Сряда, 19 Яну 2022
    
Айтос

Проф. Стефан Георгиев открил за науката айтоския генгер през 1888 година

  28.12.2021 10:19  
Проф. Стефан Георгиев открил за науката айтоския генгер през 1888 година

Имало идея буйното горене на храстите да се използва при леенето на стомана

 

 "Звезди гаснат в планината" - това е заглавието на книгата с разкази за редки растения на Стефан Станев от 1975 г., вече собственост на айтоското читалище. Заедно с още много научнопопулярни и научни издания от библиотеката на известния български орнитолог с айтоски корен Николай Боев, тази книга беше дарена на Айтос от сина му - проф. Златозар Боев, също известен български учен.

Ще попитате защо избрахме точно тази книга сред огромното количество издания, които включва дарението. Причината е един разказ на нейните страници със заглавие "Айтоският генгер", за чието съществуване вероятно никой в Айтос дори не е подозирал.

Разказът започва с последните години от живота на проф. Стефан Георгиев, ученият, "изследвал Астрагалус арнаканта - айтоския генгер, по баирите над Айтос". Асистентите на проф. Георгиев свидетелстват, че професорът е имал изключителен интерес към айтоското бодливо храстче и е пазил "хербарийни листи" с генгер от 1888 г и 1893 г.

"... Като учител в Първа софийска мъжка гимназия всяко време от ваканциите използваше за ботанически екскурзии. Спомни си и онзи горещ августовски ден, когато се изкачиха с Петър Куроджията на Градището над с. Ченге, близо до Айтос, за да търсят рядката кавказка копривка (рядък за България дървесен вид, който няма никакво родство с копривата), посочена там от Веленовски. Подир пладне, на път за Айтос попадна на група храстчета от същия този бодлив астрагалус, който му направи силно впечатление с някак странния си вид", пише за проф. Георгиев авторът.

Самият професор пък споделя, че през август 1888 г. намерил само три-четири екземпляра от това растение, а през 1893 г. - хиляди. "Гледката и сега е пред очите ми - плътни бодливи туфи от астрагалуса, високи половин метър и повече, покриват навсякъде баирите на изток и на запад от града. Гледаш и не можеш да повярваш - в България ли си, или в някоя камениста пустиня, осеяна с полухрасти", диви се проф. Георгиев.

Но в никоя от статиите си за флората на Тракия проф. Георгиев не споменава айтоския генгер. Причината - дълги години търсил особеностите на нашенското растение, "които не се покриват съвсем с подобен вид в Крим, описан от Маршал Биберщайн". Въздържал се да го публикува, преди да получи оттам екземпляри за сравнение.

Проф. Стефан Георгиев е първият учен, успял да сравни генгера със същото растение в Крим. Констатациите му са, "че като се изключат някои дребни различия, изглежда да е същото", пише в дневника си професорът. И обещава да продължи изследването на двете бодливи храстчета от Айтос и Крим.

Това се случва през есента на 1899 г. Малко по-късно проф. Георгиев отива в Геберсдорф, за да лекува туберкулоза. Два месеца след това пристига тежката вест за смъртта му. След не повече от година, същата болест покосява и неговия 24-годишен асистент Сава Казанджиев. Така че и двамата учени ентусиасти, запалени от интереса към генгера, си отиват от този свят в една и съща година.

Буквално преведено името "Астрагалус арнаканта" означава "овчетръново клинавче" (от гръцки ирен, арнос - овца, овен, и аканкус - трън, бодил - идва, вероятно от това, че се яде от овцете). В учебниците по растителна география, "Астрагалус арнаканта" се посочва като елемент на малоазийските степи, разпространен на Балканския полуостров, единствено край гр. Айтос. "Знаех за това още от студентството, но едва преди пет-шест години се 

"срещнах" с него по айтоските баири", пише в книгата си през 1975 г. Стефан Станев. "Картината по тях и на изток от природната андезитна скулптурна фигура "Трите братя", и на запад, по склоновете на голото възвишение Хисар, ме порази с необичайния си вид. По физиономия тя действително наподобява степ или полупустинен ландшафт, а самите растения, силно разклонени в горната си част и с почти плоска повърхност, напомнят миниатюрни акации от африканските савани или умалени пинии. В сравнение с големите овални туфи, цветчетата са съвсем дребни и се гушат незабележими някъде всред резедаво копринестите листа и остри бодли", пише още Станев и признава, че дълго време свързвал намирането на това растение у нас с името на английския ботаник Джон Сиброти, пътешествал по Мала Азия и Балканите преди около две столетия (1776-77 и 1794-95 г.) и смятан за основател на балканската флористика. Но след като прочел отново бележките му за България, издирени в дневника му и публикувани от акад. Н. Стоянов, чак тогава открил, че се е заблуждавал. "Погрешната ми представа идваше по асоциация от описанието на Сиброти за растителността на айтоските околности и известния факт, че астрагалус арнаканта расте край Айтос. В бележките си обаче Сиброти нищо не споменава за него. Тогава, разсъждавах аз, някой друг от по-старите наши или чужди ботаници ще го е намерил", спомня си авторът.

"Астрагалус арнаканта" е включен за първи път в първото издание на "Флора на България". Но фигурира в хербария на Софийския университет от 1888 г. и 1893 г, с бележката на проф. Георгиев "Сравнение, направено със същия вид в Крим". В хербария е и кримското растение, получено от Виена през есента на 1899 г.

Всички в Айтоския край знаят бодливото туфесто клинавче под името генгер (гингер), макар на малцина да е известно, че това малко странно име е арабска чуждица в турския език. и не означава нищо повече от българското трън, бодил. По-старите жители на околността помнят, че през бедняшките години селяните опърляли бодлите на генгера, очуквали го със сопи и хранели с него добитъка. Понякога, през есента, овчарите палели храстите или ги изкоренявали, за да поникне на тяхно място трева за паша напролет. Не е забравен и старият обичай на Заговезни да се въртят на улиците запалени туфи от генгер, които с буйното си горене и пращене карали малчуганите да немеят от възторг пред тези своеобразни фойерверки.

Интензивното горене се дължи на богатото въглеродно съдържание на бодлите. Преди години се предвиждало буйното горене на генгера да се използва при леенето на стомана, където бързото отнемане на кислорода високо се цени. Добре, че металурзите си замълчали пред тази възможност. Иначе едва ли сега щеше да има запазена туфа от айтоските генгерлъци.

 


Анкета

Очаквате ли COVID-19 пандемията да приключи през 2022-а?


Резултати

Мнения

Бизнес Мнения
Инж. Христин Илиев: Замразяването на цените на парното е грешка
  15.01.2022 16:07      

ТЕЦ-ът трупа загуби заради повишението на газта, ще иска помощ от държавата