Продрум ДИМОВ
За този уникален строителен гений на Българското Възраждане в течение на десетилетия са писали не един и двама изследователи, възхитени от неговия респектиращ принос в родната ни строителна практика. И този нестихващ интерес към неговото изумително дарование никак не е случаен. И днес мнозина съвременни строители и инженери не могат да си обяснят как може един доморасъл „дюлгерин“, без да е учил строителни школи, университет, да остави такова внушително културно-историческо наследство. А още повече, че всичко това е сътворено в неблагоприятните условия на османското робство, при отсъствието на каквато и да е българска държавност.
Дълбоко съм убеден, че подобни мотиви вълнуват не от вчера и Мина Кръстева от Бургас, която реши да тръгне по неговия рядко креативен житейски и творчески път и да възкреси неговия легендарен образ в художествено-документалната си повест „Градежът“ по повод 220- годишнината от неговото рождение. Изданието, дело на бургаската издателска къща „Знаци“, отскоро е в ръцете на читателите й. Причината да се насочи към тази толкова примамлива тема, както ми е обяснявала самата авторка, идва от първото й образование в строителен техникум, професионалното й боравене със специфичната терминология и най-вече от преклонението й пред подвига на този рядко надарен съвременен строител.
Тази благородна задача обаче я заставя да прехвърли доста литература и тя се рови дълго из всички възможни публикации, отразяващи живота на някогашния невръстен чирак при дюлгерските „тайфи“, за да проследи неговото професионално израстване. В случая особено полезни се оказват запознаването й с важни източници, трасиращи неговия път - „Бележити българи“, „Първомайстор Никола Фичев – творец на Възраждането“, „Брациговските майстори-строители“ и много други потребни извори, които й дават възможност да разкрие в по-голяма широта и още по-релефно неговия динамичен портрет. Изключително важни за нея се оказват и предприетите обиколки из страната, докосването и до множество църкви, мостове, къщи, манастири – внушителни силни следи, останали за поколенията като неповторим урок от вдъхновената ръка на големия майстор.
И така, събрала кураж, Мина Кръстева сяда развълнувана пред белия лист. Пред погледа ни оживява малкото осиротяло, останало твърде невръстно без баща, момче, което бедната му майчица изпраща да помага и се учи при дюлгерите на този нелек занаят. И започва да бърка вар, мъкне с немощните си ръце камъни, дървета отначало при дряновските дюлгери, по-късно ще го видим вече да усвоява тънкостите на дюлгерлъка и при брациговските майстори, прочути с невероятната си сръчност и завиден майсторлък из цялото Българско. Където и да отиде, главата му попива ненаситно всичко, което му е потребно за разширяване на практическите му знания и умения. Неговите градивни похвати и находчивост скоро впечатляват силно дюлгерските среди и започват настойчиво да го канят за техен съдружник. Той обаче усеща съзряването на майстора в себе си и скоро създава своя зидарска група, която поема изграждането на къщи и църкви. Името му на печен „уста“ бързо нашумява в Търново, Дряново и в други съседни селища.
Това високо самочувствие, почиващо на солидни професионални възможности, съпътства поведението му и в трите основни части на произведението. А с обявяването независимостта на Българската православна църква през 1870 година народът ни сякаш се пробужда и наред с бурното развитие на занаятите и търговията се подема изграждането и на по-високи, невкопани дълбоко в земята, християнски духовни храмове – символ на възроденото национално самочувствие. За целта започват да се издирват най-почутите и способни майстори. А името на Уста Колю Фичето е вече нашумяло като изкусен майстор, с верен поглед и богато творческо въображение. Неслучайно, както отбелязва и авторката, още през 1849 година на него и ръководената от него дюлгерска „тайфа“ се възлага строителството на църквата „Свети Димитър“ в Лясковец.
Извисяването на внушителен православен храм в това село повишава изведнъж християнското самочувствие на местното население, а за неговия даровит майстор скоро се понасят легенди из околните селища. За един къс период от време младият строител от Дряново се превръща в най-търсения майстор сред дюлгерите от родния му край. Неговите и на другарите му градивни усилия скоро ще зарадват сънародниците им с горди православни храмове и в Горна Оряховица, Търново... да не говорим за монументалната църква „Света Троица“ в Свищов, която и сега извисява господарски величествена снага на най-високото място в града на Алеко Константинов. Истинско великолепие лъха и днес от красивите фасади и незаглъхващите камбанарии на църквите „Свети Константин и Елена“, „Свети Никола“ в старопрестолната ни столица. Но във всеки градеж, както пише и авторката, той влага нещо ново, придобито от практиката му у нас и в чужбина. В същото време навсякъде оставя градивна следа, подсказана от вродения му талант и богато творческо въображение. Изваяните от неговите чудотворни ръце дървени и каменни компоненти в отделните градежи продължават да говорят и да предизвикват възхищението на десетки поколения. Нестихващ е покоряващият строителен глас на ханове, чешми, къщи, мостове, рожби на неуморимия му благороден съзидателен устрем и плодоносно вдъхновение. А Конака, където е разпитван през 1872 година Левски и е заседавало през 1879 година Учредителното събрание, и сега удивлява със своите мащаби и оригинални архитектурни решения хиляди посетители на старопрестолния град.
На всички тези процеси ни прави съпричастни авторката на „Градежът“. Своеобразна кулминация в повествованието на Мина Кръстева обаче представлява историята, свързана с построяването на историческия мост, сътворен от амбициозния прочут майстор от Дряново, на река Янтра край град Бяла. Пред тогавашния изключително влиятелен пред Високата порта Русенски валия, Мидхат паша, полският инжер Людмен Рола, негов служител, заявява, че за осъществяването на това нелесно мостово съоръжение са потребни най-малко три милиона гроша и три години срок. Валията в Русчук обаче загърбва предложението на своя служител и търси друг изпълнител. Така попада на най-известния за времето майстор.
В този момент Мина Кръстева проявява дарованието си на зрял повествовател и с много подходящ диалог ни пренася в света на своите герои. Мидхат паша приема с немалко предубеждения своя събеседник, не крие недоверието си и е смутен от прекомерната увереност на своя гост в потури. От своя страна, и дряновският майстор си знае цената, усеща резервите, с които го посреща високомерният му домакин и твърдо му заявява: „Паша ефенди, ако аз не направя моста при Бяла по теркя си за седемстотин гроша, вземи ми главата!“. Тези думи изумяват високомерния властелин и го заставят да отстъпи, макар че не може да се освободи и от потискащата го самоувереност на дряновския дюлгерин. Речено-сторено. Прочутият Уста събира най-способните си колеги от Брацигово, Дряново, Търново и защитава достойно честта на българския строителен гений.
Славата му се носи из цялата империя, даже и далече в чужбина. За него, разказва писателката Мина Кръстева, научава и известният австрийски учен-пътешественик Феликс Каниц, открива го в родния му край, възхищава се от триумфиращото му присъствие сред най-изявените и прочути майстори в някогашната Османска империя.
И така с нескрит пиетет Мина Кръстева развежда читателите по всеотдайния градивен път на този своеобразен връх на Българското Възраждане, от бедното му нерадостно детство, по стръмните пътеки на неговия майсторлък, обречен на Отечеството, до земния му залез на 15 ноември 1881 година.
В процеса на документално-художественото изграждане на образа и личността на тази емблематична фигура на Възраждането Мина Кръстева безспорно показва качества на надарен повествовател. Авторката ни пренася умело в атмосферата на самобитния ни Ренесанс и впечатлява с умението си да ползва не само диалога при разкриването на отделните образи, но и със завиден похват оцветява своите типажи с естествения народен език, народопсихология и колорит на епохата. Всичко това прави образите й реалистични и въздействащи. В страниците й усещаме, че се докосваме и поемаме от живителното примамливо дихание на епохата на най-българското време.
С това си успешно заглавие Мина Кръстева ни убеждава, че може да плува като художник не само в творческите води на поезията и белетристиката, но и да оре със самочувствие в територията и на художествено-документалната литература.
Изданието е обогатено и с ценен снимков материал, който допринася съществено за по-цялостното изясняване на уникалния образ на една от най-ярките личности на Българското Възраждане.
