Назрял е моментът да наградим фолклорните си области, да не губим елементи от красотата им
Зидаровската баба Пеца, рупка, запя ми песни, а от самия текст лъха неприязън към загореца
Интервю на Моника ИЛИЕВА
53-годишният Марио Егов, главен художествен ръководител на ПФА „Странджа“ – Бургас, започва да танцува български народни танци едва на 6. Завършва АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ - Пловдив , през 1994 г. Като студент е изпълнител в ПФА „Тракия“. Прибирайки се в Бургас, продължава изпълнителската си дейност в ПФА „Странджа“. През този период създава Детски фолклорен ансамбъл „Трите пъти“. През 1998 г. година става хореограф на ПФА „Странджа“. От 2008 г. е негов главен художествен ръководител. В последните няколко години е преподавател във ВСУ „Черноризец Храбър“ - Варна, специалност „Българска народна хореография“. Сред наградите му са „Златна лира“ и „Кристална лира“ – най-голямото отличие, което може да бъде спечелено за танцов фолклор.
– Г-н Егов, повод за нашия разговор е твърде интересното Ви мнение по отношение на етнографските области в България. Бихте ли въвели читателите на в. „Черноморски фар“ в същността на тематиката?
– Фолклорът като наука възниква още през XIX век, а танцовият, когато фолклорната част започва да се превръща в сценично изкуство. Начинът, по който българският фолклор се изучава като наука е малко сгрешен. България е разделена на няколко фолклорни области, обособени на географски принцип. Северняшката, която обхваща Северозападна и Средна северна България, Добруджанската - Североизточна България, добавяме и Тракийска, Шопска и Пиринска област, Родопска част и Странджанска част. По този начин дълги години пресъздаването на танцовото изкуство на фолклорна основа се е унифицирало комфортно във фолклорната си област.
– Трябва ли да се потърси ново определение на класическата етнографска област? Кое го налага?
– По мое мнение, а и на колеги, географията не е основание да бъде разпределена България на сегашните си фолклорни области. Фолклорът е не само танцов, той е и музикален, съчетаващ вековни обредни традиции. Основата трябва да се търси другаде, да се надгради географското разположение със съставните й етнографските групи. Северняшката област обхваща територия, която на север граничи с р. Дунав, на юг със Стара планина, на запад със Р Сърбия, а на изток с Мизийска област, Търговище. Цялото кръщаваме Северняшка етнографска област. Но фолклорът във Видинския край, независимо какъв – словесен, музикален, песенен, танцов, облекло, поминък – за каквото и да става дума, е коренно различен от онзи, който е в Подбалкана. Разглежда с като една етнографска област. Kогато творим сценично произведение, можем да ползваме автентични материали от цялата област, но даваме името северняшки танц. Грешно е. В областта живеят много и различни групи – власи, турлаци, харцои. Фолклорът им е коренно различен. Не могат да бъдат обединени на база съществуващия географски принцип.
– Етнографският район Странджа от какви групи е населен?
– Етнографският район Странджа, макар и неголям като територия, обхваща областта на юг от Бургас, части на запад и такива в Ямболския край, минава границата с Турция, където продължава Странджа планина. Дори в тази малка област живеят три групи – рупци, загорци и тронки. Фолклорът им – обредност, музикална и танцова част са различни, както и социалните им роли в обществото. Баба Пеца живее в с. Зидарово. Тя ми каза, че е рупка. Запя ми песни, които са така направени, че от самия текст лъха неприязънта към другата етническа общност:
„Залюбили се двама млади
тя била рупка – бяла българка красива,
той бил загорец – черен циганин“
Трябва да отбележим, че думата загорци се е наложила постепенно. Наричани са така, защото не били странджалии, а онези, живеещите зад гората. Първоначално наричани задгорци, но думата еволюирала до загорци. Те били най-ниската прослойка от населението – черноработници, чираци, роми. Имали ги за по-ниска категория хора.
Село Еркеч, Поморийския край, сложено е в област, която попада към Източна Тракия. Районът е специфичен. Населява се от етнографската група ваяци (еркечлии). Дори и да се разселят, не възприемат от нравите и обичаите на новото място. Нещо повече – асимилират местните, претопяват ги в своите традиции. Ако се разходите около селата покрай Еркеч, ще видите, че те са приели облеклото на ваяците, музиката и танците им. Това е район, който няма как да бъде приобщен към никоя област. Такива примери има в цяла България.
– Изяснихме, че в една фолклорна област, живеят няколко различни етнографски групи. Има ли разлика в обредността им, в назоваването на ритуалите?
– Проучвах фолклора на Странджа, събирайки автентичен материал за последната програма, която направихме с ансамбъла, свързана бе изцяло с обредния календар. Ритуалът, който съществува и в трите етнически групи живеещи там, „На Филек“ – пролетни игри, които се правят в 40-те дни Велики пости, между Сирни заговезни и Великден, е под различни имена при всяка от тях. В тези дни църквата налагала строги забрани. Не се допускало мегданско хоро, сватби. Младото сърце не търпи, иска му се да поиграе. Бягали далече от селищата, далече от мегданите. Отивали по поляни, по гори, но далеч от очите на църквата. Правели веселия, но без инструменти, само на песен. Танцували хорца, закачали се, млади! Тези игри са празник, който се нарича „На Филек“. В разговора вече споменах за зидаровската баба, пенсионирана учителка. Зидарово е в северната част на Странджа. Попитах я за тези игри, познати ли са й. Знаела ги като „На Рубе“. С това си име са известни сред рупците.
– Какъв е начинът да се наградят съществуващите фолклорни области, така че наистина да се превърнат в уникална и автентична извдка на региона си?
– Има колеги, които са започнали да ги разделят и обогатяват. В нашето изкуство колкото повече се унифицира стилът, толкова се загубва от красотата и самобитността му. Шопската етнографска област е разделена на шест подрайона. Посещавайки този край, кажете на един граовец, че неговата част е в Шопския край, ще си навлечете сериозни неприятности. Те странят от тях, далече са като култура и манталитет. А ние ги обединяваме в Шопска област. Граовската част е вътре в Шопската. Дори и ние като творци сме учили, че в шопския танц се добавят и граовските части. Няма да е прекалено, ако кажа, че двете етнографки групи имат непоносимост една към друга. Близо са географски, но далени като манталитет и стилове. Затова се налага групите да се изучават издълбоко, да се описва специфичната им обредност. Правейки това, започва да назрява необходимостта от премахване на уеднаквяването в съответната област.
– Стигматизирахме унификацията, разбираемо. Но в днешния глобален свят как се формира фолклорна памет, къде трябва да търсим началото?
– Ролята на семейството е основна, училището идва на по-късен етап. В големите градове животът вече е много различен. Малко са родовете, които живеят заедно и в голяма семейна общност, спазвайки традицията, но все още ги има. Предават си я в семейството, не чакат някой в образователната система да ги научи на това. Там се формира фолклорна памет. Тази традиция е ичезваща. Процес, който е започнал и е набрал инерция, твърдя го, тъй като работя по докторската си дисертация на тема: „Репертоарът в съставите за сценична дейност“, върнал съм се и проучил много във времето назад, за да се усети къде е тази граница и кога самобитният ни фолклор започва да се превръща в наука и в последващо сценично изкуство. Началото на XX век идва с урбанистичните си промени, тогава започва да се проявява нужда от специфично образование. Напускаш малкото населено място и отиваш да учиш в големия град. И деца, и младежи напускат семейната идилия – цялото семейство живее на едно място, поддържа и пази традицията. Още тогава започва разчупването и постепенно в годините изчезва, но има места, където е съхранена. Посещавайки събори за автентичен фолклор, има и такива все още и продължават да се правят, те също са придобили друг вид. Малко чист и автентичен фолклор може да бъде видян дори и там. Но все пак в групите, които се поддържат в малките населени места, селца и паланки, се вижда, че редом с бабите има млади момчета и момичета.
– Има ли места в България, които остават „бастиони“ за фолклорната традиция?
– Единствените коледари в България, танцуващи автентично, са в Ямболския край. Това е религия! Покрай Коледа се прави огромен по мащаби фестивал. Представят се коледарски групи от Ямболско. Костюмите са автентични, на повече от 100 години. Вижда се как и при тях нещата са еволюирали, защото има по-модерни елементи.
Коледуването като обичай не съществува в Пиринска Македония и Югозападна България. В другите части на България съществува, но само с пеене и наричане, не танцуват автентично. При тях танцът е дело на авторство, на творчество. В Пиринския край сега започват зимните празници – сурвакарски и кукерски игри. Няма коледуване!
– Равносметката за ПФА „Странджа“ за 2021 и какво да очакваме в новата?
– Изпратихме годината с не повече от двайсет концерта. От техническа гледна точка започват да залиняват елементарни изпълнителски навици, отдалечаваме се от публиката. Хората често ни канят в различни точки на България, но ситуацията е сложна заради пандемията, събития се организират трудно. В първите месеци на 2021 г. направихме опит с няколко концерта, но при 30% посещаемост става така, че за четири концерта събираме толкова публика, колкото в нормална обстановка за един. За ПФА „Странджа“ е труден период. Надявам се новата да донесе нещо силно положително.
