Петък, 19 Авг 2022
    
Айтос

Забравеното християнско гробище в село до Айтос

  02.08.2022 11:03  
Забравеното християнско гробище в село до Айтос

Не помнят ли, не почитат ли своите предшественици? Това се питаме, застанали шокирани в края на старото християнско гробище в село Малка поляна. Дългите разстояния или късата памет са обрекли на забрава това място?! Дори не сме подозирали за съществуването му - заведе ни приятел, да потърсим гроба на сестричка, починала около 1960 г., едва 2-3-годишна. Оказа се, мисия невъзможна. 

Видяхме поле от каменни надгробни плочи и кръстове, малко от тях - прави, тъй както са положени, други - едва се подават, вкопани в земята, трети - полегнали, и всички те - напукани и обрасли с лишеи, и с... немарата на времето.

Само няколко крачки встрани от селския път, по един неравен склон се открива покъртителна картина на безпаметност, едно пространство на забравата, покрито с много тръни и спомени. Спомени, които никой не иска да помни - за починали, за които никой не си спомня...

Трудно е да се нарече гробище - гробове няма - само разхвърлени на около 3-4 дка надгробни знаци, които се опитваме да разчетем между изобилието от тръни. Всички са от айтоски зелен камък - андезит, най-новият кръст е от 1972 г. Трудно разчитаме надписите - не са вдълбали година на раждане, само точната дата на кончината. Оказва се, че погребални ритуали в това гробище е имало поне 150 години. От времето, когато селото се казвало Кючук алан. От 50 години тук погребения не се случват, свидетелстват местните.

Спираме до надгробна плоча с името на Фоти Кирчев, починал през "лето декември 11, 1875 г." Оглеждаме се сред десетките кръстовете от края на ХІХ век - до тях е паметният знак на Костадин Василев, от 1944 г. Четем, че през 1903 г. е било погребението на Юрго Карамалаков... Спираме, за да изречем на глас разкривените букви - "Тук лежи раб Божи Стоян Стаматев, умрял в 1891 година, 10 февруари". И още и още имена и дати, бавно заличавани от дъждовете, бодливата растителност и годините. Потресаваща картина, която приемаме с малката надежда, че костите на поне част от тези покойници са пренесени от техните наследници на по-достойно място.

През 1962 г. в селото започват да пристигат първите преселници мюсюлмани от селата Заимчево, Соколец, Струя, Медовец. Те полагат мъртвите в свое гробище, което и отдалеч изглежда добре поддържано от потомците. Сега неколцина са християните в селото, завърнали се към корените си, повечето живели десетилетия в града. При липсата на грижа и погребения, половин век е напълно достатъчен да изличи паметта за няколко поколения мъртви. Няма шарени сенки и дървета, няма зелена растителност и свежи цветя. Сивотата на камъка прави тишината по-осезаема, сякаш това пространство не съществува, сякаш времето иска да го погълне...

За малко ни успокоява представата за невидимата мълчалива връзка на отдавна напусналите този свят. И за свързаността на душите на мъртвите в това място, напълно забравено от живите. Свикнали сме да свързваме гробищата с тъжни преживявания, но това, което видяхме извиква колкото тъга, толкова и гняв. И пак се питаме един друг - въобще, знаят ли днешните наследници, че го има това забравено християнско гробище?! Защото единственото, за което напомня, е дългата история на селото...

И потресени от видяното, четем известното. След края на Руско-турската война 1877 – 1878 г., по Берлинския договор, селото остава на територията на Източна Румелия. От 1885 г. – след Съединението, то се намира в България с името Кючук алан. Преименувано е на Малка полянка през 1934 г., и на Малка поляна през 1966 г.