Трудов път. Павлина Петрова се шегува, че „само директор не е била“. На каквато и позиция да е била, винаги се е трудела с удоволствие
Дона МИТЕВА
Първото съвременно българско пристанище – бургаското, отбелязва 120 години от откриването му за търговско корабоплаване. През годините в различните му служби са преминали много хора. Съдбата на цели фамилии и до ден днешен е свързана с него. Такова е и семейството на Павлина Петрова. Сега нейната дъщеря, зет и внук също са пристанищни служители.
Самата Павлина започва работа в бургаския порт на 21 години. „Помня първия си работен ден – беше на 15 август 1967 година. Въпреки че съм завършила Техникума по обществено хранене, хвърлих бялата престилка на готвачка и отидох да работя в Пристанището, та до пенсионирането си изкарах там. И както се шегуваме: „Само директор не съм била“, разказва бургазлийката, която е минала през много позиции, но винаги в Порта.
В началото
стряскат я, но и опияняват непознатата атмосфера, думите, които тя не знае, корабите… „Като слушах колегите да си говорят, все си мислех, че се карат и някакви лоши думи си казват. После навлязох в работата и всичко свързано с нея и разбрах, че това е пристанищният език, който се употребява“, разказва за далечното начало Павлина Петрова.
Започва работа като везнарка към вагонните композиции. После става вагоноописвач, помощник-управител на склад, талиманка, експерт-магазинер.
За непросветените в работните позиции, които има на пристанището, Павлина веднага обяснява значението на „талиманка“: „заклет измервач или човек, който брои товарите. Лицето, което отчита колко и каква стока се товари и разтоварва от един кораб. Талиманът изготвя документ, наречен талиманска бележка“.
Спомня си и изпитание, на което е подложена нейна колежка, току-що назначена: докерите хвърлят чугунени блокчета (балвани) и шефът на смяната я накарал да брои блокчетата. Отначало се получавало, защото десетината докери хвърляли бавно и един след друг, но когато забързали – момичето объркало сметката и се разплакало. Тогава ѝ обяснили, че това е своеобразно „бойно кръщение“, през което минават новаците, а тези блокчета не се броят. Те просто се теглят. Тя самата е била пощадена от подобно изпитание.
Получаването на първата работна заплата от пристанището бургазлийката помни за цял живот: „Бях много горда, като получих заплатата си. Но как съм я прибирала в работните дрехи, какво съм правила, като дойде време да си отивам вкъщи – парите, заедно с плика, ги нямаше. Паднали от джоба. Изгубила съм ги някъде. Поревах си, но това беше – останах си без заплата“.
Като
Помощник-управител на склад
Павлина Петрова разказва, че задължително е преминала през едномесечни курсове, където е научила всичко за видовете жп вагони, как се прави натоварване на осите, запознала се е със специалните таблици, които се използват в този вид транспорт.
„За всяка стока, която пристига с кораб, е необходим определен вид вагон, затова и ни пращаха на тези курсове, които се провеждаха в Стара Загора и във Варна. После имаше и други обучения към Стопанско обединение „Воден транспорт“. Хубавото бе, че имахме възможност да се учим и усъвършенстваме“, подчертава жената.
А парите, които получават, когато започва работа в пристанището, са
по 66 лева
Финансовата разлика от една до друга позиция, се равнява на два до пет лева. Това бургазлийката вмята в разговора, с цел да докаже, че не само финансите са били водещи да се работи в пристанището, а по-скоро екзотичния привкус, който имат професиите, свързани с обработката на кораби и товари. Все пак Бургас е море, но не само плаж, а и транспортна инфраструктура, където морето и сушата, а сега и въздухът са във взаимовръзка.
Кметът Димитър Николов, бившият министър на транспорта Петър Мутафчиев и бившияг директор на Пристанище - Бургс Аргир Бояджиев по време на управлението на Тройната коалиция, когато се дискутираше проекта за Зона за достъп
„Хубаво ми беше като работех като жп посредник в т.нар. „Координация“. Това е планиране броя на вагоните от БДЖ, когато пристигне корабът. А целта е да се обработи навреме, така че да не се плаща престой. Най-рационалното бе – директната експедиция. От кораба направо да се товарят жп вагоните и да тръгват за вътрешността на страната“, спомня си Павлина Петрова.
Тя, както и нейните колеги си спомнят с носталгия
70 – 80 години на миналия век,
когато на пристанището са работели над 5000 души, а всяка сутрин са чакали на бариерата по 500 човека да бъдат наети за деня като докери. Дори при недостиг на работна ръка са изпращали военни от запаса да работят в порта, защото суровините за българските заводи са минавали през бургаското и варненското пристанище. А като върхов момент тя и колегите ѝ определят деветдесетте години, при управлението на Алексиев, когато работата наистина е била много и заплащането много над онези пари, с които са започнали работа в порта.
„Въпреки напрегнатите работни делници, много семейства се създадоха в пристанището. Добра бе социалната политика – имаше ведомствени жилища за работещите. Затова и потомствената работа на пристанището е нещо обичайно. Моята дъщеря в момента е оператор на контейнерния терминал в пристанище Запад, а зет ми е инспектор безопасност на труда. Той тръгна от крановик, през механик и сега пак работи на пристанището. Внукът Александър в момента е крановик и учи в Икономическия университет във Варна. Хубаво е това, че се запази традицията хората, веднъж постъпили на работа в Пристанището, да могат да учат и да се усъвършенстват, да правят кариера в него.
Например дъщеря ми от малък водеше внука ми на пристанището и това е обичайна практика: децата да знаят много за професиите на родителите си. Да се радват на големите кораби, кранове, на техниката. Те попиват от въздуха на пристанището, от специфичния шум още от малки и после голяма част от тях се връщат вече в съзнателния си живот да работят в него“, разказва за семейството си Павлина.
Както помни първия си работен ден, когато след инструктажа си мисли, че ще отиде на някаква поточна линия, но следват низ от изненади, така жената помни и последния: „На 15 януари ме извикаха в „Личен състав“ и ме предупредиха, че е дошло времето да се пенсионирам.
На 31 януари 1999 година
ми бе последният работен ден. Допълнително почерпих смяната. Няма да забравя една случка от деня, когато черпих. Шефът ме попита с много сериозен тон колко години съм работила в Пристанището и аз стъписано му отговорих: цели 33. Тогава той се усмихна и ми пожела: „Още 33 години да вземаш пенсията“.
Нишката с пристанището за Павлина, както и за част от всички хора от третата възраст, които са отдали съзнателната част от живота си на него, не е скъсана. Пенсионерският клуб е онова място, което отново ги събира и държи спомените им живи. Всички се хвалят, че няма по-добър и деен от техния пенсионерски клуб в цялата страна.
