Михаил КОЛЕВ
Фамилия Манукян е една от най-разпознаваемите в Бургас. През 1915 година, когато по арменските земи, намиращи се в съвременна Турция, се извършва геноцид над арменците, един представител на рода успява да се спаси от кланетата и впоследствие да намери убежище в морския град. Така започва началото на този род Манукян в Бургас.
Един от най-видните представители на фамилията в града е Манук Манукян, напуснал този свят на 6 декември 2016 година. Дата, на която се отбелязва Денят на Св. Никола – закрилник на мореплавателите и на Бургас, за който видният общественик милееше и посвети много време, сили и благородни каузи. Може би има силна символика в това, че той си отиде точно на този ден...
Манчо, както бе известен в Бургас, бе познат сред съгражданите си като личност със свободен дух, бунтар и винаги отстояващ своята позиция, каквото и да му костваше това. Истински патриот, за когото и арменските корени, и любовта към Бургас бяха еднакво важни. Винаги се е гордял и с двете, милееше за Армения и обичаше Бургас, защитаваше интересите му и хората в него. Активен участник в политическия живот на града, един от основателите на СДС-Бургас, Клуб „19 ноември“, част от ПП, „Екогласност“ общински съветник от НФСБ. Екологията беше „болната” му тема – милееше за всяко отсечено дърво, за изчезващата риба в морето, за отровения въздух, организираше шествия, протести, бранеше каузите в националните медии и в обществени диспути.
Роден през 1952 година, завършва Механотехникума в Бургас, по-скоро заради семейната традиция, а не по призвание. Страстта му е литературата, изобразителното изкуство – обожавал е поезията на Христо Фотев, картините на Георги Баев. Сам пише стихове, рисува картини, създава художествени изделия от ковано желязо (последното – пак семейна традиция по линия на дядо му и баща му). Посещава кръжока при видния художник Енчо Рачев, участва в изложби, готви се да следва в Ереванската художествена академия, но в последния момент заминава синът на виден партиен „другар”. Въпреки това цял живот остава свързан с изкуството, продължава да рисува, прави самостоятелни изложби – един истински творец по душа!
„В широк смисъл това съм взел и аз от него“, споделя още синът му Левон, който е диригент и трето поколение музикант.
След казармата баща му започва работа на летището, но скоро разбира, че не може да се подчинява повече на военизирана дисциплина, униформи и заповеди, които му „стягат душата”. Левон допълва: „Беше изключително свободолюбив човек, не можеше да търпи някой да му нарежда какво да прави. Искаше сам да е господар на себе си.” И намира начин.
Страстта му към рисуването го насочва към рекламната дейност и с приятели и колеги създава първото в Бургас ателие за ситопечат. Скоро вече е един от най-добрите и търсени полиграфисти в региона. Това му дава свободата да разполага с времето си. А то е свързано с мечтата му да плава.
Тук е мястото да посочим другата голяма страст на Манук – морето, с което той е свързан през целия си живот – отначало като преживяване, по-късно като борба за спасяването му. Израснал „на моста”, както обичал да казва, запален рибар, отначало купува гумена лодка, след време – дървена (11 м, най-голямата лодка в Созопол), която с приятели преустройва в яхта. С нея прекосява Черно море до Кримския полуостров и Ялта, плава по Дунав до Унгария (по-нататък не го пускат с цялото семейство, защото още не е дошла 1989 година).
През есента любимото място на Манук е река Ропотамо, където остава поне един месец на риболов. Левон допълва, че никога няма да забрави летата на морския бряг край хотел „Приморец“, където в продължение на години баща му строи втората си яхта отново с помощта на приятели. Спомня си годините, когато плават заедно.
„По Дунава от 4-годишен бях „член на екипажа”. Имахме невероятни изживявания. Със седмици не сме спирали на бряг, връзвали сме се за руски, австрийски и унгарски кораби. Качвахме сме се на тях и заедно изминавахме част от пътя срещу течението по реката. През тези месеци животът с баща ми беше живот на вода. Да не виждаш суша със седмици, да спираш по острови, да се запознаваш с хора, които са избрали това за професия или начин на живот, да слушаш разказите им, да си помагате в екстремни ситуации в тежки бури и течения – това са много силни спомени. И сега, когато се връщам назад, осъзнавам, че съм имал изключителен късмет да премина през тези емоции. Радвам се, че ги изживяхме заедно и макар и да съм бил малък, те са живи в мен до днес.“
След промените през 1989 година ателието преустановява дейността си и по една абсолютна случайност Манук попада в търговския бизнес. Това отново не е неговата сфера, но времената са трудни и всеки търси начин да преживява. Това, което се превръща в негова нова страст, е свързана с мечтата му да промени системата, да се бори за демокрацията, за Бургас, за морето.
Левон Манукян не се наема да каже кои черти в характера е наследил от баща си, но в една е сигурен – нетърпимост срещу неправдата.
„Не се страхувам да изразявам мнението си, дори ако това не се харесва на много хора. Баща ми винаги се възпротивяваше срещу погрешни политически решения – било то срещу свои или чужди – заради идеята, в името на каузата. Беше сред първите в палатковите лагери и протестираше с дни, събираше подписки, правеше гладни стачки, организираше протести, шествия. Един от най-сериозните му успехи е спирането на петролопровода Бургас – Александруполис, за който беше проведен референдум в града.”
Организирал е много кампании по различни инициативи и Левон признава, че баща му е преживявал доста тежки моменти заради активната си гражданска позиция, взимал е трудни решения, натискът върху него от най-високо ниво често е бил много силен, но е удържал и винаги побеждавал в името на високата цел – Бургас.
„Както кметът ни Димитър Николов каза на погребението на баща ми: „За Манук Бургас беше кауза“! Да, Бургас беше кауза за него! Екологията беше кауза! Честността в политиката беше кауза!"
Но за да постига човек целите си и да променя нещата, трябва да има политическа позиция, да може да предлага идеи и да изисква реализирането им от управляващите. Това е и причината Манук Манукян да се обвърже политически, макар (по думите на сина му) самият той да не се е определял към дадена партия.
„Баща ми винаги е бил неутрален, със собствено мнение, често е влизал в пререкания дори и със свои съпартийци. Те знаеха, че когато той каже нещо, спорът е безсмислен, защото с него „трудно се излиза на глава”, а аргументите му са железни. Държеше на своето до последно, критикуваше, беше безкомпромисен, решенията му не бяха бързи, но окончателни. Един от примерите е членството му в СДС – Бургас, създадено благодарение на ентусиасти като него. Тогава идеята беше за генерална промяна, но се присламчиха хора, които търсеха лични облаги. А когато Иван Костов регистрира СДС като политическа партия, баща ми предвиди каква е целта, разграничи се и напусна. Тогава се ориентира към движението за екология и помогна за основаването на ПК „Екогласност” в Бургас. И докрая остана заклет еколог.”
В Бургас всички познаваха Манчо като изключително почтен човек, който никога няма да те излъже или да направи нещо зад гърба ти. Левон казва, че баща му е бил готов на всичко не само за приятели, близки, но и за непознати хора, които имали нужда от помощ.
„Когато след работа в магазина си на „Богориди“ се прибираше вкъщи (на 10 минути път), той пристигаше след час, защото постоянно го спираха хора да разговарят с него. Познаваха го всички – и лично, и от телевизията и му споделяха проблемите си, а той търсеше начини да ги разреши: звънеше по телефони, използваше лични и обществени връзки и институции. Вечер се прибираше с думите: „Ако знаете днес какво стана...“ и ние вече знаехме, че се е сблъскал с поредната нередност, с която трябва на мига да се заеме. А когато проблемът се отнасяше за родния му град – о, тогава беше световен проблем! Събираше медии, правеше пресконференции, пишеше плакати, караше се, организираше протести. И то само и единствено в името на Бургас!”
Сега, четири години, откакто Манук не е сред нас, Манукян-младши споделя, че за миг не се съмнява каква щеше да бъде позицията му спрямо днешната политическа обстановка. Пак щеше да е сред първите на протестите – главно срещу политическите „вируси” и заразата, която разпространяват повече от 30 години.
„Имаше много приятели, дори не знам кой не му беше приятел. Дългите години на борба го промениха, започна да натежава умората, стана по-рязък, по-нетърпим към безобразията. А те наистина ставаха все повече. Но колкото и да спореше или да се караше с някого, дори политическите му противници не се сърдеха. Винаги ме е изумявал този факт. Можеше да бъде рязък до крайност, а човекът срещу него да го тупа по рамото и да му се усмихва: „А, бе, Манчо, да знаеш колко те обичам!“ Не знам как го правеше – може би защото у него нямаше омраза, а принципност, защото не осъждаше хората, а критикуваше постъпките им. Защото имаше една изключителна харизма и беше много, много добър човек. Това му бе дадено от Бог“, казва диригентът.
Той добавя, че баща му е бил горд и изключително честен човек. Никога не е поискал нищо за себе си. Борил се не за постове и облаги, а в името на един висок идеал, който не се купува и не се заменя с нищо. Може би затова са го наричали идеалист. На фона на опорочената действителност, той е бил наистина един съвременен Дон Кихот.
„Често се е борил с вятърни мелници, но се бореше! Срещу безумията в политическия ни живот, срещу корупцията и безнаказаното ограбване на държавата. Той беше онзи коректив, който ни трябва, особено в трудни и сложни времена. Такива хора са необходими, за да държат будно общественото съзнание, да изразяват позицията на народа. Защото иначе всичко се размива в мътните води на политическите интереси. Сигурен съм, че на много хора им липсва усмивката му, доброто му настроение, готовността да помага, неговата Човечност. Затова вярвам, че отсъствието му все още се усеща от хората, които го познаваха“, казва още неговият син Левон Манукян.
„Онова, което на мен най-много ми липсва, е да виждам как баща ми се радва на постиженията ми. Той наистина беше много горд с мен, особено в последните години, когато стъпих на големите сцени. Не изразяваше външно емоциите си, но усещах, че е щастлив заради мен. Липсва ми просто да видя погледа му...”, добавя Левон.
