Михаил КОЛЕВ
Веселин Люцканов е едно от емблематичните имена в бургаската журналистика и в частност на „Черноморски фар“, оставил траен отпечатък със спортните си материали. Да стане журналист за него е било детска мечта. Израствайки в квартал „Акациите“, той и момчетата от махалата често са посещавали стадион „Черноморец“. В онези години Люцканов е тренирал и активно футбол при „акулите“ и голяма част от времето му е преминавало на спортното съоръжение.
„Извън тренировките и когато не бяхме на училище, изцяло прекарвахме времето на стадиона. Над тунела имаше едни дървени банки, на които бяха изписани имената на кореспондентите, които отразяваха мачовете - от „Народен спорт“ и „Народна младеж“. Аз ходих тогава, когато нямаше кореспонденти и сядах там, представяйки си, че съм журналист и то след години взе, че се случи“.
С журналистика започва да се занимава през 1992 година, когато е нает на работа във вестник „Бургас днес“. Ръка му подава покойният Руси Русев, който по онова време е главен редактор на изданието. Развивайки се успешно се стига до момента през 1996 година, когато получава предложение да стане спортен журналист в „Черноморски фар“, което приема веднага, за да изпълни своята детска мечта. Поканата идва от Румен Аначков, един високо ерудиран и изключителен вестникар, както го определя самият Веселин Люцканов.
„Там попаднах на точния човек в спортната журналистика – Стефан Кацаров, който е моят ментор в тази професия. Абсолютен перфекционист, изпипваше в детайл всичко. Гореше в своята работа. Стоеше до късните часове на деня, за разлика от мен, който си тръгвах по-рано. Той ме научи, когато общуваме с ръководители и спортисти, максимално да ги изцеждам, да им взимам телефони, адреси дори. Кацара по цял ден беше със слушалки, слушаше радио, освен това гледаше и телевизия и постоянно беше в час какво става в спорта. Двамата заформихме страхотен тандем и се допълвахме чудесно един друг“.
В „Черноморски фар“ Люцканов работи в два периода: 1996-2000, както и 2012-2016 година. Казва, че именно 100-годишният вестник го е направил име в бранша и му е дал всичко в тази професия. След първия си период вече е бил разпознаваемо име в гилдията, което му е помогнало много в неговата работа. За да изгради това име обаче се е налагало да прави и доста жертви от негова страна.
„В спорта няма почивни уикенди, през събота и неделя винаги има спортни събития. Дъщерите ми са идвали с мен на работа, по мачове и един път малката ми щерка констатира след края на работния ден: „Това ли ти е работата – да обикаляш улиците?“. Тогава нямаше телефони и Интернет, обикаляхме постоянно по зали и стадиони“.
Най-ползотворният му период във вестника, по негови думи, е бил през 1996-1997 година, когато „Нефтохимик“ става втори във футболния шампионат. Отразява „шейховете“ навсякъде – както при домакинствата, така и при гостуванията.
„От „Черноморски фар“ ми бяха възложили да следвам плътно отбора. Порточанов ми бе дал служебен мобифон, който беше голям колкото тухла четворка и по него предавах на Кацаров, който пък сваляше материалите и на другия ден вестникът вървеше много, защото имахме новини.
Като става въпрос за ексцентричния бос на „Нафтата“ журналистът казва, че двамата са имали много интересни взаимоотношения, тъй като са си били близки.
„Позволявал съм си да го критикувам, в годините, когато финансовата мощ отслабна. Тогава преди един мач на националния отбор, който се игра на „Лазур“ с Полша, нашите имаха контрола с Поморие и той пусна билети за този мач. Аз си позволих да го критикувам, че бюджетът на отбора е закъсал и затова е сложил цена на билетите за контролата. Стана така, че този мач с Полша трябваше да го отразявам и за една радиостанция, но в списъка с акредитираните журналисти той ме беше задраскал, а срещу името ми беше написал Севда, не знам защо. Не ме допуснаха до този мач, но впоследствие с Порточанов си изгладихме отношенията и до днес поддържам връзка с него. За мен той си остава най-успешният ръководител в историята на бургаския футбол“.
Друг интересен случай в неговата кариера отново е свързан с националния ни отбор по футбол. Тогава селекцията ни е водена от Христо Бонев и са отседнали в базата на Министерски съвет в Слънчев бряг. Достъпът до тях е бил забранен, но „Черноморски фар“ трябва да направи специално издание за Пеневата чета, тъй като тогава презумпцията е била, че тя ще възкръсне в Бургас.
„Достъпът беше забранен, имаше само специални пресконференции в определени дни и часове. Понеже по суша нямаше как да се доберем до тях, пробвахме по море и така успяхме и направихме интересни материали с някои от играчите. Съдействие ни оказа и Златко Янков“, спомня си Люцканов.
Сред множеството материали, които е написал, спортният журналист отличава едно интервю с Иван Славков, както и статия за щангиста Иван Марков.
„Той тъкмо беше спечелил национална награда. Заглавието беше: „Онзи горе има какво да ми връща“. После пък се класира пети на Олимпиадата през 2012 година в Лондон. Жена му го сънувала преди състезанието, че той ще бъде на пета позиция и после на другия ден той наистина - пети. Имах честта да познавам и брат му Иван“.
Макар и вече да не е част от вестника, Люцканов всеки ден следи онлайн версията и редовно си купува хартиеното издание. Според него фактът, че „Черноморски фар“ навършва 100 година през 2020-а, е един малък подвиг, особено когато се касае за регионален вестник.
„Много ми е драго и се радвам, че медията прави такъв юбилей. Въпреки всички трудности – вестникът успя да достигне тази възраст. Адмирации за хората, които го изведоха до 100-годишнината. Чета и го следя редовно и до днес“.
В момента Веселин Люцканов е онлайн търговец в голяма верига за строителни материали. Казва, че преди е възпявал олимпийски шампиони, а сега възпява тоалетни чинии. По-спокойно му е вече и му отивала на годините тази работа. „Липсва ми журналистиката и моята голяма тръпка бяха коментарите на живо и анализите след мачове. Сега, в Бургас, малко трудно може да се прави спортна журналистика, тъй като нямаме елитен спорт. Лошото е, че няма ангажирана спортна общественост. Такава, каквато виждаме в София, Пловдив и Варна, където има големи групи от хора, които застават зад спортни каузи. За съжаление, в Бургас в момента няма такива. Не мога да си го обясня защо е така. Болно ми е. Адмирации за всички спортни журналисти в града, които трябва да работят в тези трудни условия, защото като няма елитен спорт е трудно да отразяваш каквото и да е.
