Цитат. Находките са такива, каквито са. Романът започва там, където свършва науката
Интервю на Георги РУСИНОВ
– Госпожо Вагалинска, как се роди идеята именно Деултум да стане сцена на втория роман от поредицата, вдъхновена от археологията?
– Най-простият отговор е: Людмил. Професор Людмил Вагалински. На практика това е вторият обект, за който той влага много усилия в продължение на много години. Но за разлика от Хераклея Синтика, тук разгласата е по-малка.
Причината не е, че някой подценява този обект. Това е най-старият римски град на територията на България и заслужава всякаква популярност. С нашата медийна среда и с развитието на археологията в България той отдавна трябваше да бъде толкова известен, колкото е Хераклея Синтика.
Ако имаше средства за редовни разкопки всяка година, достатъчно мащабни, така че този град да може да покаже всичко, което крие, резултатите щяха да бъдат впечатляващи.
– В анонса на книгата стои въпросът къде свършва науката и започва фикцията. Къде лично Вие поставихте тази граница, когато писахте този исторически трилър?
– Точно така. Всъщност думата „роман“ за мен означава нещо по-голямо, по-мащабно, по-дебело като обем. Аз самата обичам жанра трилър. Освен това обичам да се изразявам кратко.
Работата ми във вестници и списания ме е научила да правя изречения, които не са усложнени излишно. Затова ми е трудно да напиша класически роман в традиционния смисъл.
Що се отнася до границата между науката и художествената измислица – науката все пак е ограничена, защото всяко нещо, което излиза извън реалистичното и извън подкрепеното с факти, се нарича свръхинтерпретация.
Аз съм по-свободна да премина отвъд тези граници, да си представя какво би могло да бъде, да развия хипотеза, която не е задължително да бъде единствената възможна, но която позволява да бъдат показани живи хора в една историческа среда.
Искам да подчертая, че не съм фантазирала без основа. Основа има и най-важната основа са находките, открити в Деултум.
Както и при първата книга, в края са показани цветни снимки на находките и е обяснена връзката им със сюжета. Там е направена много ясна граница. Находките са такива, каквито са, и за тях се знае това, което науката е установила.
Те са вплетени в романа по определен начин, но има и исторически контекст. А историческият контекст също трябва да бъде верен. Затова преди всяка от книгите ми имаше по шест месеца четене и шест месеца писане. Това е горе-долу съотношението.
В началото винаги е много трудно, защото непрекъснато правя справки – било с живите хора, които са ми консултанти, било с историческите извори. Тук това са проф. Диляна Ботева от Софийския университет и проф. Людмил Вагалински, който ми е съвсем под ръка. Работя и с преводите на Дион Касий и други източници за епохата.
Много съм благодарна и на Николай Шаранков, който е изключителен специалист епиграф. За него съм също толкова сигурна, колкото и за Людмил – че всичко е научно издържано и мога да му се доверя на сто процента. Защото има надписи от Деултум, които помогнаха да бъде изградена тази история. А тя, струва ми се, е интересна. Поне хората така казват.
– Да кажем колко от персонажите и събитията в романа са вдъхновени от реални исторически личности и колко са плод на авторското въображение.
– Този път си направих труда и в началото на книгата съм поставила списък с действащите лица.
Причината е, че читатели ми казаха за „Хераклея“, че им е трудно да запомнят всички тези странно звучащи имена. А те са автентични – имена на хора, които действително са живели по тези места.
Сега съм направила следното: реално съществувалите личности са изписани с нормален шрифт, а измислените – с курсив. Така човек винаги може да се върне назад и бързо да провери кой герой какъв е.
Сред реалните личности например е Аквилий. Той е центурион във фрументариите – част от римската военна система, която се е занимавала не само със снабдяването, но и със събирането на сведения и разузнавателна информация.
Този човек е бил много важен при император Дидий Юлиан и след неговата смърт се предполага, че е заемал сходна позиция и при Септимий Север. В книгата се появява епизодично, но има важна роля.
Разбира се, има и персонажи, които няма как да бъдат действителни исторически личности. Такава е например Анахита – робинята на Юлия Домна, която е най-важният женски персонаж в книгата.
Самата Юлия Домна е реална историческа фигура. Тя е Августа Юлия Домна – съпруга на император Септимий Север и майка на неговите наследници Гета и Каракала, които също са реално съществували личности.
Няма да изброявам всички герои, защото те заемат две страници, но императорското семейство всъщност е една от основните разлики между първата и втората книга.
В историята за Хераклея Синтика подобно присъствие липсва, докато в „Деултум посреща Свирепия“ имаме цяло императорско семейство, което е стъпило върху реални исторически фигури. Покрай тях присъстват и други реални личности от обкръжението на императорския двор.
Те не винаги се появяват пряко в действието, но отношенията с тях са предадени и са важни за развитието на сюжета.
– В книгата присъстват и реални археологически находки. Коя от тях най-силно провокира сюжета и защо?
– Има едно изключително важно откритие – най-старото археологическо доказателство за християни по българските земи, което също присъства на корицата на книгата. Това е навита сребърна пластина.
Говорим за началото на III век, когато християните все още пазят в тайна своята вяра, защото се страхуват от преследвания.
Пластината е била носена като амулет и е разчетена от Николай Шаранков. Тя има важно място в повествованието. Най-вероятно е била носена скрита под дрехите – на врата или на верижка.
Има и още един много интересен артефакт, този път езически. Това е амулет на Абраксас. Той също е подробно обяснен в книгата.
Всъщност това са находки, които най-силно провокираха въображението ми.
Има и едно погребение на необичайно едър мъжки скелет, което вдъхнови образа на мечкаря Урсариос – човек, който лови мечки за гладиаторски игри и също има важна роля в повествованието.
Важен е и един надпис, от който е запазен само фрагмент. Той свидетелства за организирани игри с бикове.
Става дума за таврокатапсия – зрелище, за което има данни и от амфитеатъра на Деултум. Това не е като днешната корида в Испания, където животното трябва да бъде убито. По-скоро става дума за демонстрация на ловкост и смелост – прескачане на животните, избягване на опасността, спасяване на собствения живот.
Така че в книгата има таврокатапсия, има мечки на арената, има и екзекуция на християнка още в пролога. Не бих казала, че това е книга за хора със слаби нерви, но мисля, че се получи интересно четиво.
– Нека поговорим за император Септимий Север и гладиаторските игри, които са сред основните акценти в романа. Какво интересно ще открият читателите, без да издаваме сюжета?
– След пролога, който разказва за осъждането на една християнка и извеждането й на арената за damnatio ad bestias – наказание, при което човек е оставян да бъде разкъсан от диви зверове – действието се пренася двадесет и пет години по-късно. Тази сцена не се развива в Деултум, а в Дуросторум.
След това се озоваваме през 202 година, когато е известно, че император Септимий Север преминава през земите на Тракия. Със сигурност е посетил няколко града по Дунава, където са били разположени легионите.
За Деултум няма преки доказателства, но има основания да предполагаме, че също е бил посетен. Причината е, че основателите на града са свързани с един от легионите, които подкрепят Септимий Север в борбата му за императорския престол. А това е било изключително важно за него.
Оттук започва и действието на романа. Императорското семейство пристига в Деултум, където е очаквано официално. Местните първенци се подготвят да го посрещнат подобаващо.
Самият Септимий Север е много интересна фигура. Дори заглавието на книгата е свързано с него, защото „Север“ означава „свиреп“.
На вътрешната корица е показан и един много интересен артефакт, свързан с него. От него е оцеляла само част.
Съществуват различни хипотези какво точно е представлявал първоначално този паметник, но една от най-интересните е предложена от проф. Диляна Ботева. Според нея може да става дума за скулптурна композиция, представяща Септимий Север заедно със съпругата му и наследниците му.
Първоначално за наследник е подготвян само по-големият син – Каракала. В крайна сметка обаче императори стават и двамата братя. Известно е, че по-късно Каракала убива Гета.
Това, разбира се, не се случва в книгата, но романът се опитва да покаже и обясни конфликта между двамата братя – конфликт, който е възможно постепенно да ескалира до това братоубийство.
Другият важен източник на напрежение е между императрица Юлия Домна и Плавциан. Той е на практика вторият най-влиятелен човек в държавата. Това е човекът, на когото Септимий Север вероятно е вярвал най-много. Той го подкрепя силно както в борбата за престола, така и по-късно във войните му.
От античните източници става ясно, че императорът му е позволявал много неща. Сред тях – и непрекъснатите нападки срещу Юлия Домна. Запазени са множество сведения за слухове и обвинения по неин адрес. Говорел е колко била развратна, как не се грижела за децата си и какво ли още не. Днес всичко това звучи като обикновени дворцови клюки, но е очевидно, че той е бил източникът им. По една или друга причина между двамата е съществувала силна вражда.
– Възможно ли е причината да е била любов?
– Възможно е. Всичко е възможно. Няма да кажа какво точно предполагам аз, защото така бих разкрила повече, отколкото трябва. Присъства и несигурността на Юлия Домна, нейното усещане за липса на защита, което е една от движещите сили на събитията в книгата.
Що се отнася до Гета и Каракала, ще ги оставя на арената на амфитеатъра в един много интересен момент. Всъщност още преди това Каракала попада в ситуация, която също вледенява публиката, но няма да казвам повече. Да кажем само, че животът и на двамата братя е поставен в опасност.
Това води до сериозни последици за Деултум – град, който иначе се надява да извлече ползи от посещението на императорското семейство и за което са вложени много усилия и средства.
В книгата присъства и статуята на Минерва. Тук е показана и нейна възстановка, защото в продължение на десетилетия тя е сглобявана буквално парче по парче от главен асистент д-р Милена Райчева – изключително талантлив и трудолюбив учен. По сходен начин, като огромен пъзел от десетки фрагменти, тя работи и по друга статуя в момента.
Минерва обаче присъства в книгата. Важен е и нейният щит, за който се знае, че е бил доработван допълнително. На него има уникална сцена на гигантомахия. В романа тази гигантомахия не е само изображение върху щита на Минерва, а оживява и на арената като част от действието.
– Какво бихте искали читателят да научи за Деултум, след като затвори последната страница?
– Още когато започвах тази поредица, по идея на Людмил, който буквално ми каза: „Ти можеш да напишеш роман. Седни и пиши“, основната цел беше една. Когато човек прочете книгата, да поиска да отиде на това място.
И тук не става дума само за туризъм, бизнес или за това, че подобно нещо е полезно за хората, които живеят в региона. Става дума и за отношение към науката.
От работата ни с платформата „Археология Булгарика“ мога да кажа, че съм истински потресена от агресията на хора, които не знаят, но въпреки това се опитват да накарат учените да слушат техния глас. Те нямат необходимите знания, но искат да покажат, че знаят повече.
Липсва уважение към авторитетите и към експертността. Вместо това мнозина са се нагълтали с полуистини и откровени измислици от различни сайтове и социални мрежи.
Затова ми се иска да вярвам, че тези книги са едно по-точно огледало на миналото сред множеството криви огледала в интернет.
