Светозар Арнаудов е познат във виртуалните галерии и пространство като Зари Арт. Има зад гърба си има няколко големи строителни проекта по Южното Черноморие, бизнесът го води в Созопол, столичанинът живее там 12 години. Следват фирма след фирма, проект след проект. Вече 25 години живее край морето. Преди четири от тях обаче тръгва в съвсем друга посока на изява. Дотогава е просто ценител и меценат, офисите и домът му са пълни с картини на други художници.
Подтик да започне става един инцидентен и специален подарък - боички, четки и платна, които получава за рождения си ден на 14 февруари преди три години.
„Не бях рисувал от 40 години, като дете съм го правил, но след това не съм посягал към четката. Аз се занимавах със сериозни неща, с бизнес, не ми е оставало време да рисувам. На другия ден след рождения си ден си казах: „Чакай да порисувам“. Чувствах се прекрасно, защото то, рисуването, те пренася в един свят и правиш там някакви неща, забравяш за обкръжението и какво се случва. Беше изключително приятно това усещане. Така започна като терапия и бягство“, споделя за първите опити Светозар Арнаудов. Хобито и терапията обаче бързо придобиват професионална посока, след като първите 20 картини са изкупени за една вечер от приятели. Това показва и новата посока в живота му. Решава, че трябва да прекрати със сериозния бизнес и затваря всички фирми. В средата на живота си преоткрива себе си по този начин, за състоянията си сега казва простичко с едно обикновено, но изпълнено с откровен смисъл изречение: „Чувствам се щастлив!“. „Ние, гонейки и чакайки да постигнем нещо, влизаме в матрица и не можем да се отпуснем, не разбираме къде е щастието, а то е толкова близо, че трябва да се протегнем и да го вземем“, говори философски Арнаудов. „За да се стигне до това откритие, е нужен дълъг път и сетива, но пък е елементарно и лесно постижимо“, мисли още той.
Интересен е неговият подход в рисуването и организацията му на художник, наподобява работата му на бизнесмен. Рисува по 10 часа на ден. Прави го дисциплинирано, а не типично като художник - малко разпиляно и хаотично във времето си. Бизнесът го учи на това, не отрича, че е занаятчия. „Всички сме такива. Сутрин ставам, правя кафе и започвам. Аз съм художник с работно време, но при мен е страст. Всяка картина, която през нощта се върти в главата ми, я пресъздавам сутринта. Имам винаги по 30 платна, нахвърлям набързо, за да запазя идеята, сюжета и след това я оставям, започвам друга“, говори той и продължава, че не е същото като да четеш три книги едновременно. „Картината, сложиш ли я на статива, започваш да мислиш и това, което мен ме радва е, че във всяка една искаш да постигнеш нещо ново и да зарадваш някой, да покажеш светлината. Най-интересното е, когато картината е завършена и си доволен, защото не всички стават“, споделя още Арнаудов. Отдава се на 100% в рисуването и остава себе си изцяло върху платното. Тогава влиза в своята нирвана.
Нарисувал е всякакви морета, във всякакви състояния, защото морските пейзажи са преди всичко наблюдение, през последната година започва да прави и фигури, което му доставя удоволствие, дава живот и динамика на картините.
Преди време се влюбва в яхтинга до безумие, прави водна школа, учи децата в Созопол. Все чака своята лодка и успява я открие наскоро, през пролетта. След това тръгва да пътешества с нея. Пише пътеписи, главно във фейсбук, защото всеки го пита как е било там. „Нямам търпение да дойде пролетта и да тръгна отново“, със задоволство и хъс в гласа казва той. „Да пътешестваш по островите, да виждаш всеки ден нови заливчета, градчета е невероятно“, описва състоянието си на заклет пътешественик. Запознава се с гърци, швейцарци, канадци, които четат с гугъл преводач пътеписите му. Вече има фен клуб, който е запленил по яхтинга покрай пътеписите. Превръща лодката си в плаващо ателие, където рисува докато пътешества.
Последната му картина е предизвикана от преживяна буря в Гърция. „Като погледнеш картината, и ти се намокрят дрехите“, така описва Светозар състоянието си. Единственото притеснение е да не се насити да рисува и да дойде друг период от живота му.
Направил е първата си изложба в Несебър, но се получава интересен феномен, който наблюдава - хората харесват всичко във виртуалния вернисаж, но не идват на физически изложби. Подобна е била ситуацията и с изложба в Берлин, немците не са по-различни от българите, казва той и е замислил да опише тази изложба и пребиваването си там в книга. „Радвам се на контактите, защото музикантите свирят за публика, художниците също правят картини за публика“, завършва Арнаудов.
