Основателят на клуб „19 ноември“ бил използван от СДС, за да се доберат до властта
„За това ли се бори, Здравко? Виж какви ги докара“ – с такива думи го посрещат по улиците
За дезертьорство от казармата прекарал три години в затвор с атентатори срещу Тодор Живков
Георги РУСИНОВ
Историята на бургазлията Здравко Ангелов е история за това как добрите намерения могат да се обърнат срещу теб. Той е известен с това, че е първият човек в Бургас, който излиза на митингите срещу комунизма през ноември 89-а на 19 ноември, точно преди 29 години. Наш екип посети 70-годишния мъж в дома му, за да види на място как от герой се е превърнал в поредния възрастен човек, тънещ в мизерия. Заварихме иначе хубавия му апартамент поизоставен – прахът не беше забърсан, книгите по библиотеката бяха само стари. Единственото по-ново в дома му беше плазменият телевизор, който най-вероятно е подарък от децата му. Именно пред него заварихме и Здравко – на фотьойла с табуретка пред себе си, с постелен вестник и хапващ скромния си обяд върху нея.
Историята си той започва от далече.
„По-характерното е, че бях единственият с висше икономическо образование, който стана миньор. 8 години работих на 1000 метра под земята с ей тия две ръце, за да се сдобия със свой дом и да приютя семейството си“, поясни той, докато разказва историите си и се връща назад във времето, очите му непрекъснато са просълзени.
Всичко започва от периода му в казармата. Той съвпада със събитията от Пражката пролет през 68-а година. Всичко това, което вижда и чува младият тогава мъж, го подтиква към дезертьорство, което и прави. За наказание е вкаран в Старозагорския затвор за 3 години като враг на народа. Килия той дели с двама от атентаторите срещу Тодор Живков – полковник Велчев и генерал Анев, участници в събитията от Горуня.
През периода, прекаран в затвора, се ражда една от страстите му – започва да пише поезия. В крайна сметка, изкарва цялата си присъда в концлагер, както той го нарича, и се връща да дослужи. Този път в Трудови войски като неблагонадежден. Остатъка от службата си Здравко прекарва в копаене на канала за Камчия във Варна.
Въпреки трудностите за един млад мъж, той не се отчайва и се връща в Долно Езерово при майка си.
„Чувствах, че превъзхождам моите връстници, че имам всички дадености да се развивам. Тогава играех и футбол – първо във „Вихър Айтос“, след това в „Локомотив Бургас“ и „Нефтохимик“ като ги обединиха. Започнах работа в Пристанището – първо като експедитор, после станах стифадор, развивах се добре“, уточнява той.
Тогава среща бъдещата си съпруга и като в Шекспирова пиеса, те се влюбват, макар да не са един за друг според родителите й.
„А те са от рода Ботушеви, комунистически род. Свързани са чак с атентата в църквата в София. Тогава ни усетиха, че имаме връзка и бяха против. Аз знаех от кое семейство е тя, но любовта. Ах, любовта. Тя беше взаимна и оцеля през целия този труден период, който аз преживях. Жена ми беше твърда и непреклонна и не позволи да се месят в личния й живот, което й прави чест. Ботушеви очакваха да оженят добре единствената си дъщеря. Баща й беше главен инженер в Кабелния завод. Нещата обаче се задълбочиха в отношенията ни и ги поставихме пред свършен факт – тя забременя. Направихме една сватба, която приличаше повече на погребение. Така е като не си желан“, с разтреперен глас си спомня Здравко.
Въпреки омразата си към комунистите, Здравко решава да запише висше, за да се докаже като достоен мъж за дъщерята на инженер Ботушев. Завършва икономическа специалност, но трудно намира работа.
„Нямаше кой да ми подаде ръка за нещо по специалността. И така започнах в Каменни кариери. Там останах разочарован, че шефът ми е с основно образование – просто момче, но с връзки в партията. Появи се през това време и второ дете – синът ми Любчо, който в момента е в Лас Вегас от 2-3 години и сигурно няма да се върне. Чува се повече със сестра си – Николета“, разказва той.
Решава и напуска Каменни кариери, когато съдбата съвсем случайно го запознава с енергетика от мина „Върли бряг“ – Петьо Събев.
„Той ми каза, че имат колега пред пенсия и им трябва подходящ човек за ТРЗ (б.а. труд и работни заплати). Но като такъв трябва да си запознат с естеството на работа. И уж на майтап аз влязох в една бригада с героите на Кольо Минчев, които бяха много известни по това време. И така се запознах с работата на миньора. То пък взе, че ми хареса – почнах да взимам по 200-300 лева и бонуси. За бойните работници имаше перспективи и за жилище. Така 8 години изкарах на забоя под земята. Толкова ми трябваше за категорията. Пенсионирах се, но още бях млад“, обяснява вече възрастният мъж.
10-и ноември го заварва в Новата поща, където отскоро е започнал работа като отговорник за социално-битовите въпроси.
„Поддържах павилиони, репове. От там ми идва и вестникарството по улицата след това. На 9-и бях в пощата и слушах какво става по радиото. Имаше големи овации сред персонала“, развълнувано си спомня той.
Идва датата 18-и ноември. Здравко и съпругата му са на гости у семейни приятели.
„По телевизията даваха първия уж свободен митинг и в един момент на екрана виждам полковник Велчев от затвора. И като го видях, настръхнах целия и си казах, че нашето време е дошло, щом и той е сред протестиращите. Тогава на 19-и ноември реших да тръгна и аз – сам срещу Николай Жишев, защото той е символът на комунизма в Бургас. Казах си и че е крайно време градът да се събуди и да престане да бъде Кьорбургас. Имаше и снимки от това време, но Държавна сигурност ми ги взе и най-вероятно са унищожени. Така реших и да основа клуб „19 ноември“ после“, разказва с още по-разтреперен глас той.
След гостито тръгнали да се прибират към „Славейков“, където живеели по това време.
„Сън не ме хващаше. Бях измислил надпис за лозунга, с който щях да тръгна – „Жишев не направи нищо за нас. Отивай си от Бургас“. О-то беше във формата на тиква, така за заигравка. За да го направя обаче ми трябваше рамка и като нямах от какво, изкъртих лайсните на секцията. Дръжката пък направих от чисто новата метла на жена ми“, с лека усмивка пояснява Здравко.
На следващия ден той грабва лозунга и тръгва по бургаските улици – от „Славейков“ до жп гарата.
„Тръгнах по пътя гол и бос. Не, че нямаше какво да обуя, но исках символично да покажа колко сме зле. По пътя никой не се присъедини към мен. Имаше овации и ръкопляскания, но никой, страх ги беше. Стигнах до жп гарата и първите частни таксита. Призовах ги да се присъединят, но никой не ме подкрепи. Постепенно от тук от там на връщане взе да расте групата, престрашиха се. Тогава в един момент дойде шефът на полицията Митко Ангелов, който кротко ми каза, че въпреки че тече кротко протеста ни, сме нямали разрешение от общината. Никой обаче не ни спря. Бяхме толкова екзалтирани“, казва отново развълнуван възрастният мъж.
Така лека-полека стигат до дома на Николай Жишев. Тук според Здравко вече сценарият тече. Някои хора от бъдещото СДС са се присъединили към митинга и започват да викат: „Долу, Жишев“ и да го заливат с обидни квалификации и псувни. Членът на ЦК на БКП се показал на балкона и опитал да укроти тълпата, но това не станало. От тук започва и историята на Здравко и запознанството му с бъдещите властимащи. В следващите дни се организират още митинги. Той е лицето на всеки един от тях.
„Аз един ден, един час не съм бил член на СДС. Въпреки всичко имах някакво вътрешно усещане за тия хора. А аз организирах първите митинги, които после нарекоха свои. Аз основах клуб „19 ноември“, към който по-късно се присламчи и Стойчо Кьосев. Целите ни бяха благородни. Благодарение на активната дейност на клуба беше извоювана сградата на БСУ. А сега Стойчо Кьосев обира лаврите като едва ли не собствена заслуга и го правят почетен гражданин. Както и да е“, продължава с огорчение той.
Откакто всички тези, които после взеха властта, станаха богаташи и големи бизнесмени, никой не е потърсил Здравко Ангелов за каквото и да е. Той разказа, че след тези истории е продължил да се интересува единствено от дейността на клуба.
„Ние няколко години си се събирахме на датата юбилейно. Поне от 10 години обаче нямаме активна дейност. Последно Улиана Фотева, на Христо Фотев съпругата, ни събираше и беше човекът, който се занимаваше с организацията. След нея Валентин Касабов се направи на лидер, а Стойчо Кьосев напусна. Впоследствие всички забравиха кой е Здравко Ангелов. А аз на ъгъла на „Океан“ си продавах вестници. Трудни времена бяха, но помощ не съм търсил от никой след това, под достойнството ми е“, уточнява Здравко.
Сега близо, 30 години след събитията, той избягва да върви по централните улици, защото среща презрението на хората.
„Видя ли, бе? Видя ли СДС-то какво направихте? За това ли се бори, бе?“. Така ме посрещат хората. А аз една секунда не съм бил член на партията. Казвал съм го преди, ще го кажа пак – СДС е наша рожба. Затова избягвам улиците. Излизам само да си разходя кученцето, защото иначе хората ме познават и много от тях останаха признателни за личността ми, но има и такива, които ме нападат. На някои от тях проправихме пътя към властта. Мен ме боли не за друго, а защото очаквах, че ще настъпи някаква промяна, нещо по-добро. Напротив, оказа се, че там влязоха едни лумпени и безлични фигури, които не ги е грижа за простосмъртния българин и това как свързва двата края“, с болка в гласа заявява първият активист.
Към всичко това Здравко прибавя и нелепата смърт на съпругата си, която го крепи през всичките тези години.
„Една съвсем проста и обикновена операция от апандесит, обаче лекарите не си свършиха работата както трябва. Превърна се в перитонит после. Изписаха я и уж всичко нормално. След седмица отидохме да извадят конците, а тя раната се отворила и вътре всичко бъркоч. Скоро й правихме три месеца на милата. Още ходя като замаян и не знам какво ще правя без нея. И физически, и психически съм добре, но ме боли и от ей това състояние, в което е здравеопазването. С основание лекарите, добрите специалисти, избягаха от България. А тези, които останаха, се държат като чорбаджии“, разказа вече през плач възрастният мъж.
За финал на разговора ни тъй той завършва с голяма доза песимизъм:
„Нямам никаква надежда, че ще се оправим в бъдеще, защото съм живият свидетел как се развиват нещата. Сменихме една диктатура с друга. Ако ние не се впрегнем като народ, вместо да чакаме този и онзи да ни помогне и си помогнем сами, няма да стане“.
