Неделя, 19 Май 2024
    
Мнения

Доц. д-р Светослав Живков-СУ „Св. Климент Охридски“:Сплотяването е основната функция на националните празници

  03.03.2024 13:17  
Доц. д-р Светослав Живков-СУ „Св. Климент Охридски“:Сплотяването е основната функция на националните празници

България, която се появява на  картите през 1878 година, не е просто България, тя е национална държава с демократични и модерни институции

 

Интервю на Силвия Шатърова

 

 

Преподавател в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и в Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин Кирил Философ“ (Класическата гимназия). Преподава нова българска история. Занимава се с политическа история. Изследва еволюцията на изборните системи и електоралната история на България.

 

– Доц. Живков, трябва ли да празнуваме 3 март?

– Въпросът е твърде личен. В свободното общество всеки има правото да почита или не даден празник или годишнина. В по-общ план личното ми мнение е, че Трети март има място сред официалния празничен календар на страната ни. В докомунистическа България този ден е бил един от официалните празници и е символизирал т.нар. национален идеал – стремежът на няколко генерации българи за освобождение на останалите под чужда власт съплеменници и приобщаването им към родината-майка. Друг е въпросът доколко Трети март трябва да остане национален празник или да бъде заменен с друг ден, който повече да сплотява нас, днешните българи. Защото именно сплотяването е основната функция на националните празници. Но нека оставим тази тема за делничните дни.

– Консенсусна или спорна дата е?

– Към днешен момент определено не е консенсусна. Около Трети март в течение на десетилетия са изградени пластове от митове, благодарение на които представата на много българи за датата се разминава значително с действително случилото се на въпросния ден през 1878 г. И когато някой публично изкаже истината, че на 3 март нито приключва Руско-турската война, нито се освобождаваме, той незабавно бива заклеймяван с най-различни добре известни нам етикети. Това обаче е по-малкият проблем. В крайна сметка, около всеки национален празник се изгражда комплекс от митове. Един пример: Превземането на Бастилията изобщо няма онова значение за хода на Френската революция, каквото му придават следващите генерации французи. Трябва да признаем, че през последното десетилетие на вече изминалия век, при всичките митове около себе си, Трети март успешно изпълняваше функциите си на национален празник. В последните двайсетина години обаче това вече не е така. Главната причина Трети март да се превърне от „консенсусна“ в „спорна“ дата е активизирането на проруската, разбирайте пропутинската пропаганда в България. За съжаление, съвременният руски авторитарен режим чрез своите адепти и пропагандисти в България, съзнателни и несъзнателни, успя да обсеби Трети март и да го подчини на агресивната си външна политика, чиято цел, нека не крием, е възстановяването на колониалната зависимост на страната ни такава, каквато я помним от времето на комунистическия режим, и отклоняването ѝ от демократичния път на развитие. Около Трети март през последното десетилетие всички ние виждаме активизирането на проруските тролове в социалните мрежи и в медиите и в какво путинистко сборище се превръща връх Св. Никола, известен повече като Шипка. В такъв случай аз обикновено напомням, че Русия на Романови няма нищо общо със Съветския съюз, с КГБ, с Путин и Путинова Русия. Но лансирането на путинския, по същество съветски мит за „двойното освобождение“ и налагането на „вечна признателност“, автоматически прехвърляща се от Царя Освободител към комунистическа и посткомунистическа Русия на Ленин, Сталин и Путин, неминуемо срещат реакцията на проевропейски ориентираните български граждани. Допълнителен фактор тук е интернет революцията, благодарение на която достъпът до информация се разшири неимоверно и мнозина обикновени българи узнаха, че Трети март не е точно онова, което е залегнало в масовото съзнание.

– На кого трябва да благодарим за Освобождението?

– На първо място, може би, на обикновените хора – българи, румънци, поданиците на тогавашната Руска империя без разлика на етноса им, които, без да познават и да се интересуват от политика и дипломация, оставят костите си по бойните полета и в лазаретите. Разбира се, и на оцелелите офицери, войници и доброволци, чийто героизъм допринася за военния успех. Ролята на руската дипломация и на руското оръжие за българското освобождение, независимо от какви подбуди са се движили те, е безспорна. Историята на Османската империя насочва, че най-вероятно модерната българска държава щеше да се появи и без Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Но при какви обстоятелства, в какви граници и на каква цена щеше да се случи това, можем само да гадаем. Но тази ни благодарност към руснаците и, ако щете, към Русия на император Александър II не бива да се трансформира в преклонение към съвременния режим в Кремъл. Защото, ако през XIX в. дипломацията на Романови способства за освобождението на българи, сърби, че и на гърци, то през XX в. и до днес руската политика работи в обратна посока. Тук не е и нужно да се връщаме към налагането на съветска хегемония и комунистически режими в Източна Европа. Достатъчно е да напомним днешната руска агресия спрямо страни като Грузия и Украйна.

За да имаме национално освобождение същевременно, на първо място трябва да имаме нация. В този смисъл най-голямата ни признателност трябва да отправим към тогавашния наш национален елит – от дейците на просветното и църковно-националното движение, през революционерите до строителите на модерната българска държава. Всички те имат своя принос за еманципирането ни като нация и затова оставането на народа ни под чужда политическа и духовна власт да бъде вече нетърпимо и повече немислимо. Защото България, която се появява на картите през 1878 г., не е просто България. Това е национална държава, с демократични и модерни за времето си институции и с елит с проевропейска визия. 

– Какви са били интересите на Руската империя?

– Като на всяка империя през XVIII – XIX в. – империалистически. За разлика от днешна Русия, империята на Романови, с всичките ѝ кусури, е била системен играч в международните отношения. Случвало ѝ се е да воюва, но и да се коалира с европейски държави. Да, до 1905 г. Русия е абсолютна монархия, но такива дълго време са и Прусия и Австрия. Политиката на вестернизация, започната от Петър Велики, цели европеизирането и модернизирането на огромната страна. За съжаление, днешна Русия с налаганата от Путин доктрина на „евразийството“ върви в обратния път. По отношение на Югоизточна Европа основната руска цел е била заемането на Проливите. Създаването на буферни държави под руски протекторат в региона е част от средствата за постигането на тази генерална цел.  Еманципирането на България, Румъния и Сърбия от техния протектор е странична, по-скоро нежелана за Петербург последица.

– Защо трудно се защитават националните интереси?

– Първо, защото много трудно се дефинират. Ако направим анкета с въпрос „Кои са националните ни интереси?“, вероятно ще получим над дузина напълно различни отговори. Външните зависимости също влияят негативно. Но това са фактори, които се отнасят за всяка нация. Почти няма национална държава, която в миналото да не е била обект на външни апетити. По отношение на България, мисля, че ние все още не сме се консолидирали напълно като нация. Социални конфликти има във всяко общество, но тук развяването на чужди знамена, преклонението пред чужди сили, включително и такива с агресивни спрямо страната ни намерения, и очакването някой отвън „да ни освободи“ и да ни реши проблемите, са в повече.

– Каква е ролята на граф Игнатиев, княз Дондуков?

– И двамата са част от руския политически елит. Игнатиев поставя подписа си под Санстефанския договор. Действията му не са напълно синхронизирани с неговите началници в Петербург – княз Горчаков и императора. С този договор Игнатиев по-скоро влошава позициите на руската дипломация (а оттам и изгледите за по-обширни предели на бъдещата българска държава), тъй като настройва срещу нея най-малкото Великобритания и Австро-Унгария. Ще припомним, че по редица предвоенни спогодби Русия се е ангажирала да не създава голяма държава на Балканите, а и в духа на тогавашните международни отношения важните въпроси винаги се решават от Великите сили колективно, на конгреси. В случая това е Берлинският конгрес. През пролетта на 1878 г. Игнатиев води предварителни преговори с Австро-Унгария, които завършват с провал поради руското желание Сърбия да получи територии в Косово и Новопазарския санджак, смятани за австрийска сфера във Виена.

Княз Дондуков пристига в България през пролетта на 1878 г. в качеството си на специален императорски комисар с на практика неограничени от никого в страната правомощия. Под ръководството на Дондуков през 1878 – 1879 г. започва изграждането на българските държавни институции – армия, полиция, съдебна и финансова система, учебно дело. Под негово шефство работи т.нар. Съвет, който е прототип на бъдещия Министерски съвет. Именно Дондуков свиква Учредителното народно събрание, като играе важна роля, пряко и косвено, за персоналния подбор на депутатския корпус. Самият проект за Органически устав на Българското княжество, върху който стъпват търновските учредители, е изработен от руската окупационна администрация.

– Трябва ли да се „изчегърта“ идеята за руската роля и влияние?

– Не трябва да се „чегърта“, но  факторът „Русия“ трябва да се обяснява обективно, за да се разбират правилно целите и характерът на руската външна политика. И динамиката им през различните епохи. В исторически план съществуват много „Русии“ и всяка от тях има специфично устройство, политика, култура, социално-икономически отношения и дипломация.

– Има ли интерес сред младите хора към специалността „История“?

– Наскоро коментирахме с колеги този въпрос. Оказва се, че, противно на доминиращото впечатление, общият брой на обучаващите се в Историческия факултет на Софийския университет не е спаднал значително спрямо времето, по което аз бях студент, т.е. преди 25 години. Като отчетем негативния демографски тренд, оказва се, че интересът към историята сред младите даже е нараснал. Тук ще се възползвам от случая за малко реклама – отскоро Софийският университет отвори свой филиал в Бургас, където се преподават и изучават и исторически специалности.