Неделя, 26 Май 2024
    
Култура

Моминската хубост в странджанските песни

  08.04.2024 15:16  
Моминската хубост  в странджанските песни

Киро Проданов

 

Когато десетилетия назад във времето в Странджа кипи живот и усилена стопанска дейност, самоукият талант на местните хора създава едни от най-красивите и вълнуващи лирично-музикални творения в българската душевност – народните песни. Забележително е, че в хилядите текстове от тези песни най-значимото е за продължителката на рода – за жената майка, за момата и булката. Освен че творецът е предимно жената, но и защото преди да бъде майка и свекърва, тя е ликата на дома и семейството, юнашка изгора за момците и тиха радост за възрастните. Моминството винаги се е приемало като мярка за красота – физическа и нравствена – в очите на всички. Няма за никого такава поетична възхита, както за момата и за нейната хубост. Вълнуващо е дори най-обикновеното и популярно сравнение: „Станкиното лице, мамо, на лимонь мерише и на жълта дюля, Станкините очи, мамо – църни чоряши”…

Песента за Стана Урдовизка, извоювала привилегированост  за една част от покрайнината – Хасекията, буди възглас на удивление и признателност:    Твойто лице, мари, бяла Стано,

                              като ясна, мари, месечина 

                              твойте очи, мари, бяла Стано,

                              като звязди, мари, в ясно небо….

 

Момъкът пък най-често е захласнат от това, че на любимата мома лицето е „бяло лебегюво”  или е „сахън каладисан”, очите й са „бистри геране непиени”, веждите й са „тенки гайтанови”, а снагата – „тенька тополова”.  По-рядко срещаме очите да са „винени”, веждите „сключени”, а снагата оприличавана на „мряна риба”  или „фидан-бойлийка”. Творецът взима сравненията не само от природата и ограждащата го среда, а с верен усет търси багрите в плодовете на своя труд и традиционните вярвания:

„Бяла е  като лахана, кървена като ябълка” или пък косите са „руси мелахрени”. За това и момата така обяснява на Иван произхода на своята хубост в една великденска песен:

                                  И мене ме майка родила,

                                  и мене като и тебе.

                                  На личен день ме родила-

                                  на личен деня на Великден,

                                  на по-личен на Гьоргьов день.

                                  С бяло ме мляко къпала,

                                  с прясно ме масло мазала,

                                  с пара ми уста рягнала –

                                  за туй съм бяла и червена…

                                 

Открай време народът е почитал моминската хубост като част от общото благоприличие. Но не винаги е достатъчно момата да е за момчето „лика и прилика”. Въпрос на чест е преди всичко нравствената красота, защото отколешна е истината – върната мома трудно се сгодява отново: „Я, ако исках върната, щеше и Тона да зема – по-бяла и по-кървена” – пояснява синът на майката в друга песен.

Впечатляващо е благоразумието в момковите думи, че от всички моми най-му допадат такива като „Вълке коначка-чуена и прочуена”,  гдето

                      „и жене Вълке, и вършее                                

                       и кара коня в харманът –

                       кръфната и опретната,

                       пак бяла и пак кървена…”

А в една песен за избирането на булка Стоян казва на майка си, че не иска да е толкова работна, а по-скоро хубава – „като булката бакюва” и  с пояснението: „отдето мине видякь е, каквото рече – човякь е!” т.е. лична е, „човек на място”. И нещо още по-красноречиво:

                      Със очи ниско да гледа, и с уста благо да дума”!

Силното въздействие от тази вродена добродетелност виждаме и в признанието на момъка за благата  дума , „дума-лакардия”  на избраницата му Ирина:

                      Кога ми продумаш с думи ме наяваш,

                      кога ме погленнеш с очи ме опиваш!” -

Колко дълбок смисъл и богато нравствено съдържание има в тази народна поезия в сравнение с фразата „скромността краси човека”!

В друга песен момъкът така представя на своята майка любето си: „Уста ѝ – чаша сребърна, езикь ѝ захар продава”. А в една митична песен за облог между момата и слънцето от най-високото място в планината моминската хубост предизвиква чудо:

                      Слънце гряе две планини,

                      мома гряе три планини,

                      слънце гряло и зайдело, мома гряе не зайдува…

Дълбокият преносен смисъл тук е рядък бисер в народната поезия.

 

Възпятото в песните е само малка част от общото желание и стремеж да се види в моминството най-хубавото от човешката надежда – здраве и красота, скромност и трудолюбие, характерни за някогашните странджанци. За да се предава мъдростта от старите на младите. Йова хубавелка – както се пее „на собакь” в една старинна песен – прислужва на триста и тридесет млади юнака – „трендафили“. Поднасяйки им пълните чаши, нейната хубост поражда пламенни  погледи и копнежи, дори мнозина я подкачат – „кой по бяла ръка, кой по тенька снага”. Но достойният ѝ отговор рязко охлажда мераците и буди възхищение:

                     А бре, ой ве вази, триста трендафела, триста и тридесте,

                     триста сте за гледаннье, трийсе за отбираннье,

                     трима за зиманнье, един за иманнье!

 

Много поука и размисъл поражда тази моминска хубост, творение на природосъобразните и благочестиви нрави в живота на странджанци. За това още през 1901 г. младият Антон Страшимиров, учил децата им и останал в плен  на първата си любов Стана, възкликва: „Нямат си прилика по цяла земя ясекийските румени девойки! Само като си ги представя, чудом се чудя защо ли четата наша брюкселски юристи младост губят по вестникарство, мустачки хабят по коцкарство, а не дойдат за луди младини в тази пуста Ясекия!”

Днес в българска Странджа отдавна я няма тази младост – планината все повече опустява откъм хора… Превратностите на живота са наложили друго битие на потомците им. И то рядко е било техният доброволен избор.  Безвъзвратно си е отишъл стопанският и духовен  кипеж, първоизвор на самобитния странджански фолклор. Но останаха народните песни – духовният капитал на старите българи от този дивен край. Не е ли време някои от тези бисери в народното песенно умотворение да бъдат изписани по каменни барелефи, скулптурни изображения или архитектурни творения в Бургас и другите градове в областта? На много места по света има такава практика за възпоменание чрез изобразителното изкуство в селищната инфраструктура. 

Духовните бисери, породени от моминската хубост на „ясекийските румени девойки”, а и във всички други етнографски области  на родината ни заслужават вниманието на скулптори и художници, а и на местните власти. Песенната история на българите може да вдъхновява по много и различни начини.

 

Бургас, март 2024