Силвия Методиева,автор на микромакраме: „Много е важно да сме на мястото си“

Дона МИТЕВА

В казиното на Бургас в момента можете да видите една нетрадиционна изложба. „Древната жена“ - така е озаглавила работите си Силвия Методиева, която от години се занимава с изкуство и използва специфичната техника „микромакраме”. Изложбата е от 20 впечатляващи комплекта - гривна и колие. „Древната жена” ще обиколи няколко града в България.

 Най-кратко визитката на Силвия Методиева е: музикант, приложник – оригами,  плетене, микромакраме;  магистър АПСП (Артистични психо-социални практики и психодрама), дългогодишен преподавател по английски и приложни изкуства. Човек, който има значителен опит в работа с деца. Това е само част от основата, която я определя в артистичния свят, а за това къде е центърът на Силвия, самата тя казва с усмивка: „Центърът... Все повече се доближавам до разбирането, че съм проводник. Усещането е сякаш си имам предварително определени пътеки, по които да вървя, версии на жизнения ми път и аз поемам по някоя. Преди - с повече страх и неувереност, сега – все по-съзнателно и пълнокръвно. Желание да се присъства, да се прави, да се съществува наситено“. Изправена сама пред огледалото, тя признава, че то сякаш й навява спомени, някак нереално. “Всичко, което съм, е вътре и много малка част е репрезентирана пред огледалото“, обобщава Силвия.

Повече години е натрупала в преподаване, за сметка на творчество. Но в един момент усеща, че преподаването блокира съзидателния процес или най-малкото го намалява. „Когато преподаваш, си за другите, но не толкова за себе си. Артистът в мен възропта“, признава в разговора непринудено дамата, допълвайки, че обича да е живата свръзка и привлича към себе си хора, с които има значителен обмен.

Изкуството за нея е действителност, но същевременно и паралелно съществуване. „Творецът, артистът превежда съществуващата реалност на своя език, претворява я. Той е като посредник между два свята“, смята майсторката на бижута.

За изложбата „Древната жена“ в бургаското казино признава, че назрява от много време и е естествен резултат от нуждите й. „Това, което излиза от пръстите ми, е като новородено и иска да види, да обиколи белия свят. Да заживее своя живот. Аз имам нужда да го създам, но освен това и да го споделя - да стигне до някого, да се коментира, да има обмен. Кандидатствах с проект по програма „Творчески инициативи“ на Национален фонд култура и бях одобрена. Намерили са проекта за интересен, защото това е ново изкуство за нашата публика. Ако не се лъжа, това е първа официална изложба на микромакраме бижутерия у нас. И по света не съм чувала да има такива. Самото изкуство е, като че ли зад кадър, по фестивалите, по щандовете. Тук го осветяваме, слагаме го във витрини, където са стояли съкровища. Това наистина му дава заслуженото. Часове, дни инвестиция в дизайн, във връзване, в развързване, в търсене на вдъхновение, учене на техника“, обяснява за работата си Силвия. Материалите, с които се работи, са восъчен конец и минерали и полускъпоценни камъни.

Микромакраме е ювелирно изкуство, чиято техника е същата като тази на макрамето, но в умален мащаб с конци от порядъка на 0.5 - 1 мм ширина. Макрамето е вид ръкоделие, в което възелът изпълнява не само функционалната роля да съедини две нишки - конци или канапи, а и декоративна роля.

Едно средно голямо колие изисква между 5000 и 10 000 възела. Всеки възел от своя страна се прави с две стягания.  Внимава се да са равномерно стегнати.

Изложбата е придружена с музикални импровизации, защото музикантът в нея не можеше да остане ням. Така или иначе и двете изкуства са вървели ръка за ръка през годините. „Както казва една приятелка: „Правиш прекрасен фюжън между изкуствата, които владееш.“ Хареса ми нейната обратна връзка“, споделя майсторката на минимакраме,  допълвайки, че потапянето в музиката дава възможност да се освободи умът, да се отвори вътрешното око. „Музиката има инстантно въздействие върху нас и когато тя ни потопи в състояние, вече сме омекотени - способни да възприемаме по-дълбоко заобикалящата ни среда“, говори с любов към музиката Силвия и признава, че й се иска както в миналото, когато жените са пеели, докато са извършвали монотонни движения  при преденето и тъкането, и в наши дни да се събират жени и да творят и да пеят.

Посланията, които авторката отправя, докато връзва възелче след възелче, са: „Да сме себе си. Автентични. Кипящи от живот. Да сме любопитни, да се интересуваме. Кое как може да стане, да се свързваме с подходящите хора. Да не спим, с други думи. Както казват англоговорящите I'll sleep when I am dead - Ще спя като умра. И много, много важно – да сме на мястото си. Домакиня, богиня, ватманка, ресторантьорка, архитектка, танцьорка – няма значение, само да ни идва отвътре, а не като задължение. Тогава сеем любов и истина, а иначе... отегчение, недоволство, разочарование и т.н.“

С този огън Силвия Методиева ще се опита да запали и част от бургазлии чрез  предстоящия уъркшоп в Бургас. Той ще се проведе на 27-ми, събота, в Морското казино. Максимум 10 души могат да участват, но могат да присъстват може би още няколко запалени от идеята, за да гледат. Ще се направи прост проект, за да се запознаят всички с техниката. По нейни думи тя щедро раздава знанията си за тези, които ги търсят. Обяснява, показва, а целта е всички да се „хранят с естетика“. Тези свои качества ще покаже и в Бургас, за да сподели интереса към микромакрамето.

„Все още има сръчковки, ръкоделки. Не знам дали не сме отмиращ вид. Еманципирана е вече жената, а тъкане, плетене, шиене, са тъй женски занимания. В Южна Америка има доста мъже, практикуващи плетене и макраме. Истински майстори. Но на нашите ширини винаги е било приоритет на жените.

Би било чудесно всеки да се свърже със своя материал, може да е стъкло, метал, дърво, конец, глина, и да твори, да се впусне в това преживяване. Затова обучавам, за да спрем момента и да сме в него, а не да се изплъзва времето като пясък измежду амбициите и съжаленията ни“, обяснява целта, която си е поставила Силвия.

Делникът на Силвия си има своя ритъм:  първи са животните – котка и куче. Те  са първите същества, които сутрин дружно я водят в кухнята за храна. Следва будене на непробудната дъщеря, разходка, чай или лека закуска и мотаене поне до обяд. „Обичам да работя от обед нататък. Чуват се трелите на детето, което свири на флейта от другата стая. След това аз пея. А макрамето предимно нощем връзвам. Всичко утихва и аз и аудиокнигата, и проектът сме си чудна компания. Имам сесии или уроци. Подготвям проекти. Работя на ненормирано работно време и с вдъхновение. И това е всичко, от което се нуждая: вдъхновение, за да работя. Ако го няма, спирам и чакам. Рядко го няма за дълго“, описва ритъма на своя живот жената със сръчни ръце. А нейните приятели и близки я определят като „странна птица“.  Чудят се откъде извира у нея този заряд и то в тези сравнително екзотични направления – опера и фабър арт (изкуството на нишката). Учудват се на търпението й.

„Дъщеря ми е най-ценният ми критик. Има точно око и усет за естетика. Когато спра да виждам произведението си – винаги има такива моменти, като сме дълго втренчени в него – тя сякаш поставя границите. Казва ми: дотук е добре, не продължавай. Усеща кое би го натоварило. Дъщеря ми изживя заедно с мен целия процес, всяко бижу е минало през нейното одобрение и нейната подкрепа беше много важна. Страхотно дете имам до себе си. Всъщност, официално тинейджър след месец“, признава за силната връзка между двете поколения гордата майка.

Така както се раждат бижутата – възелче след възелче, с много любов и постоянство, неусетно се роди и разговорът с тази необикновена жена, отдала се на изкуство. Това, което трябва всеки да запомни от нея е, че всичко се прави с любов, много любов.