Дъщерите Цвета и Дора си спомнят за творческите моменти и житейски уроци на своя баща
Интервю на Мария ДОБРЕВА
– Вие сте дъщери на писателя Любен Петков, сигурно пазите много спомени от негови творчески моменти. А може би дори познавате някои от персонажите?
Цвета Петкова: Баща ни пишеше през целия си живот, а когато не пишеше, събираше истории, после те се появяваха в книгите му, така живееше. В този смисъл творчески моменти нямаше, имаше процес, постоянен… Той винаги търсеше спокойно и тихо място, на което да пише и едно дърво, което да го в-дъх-новява – буквално. И точно когато го намираше, започваше да го търси отново. Нуждата да пише не го напусна никога, както той сам казваше: Литературата е духовен наркотик.“
Дора Петкова: Баща ни винаги (или почти винаги) разказваше истории, които са истински. В основата си много от романите, разказите са документални. Той се вдъхновява от живия живот, от хората. Обича хората, дори „непоправимците“ – престъпниците, убийците… („Оня свят“, Недоказани убийства“ /издателство Знаци/; романът „Убийство“ /издателство „Знаци“ и издателство „Прозорец“).
Негови герои са хората от Странджа, от Крушевец – центърът на света… Ако посетите родното му село, лесно ще откриете кафенето на Али, където героите на Любен всеки ден бистрят световните проблеми от сутрин до здрач на ракия, дори по време на пандемия и въпреки това. Ще разпознаете и Селският философ. Странджа – гората, зелените кръстове, старците, местният умиращ език, песните – това са героите му. И да, ние ги познаваме, обичаме ги, живеем ги…
Баща ми умееше да слуша. Хората го обичаха. Умееше да контактува и свързва хората по един кротък и фин начин… После можеше да се оттегли.. Това не значи, че не беше бунтар.
Някои от героите му са нашите прадеди, прадядовците ни – мълчаливците. Дядо ни, неговият баща – от когото той наследява любопитството към книгите и фината интелигентност... Дядо ми, който му дава път към града и образованието, към света…
Познавахме косвено Антон от романа „Убийство“, защото четяхме заедно неговите писма до баща ми от затвора и макар да бяхме малки, разбирахме болката, разкаянието, крехкостта на човека и злото, което е присъщо на всеки. Познаваме и други герои, които ще срещнете в „Недоказани убийства“ като Дора Габе, която ни респектираше с необикновеното си излъчване и женственост в последните години от живота си. А Биньо Иванов, Рашко Сугарев, Вайчех Галонска, Дьорд Сонди, Георги и Венда Райкови от Бургас бяха чести гости у дома в София и в Крушевец. Те също са негови герои и братя по перо и дух.
– Има ли реални събития в неговите разкази, на които и вие сте били свидетели или за които той Ви е разказвал предварително?
Цвета Петкова: Аз и до ден днешен непрекъснато откривам в текстовете му познати и непознати персонажи, истински преживени и измислени истории, изповеди на близки и не толкова близки. Била съм с баща ми, когато той правеше свои проучвания за книгите си. Посещаваше местности, изкачваше баири, разговаряше с местни хора и вмъкваше техните разкази в своите, проучваше митове, документи, исторически факти. На някои места се появявам и аз като фон, мрънкащ тинейджър, който е принуден да открива запустелия, обрасъл с тръни и къпини Буковски манастир… През последните години отиде до Виена заради Бургтеатър, скита из Израел, за да посети гроба на Борис Априлов, стигна до Атон – реалните събития и истории можете да намерите в един от томовете, които той приживе подреди – „Спомен от Виена – пътеписи и две пиеси“ /издателство Знаци/.
Дора Петкова: Защитаваше гората – беше непримирим срещу опустошителната сеч на Странджа. Уви, узакониха сечта на вековните дървета за срам и позор пред децата и внуците ни. Разказвал ми е как като много млад за една подобна статия е имал неприятности с родната милиция. Помня как страдаше за българските турци от Крушевец, когато сменяха имената им, как се застъпваше за тях.
– Как мислите, кое го е вдъхновявало повече: Странджа или морето?
Цвета Петкова: Зелените звезди на Странджа, които се оглеждат в морето, но и още – гората и земята на Странджа, която плавно се слива с морето.
Дора Петкова: Странджа – вълшебна и макар позната, загадъчна и пълна с магически тайни. Вълнуваха го корените. Така написа „Сенките на прадедите“ – книга, посветена на Крушевец и родовете на селото и на нашия род. Но в нея освен старите сенки са описани и децата – внуците на Любен – Боян и Неда.
Неда се влюби в козите на Странджа завинаги… Боян – в морето. Те, както и ние със сестра ми Цвета, проходиха на зелената странджанска трева. Аз още чувам баба ми Дора, на която съм кръстена – „Момички-кошнички, купени дяца“.
Морето за него беше пристан, любов, стихия… Безразсъдно смел и отличен плувец обичаше с часове да плува навътре в морето и то винаги в бурното море. Научи ни да плуваме и да не се страхуваме.
– Баща Ви записваше ли си идеите, които му хрумват и после да ги развива? Как протичаше при него самият творчески процес?
Цвета Петкова: Сутрин ставаше рано и работеше, пишеше. Беше ревнив към времето си. Чувстваше се скапан, когато не му вървеше. Изпадаше в такива периоди, когато пишеше, но не беше доволен от себе си. Безкрайни купища с бележки имаше на масата му, в чантата, в джобовете, навсякъде. В детските ми години Любен пишеше в тефтери, в последните години си водеше записки на листове. Пишеше на ръка. Макар да имаше компютър и да се справяше с него.
Все още изскачат недописани на ръка прекрасни фрагменти.
Дора Петкова: По-скоро обмисляше дълго идеите си и ги държеше в себе си. Преживяваше ги и му тежаха докато не се родят. Имаше нужда да бяга, да скита, да е сам… На мен ми липсваше. Все му беше тясно… Обичаше да скита и често да е сам, да бъде отшелник, но не непрекъснато.
Ние с него скитахме из странджанските села, из плажовете и бургаските кафенета.
– А има ли разкази, които не е публикувал?
Цвета Петкова: Той пишеше и поезия, мисля, не е я публикувал. Намерих стихове от младите му години, но има и от по-късни периоди. Аз съм си наумила да подредя стиховете, които намерих.
Преди да си отиде, баща ми сподели, че има сюжет за нов роман. Така и не успя да го напише, но на въпроса ми каква ще е темата на новата книга, той ми отвърна: Прочети разказа „Оня свят“ от сборника с разкази „Недоказани убийства“ и ще разбереш.
Дора Петкова: Със сигурност има, но псе пак, приживе подреди почти всичко в шест тома, които подготви сам с помощта на майка ми – най-посветена в творенията му. Той я слушаше и й се доверяваше за думите…
– Разказвал ли Ви е какво го е вдъхновило да посегне някога към перото, кога е станало това?
Цвета Петкова: Да, много пъти. Историята е споделена и в „Огън и мъгла“ (издателство „Прозорец“), и в интервюта с баща ми, но тук ще си позволя да го цитирам, разказа за последен път историята по време среща с читатели в Пловдив през март 2015 при Александър Секулов в Spirit&Spirit:
Прописах от съпричастност към болката на млад работник, на когото каменотрошачка откъсна дясната ръка. Пред очите ми. Дълго време не можех да се избавя от случката с този човек. И я записах. Бях на 13-14 години. Реших да ставам писател и първия си разказ излязох да чета на празника на бургаската ни гимназия „Св. св. Кирил и Методи“ на сцената в Еврейския дом, който беше превърнат в културен дом. Обаче като се качвах на сцената, на последното стъпало се спънах и с окървавен нос се плъзнах на подиума. Залата лудешки изръкопляска; помислиха навярно, че това е номер. Какъв ти номер? Бях целия в кръв. Обаче писателски инат. Не виждам нищо в тъмнината на залата. И щом захванах да чета, още по лудешки заръкопляскаха. Така започна моята литературна кариера. Но тогава се сепнах, че ръкопляскания може за нещо и за нищо... за всеки и за всичко. Това литературно приключение и проглеждане ми струваше десет и повече години да не се докосна до белия лист. Обаче, казах ви – това е неизличим духовен наркотик. Завърших икономически науки и чак тогава неусетно започнах да пиша. Живеех в миниатюрно таванче във Варна, срещу морето. С чайките на покрива бяхме на „ти”. Нямаше нищо горе на таванчето, да не ви казвам подробности. И неочаквано за две недели написах „Зелени кръстове”.
Дора Петкова: Знам, че се противопоставя на безумни правила в училище, организира бунт и е изключен… и това го вдъхновява. Знам, че е бил много, много беден и със Зелени кръстове и мукавен куфар се озовава в София (още го пазим) почти на улицата… Книгата е написана, когато е на 26…. Скоро ще бъде издадена и на полски – превод на Войчех Галонска, след повече от 40 години, но това е друга история…
– Баща Ви има книги и за малки, и за големи. Какви приказки Ви разказваше, когато бяхте деца?
Цвета Петкова: Приказки ми разказваше баба ми Дора, неговата майка. Приказки от Странджа – за вампири, самодиви, за страшните и славни обитатели на планината. Аз прекарах ранното си детство в Крушевец с баба и дядо, сега пак съм в Крушевец. Баща ми ни разказваше истински истории, които в неговото въображение се развиваха, а после ги намирах на страниците на книгите му.
Друг път се случваше обратното – нашите диалози, търсения, безсилни крясъци и спорове за произхода на света и смисъла на живота, намирахме в неговите сюжети.
Дора Петкова: Не помня да ни е разказвал приказки, ние му разказвахме и той ги превръщаше в негови приказки. Например разказчето „Раковина от Японско море“ в книгата „Око на света“.
– Има ли негови думи, които ще помните винаги?
Цвета Петкова: По-скоро помня уроци. Това, което е казвал на нас, на което ни е учил, може всеки да намери в книгите на баща ми. Но само ние, неговите деца, имаме баща Любен и той е най-добрият баща! Това, което винаги се опитвам да помня, особено като почна да залитам е, че в човека има всичко – човекът е съкровище и чудовище, трябва да се опитомява! Опитвам се да се опитомявам, очаквам се, подивявам, после пак се опитомявам.
Дора Петкова: „Достойнството, Дорче, достойнството“… и: „Свободата, Санчо…“. Научи ме да преодолявам страховете си, научи ме на смелост. Да се гордея със Странджа и да я обичам някак сакрално и лично… да я пазя. По отношение на децата ми, когато станах майка казваше – „твоите деца не са твои деца…“.
– Има ли съвет от него, който спазвате и до днес?
Цвета Петкова: Баща ми не ни поучаваше, показваше ни живота такъв, какъвто е.
Дора Петкова: Опитвам се да бъда като него – добра, смела и с достойнство, да скитам и да обичам хората, дори, когато ги опозная.
