 дигитални изображения. Това не включва документите от платформата „Архивите говорят”, за която ме питате. Тя представлява съвкупност от дигитални тематични колекции, между които и фотоархив, артархив, тематични сайтове за войните и т. н. Тя е и най-посещаваната дигитална платформа на архивите.
- Достъпни ли са архивите за българите и за чужденците.
- Разбира се, че са достъпни, стига те да разбират български. Това е голям проблем, тъй като огромната част от съхраняваните при нас документи са на български език. Разбира се, дигиталните изображения дават някои възможности за четене, но проблемът с езика си остава най-сериозната бариера пред ползването на българските архиви от чужденци.
-Какви грижи се полагат за съхраняване на документалното богатство на България?
- Съхраняването на документите е една от основните ни задачи. Действително, това изисква огромен финансов ресурс, който не сме в състояние да осигурим изцяло. Има европейски и световни стандарти на съхранение, които предписват не по-висока от 18 градуса постоянна температура, не повече от 55% влажност, постоянна слаба осветеност и т. н. За съжаление повечето ни хранилища не могат да отговорят на тези стандарти, но все пак се опитваме да ги спазваме при най-старите, редки и ценни документи. Проблемът е свързан и с обстоятелството, че парите, които държавният бюджет отпуска за издръжка, са непроменени от 2014 г. насам, а всички видове енергоносители и консумативи поскъпнаха. Има, разбира се, и доста други проблеми, но на днешния ден не би трябвало да се оплакваме.
- Какви са европейските предизвикателства пред българските архиви?
- Всъщност, те са не само европейски, а и световни предизвикателства пред архивите. Аз вече споменах част от тях. Съвременници сме на гигантска технологична трансформация, която подменя изцяло хартиения документооборот с електронен и пред нас стои задачата да съхраним тези документи за идните поколения. В живота навлиза ново дигитално поколение млади хора, които нямат нито търпението, нито настройката за физически досег с документите и за дълго и неясно по резултати дирене. Това вече е валидно дори за изследователите. Те стигат само до дигитализирания документ и през него реконструират минала реалност. Затова става все по-важно процесът на дигитализация да продължи с неотслабваща сила. Разбира се, не по-малко важно е да съхраним качествено и надеждно и хартиените документи, съставляващи документалната памет на нацията.
