Вторник, 22 Юни 2021
    
Бургас Малко Търново Общество

Човекът, който посреща изгрева и изпраща залеза в Странджа

  08.05.2021 17:27  
Човекът, който посреща изгрева и изпраща залеза в Странджа

Дона МИТЕВА

Горо Горов е посветил 41 години на гората, с баща, който също е бил горски, и майка, работила в горско стопанство. Роден в сърцето на Странджа, в село Заберново, от дете тръгва с баща си и майка си из дебрите на мистичната планина. Никога не си е представял, че може да бъде космонавт или лекар, както се шегува той, а е знаел винаги, че ще е отдаден на гората и дивеча. Родното си село определя като „центъра на Странджа“, защото се намира точно между Бургас и турската граница.

Ловец, работил и в ловно стопанство, той пази спомени за бивши и настоящи величия, ловували край Ропотамо. Опровергава митове за Тато, с уважение нарича ловец номер едно на соца Пенчо Кубадински, „бай Пенчо“ и не скрива, че се е чувствал като ученик пред него. Шегува се, че само с Цола Драгойчева не е бил на пусия от всичките първи на БКП. Всичко това е Горо Горов, когото спокойно можем да наречем вселена от спомени и преживявания, свързани със Странджа. А най-важният урок, който го води през трудовата му кариера, е да посреща изгрева и изпраща залеза в гората.

Родовата традиция при него не е случайна, а и името му Горо – генетично носи закодирано в себе си – от една страна, любов към гората, и от друга – богат исторически фонд.

Името наследява през дядо си – потомък на славен род. „Дядо ми е кръстен също на дядо си – Горо Ников, който на времето е бил муфтарин. Така са наричали селските кметове. Той е изгорен жив от турците. Синът на Горо Ников – Петър Горов, брат на прабаба ми, е бил воевода на Смъртната дружина през 1903 година“, разказва сбито за родовата си история лесовъдът Горо Горов.

Той поддържа стогодишната си родна къща в Заберново, подчертавайки, че дори знае в коя стая е роден. За селото веднага добавя, че там се намира и най-старата действаща църква в Сливенска епархия. Тя се казва „Свети Лука“ и е вградена в земята. А около Заберново има десет параклиса. „Традицията е всеки род да поддържа определен параклис. Нашият е „Св. Георги“. Моята прабаба имала съновидение, че на това място трябва да се изгради параклис. Когато започнали да копаят основите на параклиса, намерили мраморна плоча с изобразен конник на нея. Тя е вградена в олтара на параклиса. Някои предполагат, че е тракийски конник, други смятат, че това е св. Георги. Параклисът е паметник на културата“, направо като екскурзовод ни повежда из Странджа лесовъдът ветерани.

Щом се заговори за Странджа, няма как да не се говори за манастири, подхвърля горският. И споделя версията, че Парорийският манастир, на който не се знае точно местоположението, едната от версиите е, че е около Заберново. Другите са, че е под параклиса около Граматиково, а третата версия е, че е където е Голямобуковския манастир.

Децата на бай Горо са отлетели отдавна от родното гнездо: синът му живее в Германия, дъщеря му – в Бургас. Но със сигурност носят любовта към рода и Странджа в себе си.

„Синът ми е IT специалист, завърши в Германия и остана там, за съжаление. Малко се прекъсна родовата връзка, но това само в професионален план. Дъщеря ми пък се занимаваше със селски туризъм, който пак е свързан със Странджа“, прехвърля мост през поколенията Горо Горов, уверявайки, че връзката с природата е жива. Гордее се с това, че децата му са израснали на село.

Единият от внуците му, който живее в Германия и носи „на дядо буквичката“ – Габриел, посещава българско училище. Скоро във видеовръзка поискал от дядо си да го заведе на Пирин, явно под влияние на наученото. „Значи любовта към планината е жива“, радва се лесничеят.

За Странджа лесовъдът ветеран говори с любов: „Това е най-големият широколистен масив, има уникални растения, които ги няма никъде – от стара, понтийска растителност“. Що се отнася до модерната и злободневна тема, че тече безогледна сеч, експертът е на друго мнение. Той смята, че без сеч не може, защото е част от икономиката и гората е възобновяем ресурс. А провежданата сеч е в рамките на естествения прираст.

Като директор на Горското в Ново Паничарево повече от двадесет години, Горо Горов споделя друг интересен факт, който в основата си е и доста тъжен. През 1997 година половината от трудоспособното население там е работело в горите. А сега няма нито един местен жител, който да работи в гората. Положението е такова за цяла Странджа. Работниците в горските стопанства са основно гастролиращи роми от Градец.

Преди това е работел в Държавно ловно стопанство „Ропотамо“, като заместник-директор. То бе прочуто в цялата страна и чужбина. В него са ловували бивши партийни величия, както и част от настоящите.

Горо Горов е категоричен, ДЛС „Ропотамо“ през 70 – 80-те години на миналия век е било номер 1 в Европа и световноизвестно. А сега ловните стопанства за разлика от тогава са частни и са по-скоро за печалба само.

„Наскоро препрочитах „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков, там има посветен и на Аркутино. Авторът така добре е описал атмосферата. За съжаление, аз хванах последните години на разцвета му“, разказва лесовъдът и вмята между другото, че там се намира и най-голямата пясъчна дюна в Югоизточна Европа. Благодарение на това, че е обявена за резерват, остава непокътната.

По-често вече се стреля за самата мръвка, за съжаление, твърди ловецът, който вече от две години не е излизал на лов. Точно като своеобразен бунт срещу това. „Влезте в социалната мрежа и вижте ловците как позират гордо зад наредени 10 – 12 прасета. В миналото като се пишеха бележките за лов се подчертаваше, че са за 1 или 2 прасета на излет. А сега бройка не се уточнява. А сега на излет има убити по 10 – 12 животни“, казва той и допълва, че заради Африканската чума по свинете в момента в Странджа дивото прасе е останало малко. За радост, няма застрашени от изчезване видове.

„Запасите от дива свиня в момента клонят към 0, защото болестта много я порази“, казва лесовъдът и припомня, че 91-ва година от чумата също поголовието е било почти нула, но се е възстановило с годините.

Говорим и за муфлоните около Лъвската глава, които са истинска атракция. „За тях задължително трябва да има скали, за да търкат копитата си“.

От муфлона бай Горо прехвърля разговора на друго животно – чакала. „Едно време като дете в Заберново, един капанджия бе хванал чакал и цяло село се извървя да го види що за животно е, а сега изнасят цели хорови концерти, огромни глутници са. Сега не само у нас, цяла Европа е залята от чакалите – те правят по две котила, ловуват организирано“, казва ловецът.

Отварям една друга интересна тема – за ДЛС „Ропотамо“ се носеха легенди кой кога е стрелял там по времето на соца. Горо Горов се подсмихва: „Само Цола Драгойчева не съм водил на лов. Но не казвам, че и тя не е идвала в ловното стопанство“.

Известният ловджия, който не яде дивечово месо, Пенчо Кубадински, е бил чест посетител там и даже, чувайки воя на чакалите, питал горските какво ловно стопанство ще се прави там, щом го има този вреден дивеч. По негово време и за първи път започват да плащат по 10 лева за отстрелян чакал.

„Към този човек, когото наричам „бай Пенчо“, се отнасям с голямо уважение, защото той беше наистина ловец от класа. С него съм ходил цяла седмица из гората без въобще да стреля. Той търсеше нещо специално. Той ни направи ловци. Притежаваше нещо уникално за ловец – много точен окомер. От разстояние определяше размерите на трофеите. Например един благороден елен, за да се оцени, трябват 14 измервания. Бай Пенчо това го правеше на око“, спомня си Горов. И разказва случай, в който Кубадински изпитва един по един служителите в ловното стопанство за рогата на един лопатар. Един започва с метър, другият сваля с пет сантиметра, най-смелият стига до метър и двайсет. „Бай Пенчо показваше с ролетката размерите, които ние казвахме. Накрая я прибра и вика: „Момчета, или имате някакво чудовище при вас, или хабер нямате от размерите на рогата. Световният рекорд на такъв вид елен е 92 сантиметра, как ще имате един метър рога“. Когато е отстрелян лопатарът, се оказва, че рогата са 82 сантиметра“, разказва горският.

Оттогава като се чуело, че Кубадински идва в ДЛС, всички вадели учебниците и започвали да опресняват знанията си. „Четяхме повече, отколкото сме чели за изпит, за да не се излагаме“, спомня си Горо Горов, казвайки, че е водил из Странджа и Александър Лилов, Гриша Филипов и още много партийни величия от миналото.

Говорим и за имена като Йордан Радичков и Дико Фучеджиев, също страстни ловци, които са гостували в стопанството и Горо Горов ги е водил на лов из него.

„Спомням си, че с Радичков обикаляхме, но той нищо не гръмна. За сметка на  това такъв разговор проведохме, че не усетих как мина времето. Дико Фучеджиев е по-чешит – мълчалив, докато бай Данчо много сладкодумен. Макар да сме почти земляци с Фучеджиев, който е роден в Граматиково, то по си мълчеше“, спомня си горският.

Не подминаваме и Тато, който също си е пада по лова. Разказ от първо лице развенчава мита, че задължително когато Тодор Живков е на лов, с него върви някой от охраната му и той като гръмне, охранителят трябва да порази животното, щото мерникът на партийното величие е никакъв.

„Януари '89 Тодор Живков беше на лов при нас. Един от последните му. Той беше много земен. Няма нищо вярно в това, че охраната му стреля заедно с него. Той си стреляше. Даже имаше и един куриоз при друго посещение в стопанството. Самият Първи обясни, че преминал голям глиган пред мерника му, но дърво му попречило да стреля. Един от местните началници веднага разпореди да се отсече дървото. „Ха сега, заради мене изсечете гората! Дървото не е виновно – няма да го пипате“, възпротиви се първият“, разказва от първо лице лесничеят ветеран. И продължи с местните величия от това време: „Цялото бюро на Окръжния комитет на БКП – Бургас веднъж в годината, преди Нова година, посещаваше ловното стопанство. Едната година, още при първата гонка две прасета паднаха убити. Шефът на стопанството каза, че се прекратява ловът, защото те имат разрешително за две прасета.

Николай Жишев води преговори с Костов и се споразумяха, че каквото и друго да се отстреля, то ще отиде за пазара. Така и стана – никой не се противопостави на това“, разказва Горо Горов и прави паралел.

След промените отива на лов с покоен вече областен управител и неговото обкръжение. Отстрелват се дори и женски кошути. Товарят се животните на една уазка и ги карат в Поморийския манастир, защото там монасите имали специална рецепта за суджуци от дивечово месо. Та да им ги направят.

За съвременните величия, част от които са и действащи политици, Горо Горов говори обрано. Не споменава имена. Само обяснява, че се е махнал от ДЛС, за да не гледа какво се случва. Дава само един пример. „Мислех си, че като се прави инструктаж, той важи за всички. Още на първия лов като видях как започнаха да стрелят на всичко, което бяга, разбрах, че нещата отиват на зле“, казва с болка ловджията. Маха се от уважение към животните.

Връщаме разговора към настоящето и природата, към красотата, с която тя ни дарява. Моля бай Горо да разкаже за незабравими негови мигове. Не се замисля изобщо: „Седя на едно чакало на брега на река Ропотамо. Чувам плясване. Обръщам се, и гледам две видри в любовна игра. Такава красота и съвършенство. Това никога няма да го забравя. И другият ми спомен: над Ропотамо има една лонгозна гора с много красиви дървета. Там съм се скрил зад едно дърво и на десет метра от мене два благородни елена се бият. Вечерта – тишина и те като се засилят и като си блъснат рогата – гората кънти“.

Сладкодумецът разказва и как с германски ловец намират на поляна елен лопатар, който така дълбоко заспал, че чак похърква. Приближили се почти на два метра от него…

Най-важния урок, който цял живот използва, Горо Горов получава от Никола Костов, главен директор на Регионалната дирекция на горите – Бургас, известен като „Цар Костов“ в средите на горските. И той е: „За да си истински специалист, утрото и залезът трябва да те заварват в гората“. По негово време има дневници на чакалата, където всеки горски е длъжен да попълва данни от наблюденията, които прави.

Преди приключване на разговора отново подхващам темата за внуците и наследството. „Искам да им завещая странджанските корени и обичта към гората и природата. Ще бъда най-щастлив, ако това наследят от мен“, казва с надежда лесовъдът, че колкото може, по-често ще се връщат към красивото Заберново. Друга година синът и снахата са пътували с децата си по три пъти поне в годината до България и са ходили в Странджа.

„Под Заберново минават двете реки – Велека и Младежка, и летата на децата, пък сега и на внуците, когато са тук, минават там. Спомените на родителите им са свързани с тези места. Надявам се да има възможност сега и внуците да прекарват повече време по тези места“, пожелава си го ветеранът лесовъд, закопнял за физическата близост с близките си.

Чака това лято семейството на сина му да се върне, за да се порадват заедно на тайните на Странджа. Водил ги е по параклиси, на Петрова нива. А какъв по-добър водач от дядо, който знае всичките тайни на планината и носи огромната любов към нея в себе си.

Готов да я дари на близки и познати.


Анкета

За кого ще гласувате на предстоящите избори?


Резултати

Мнения

Култура Мнения
Кристофър Бъкстон: Аз съм различен човек
  22.06.2021 12:16      

В Англия съм по-възпитан, в България – по-откровен и разтворен