Четвъртък, 11 Фев 2021
    
Мнения

проф. Димитър Луджев-Големият проблем на българския преход е, че създадохме формална демокрация

  10.11.2020 15:12  
проф. Димитър Луджев-Големият проблем на българския преход е, че създадохме формална демокрация

Димитър Луджев е роден на 27 март 1950 г. в Бургас. Завършил е социология и политология в УНСС.

Участва в Кръглата маса през 1990 г. от страната на СДС.

Депутат във ВНС и парламентите до 2001 г.

Вицепремиер от СДС в кабинета на Димитър Попов.

Военен министър в правителството на Филип Димитров.

Професор, доктор. Има множество научни публикации.

Автор на книгите “Град на две епохи”, “Революцията в България 1989 - 1991”

От печат излязоха двата тома на новата му книга “Преходно време - личности, идеи, събития“. През седмицата той представи книгата си в Бургас

 

Интервю на Силвия Шатърова

 

- Проф. Луджев, през този ноември се навършиха 30 години от 10 ноември и началото на демокрацията, каква е оценката Ви на историк, дисидент и реформатор?

- Аз бях един от малкото дисиденти, ние тогава се наричахме инакомислещи, а полицията ни наричаше неформали. Бяхме около 150 човека. Тази малка група от хора имаше доблестта да застане публично срещу режима, срещу властта, което не беше никак лесна работа. Особено когато подписахме декларацията срещу Възродителния процес и срещу изселването на турците. Тя беше прочетена на 1 август 1989 година по западните радиостанции, събрахме 101 подписа, дори и много хора в Клуба и в дисидентските организации не я подписаха. Така или иначе 10 ноември се предшестваше от първите публични събрания на „Екогласност“ и на Клуба за гласност и първото публично шествие. Беше важно да се изрази нарастващо недоволство и желание на обществото за промяна, за премахване на режима и създаване на едно демократично западно общество. Това беше и платформата на дисидентските структури. Тези хора създадоха СДС на 7 декември 1989 година. Свалянето на Тодор Живков дойде от външен натиск, упражнен от Михаил Горбачов и съветското ръководство, и натиска на Запада. На Екофорума западните делегации дадоха пресконференции и категорично осъдиха действията на режима, репресиите срещу турците, срещу дисидентските организации.

- Какво точно се случи на 10 ноември – преврат или мирна революция?

- На Запад го наричаха дворцов преврат. Сам по себе си той не е малък акт, защото в комунистическата партия се намери една малка група комунисти реформатори, които махнаха най-дългогодишния диктатор в соц блока. Това за тях също не беше никак лесно и не беше еднозначно прието в партията им. Дълго време ги наричаха предатели комунисти. Техните намерения бяха да извършат някакъв контролиран преход към социална демокрация, като запазят властта на партията. Независимо от техните намерения значението на 10 ноември е, че той отключи практически един мощен народен кипеж. Ноември и декември бяха месеци на революция, митинги, демонстрации, формираха се организации – синдикални, политически, тръгна се към Кръглата маса. Това, което все още българското общество не разбира, както от ляво, така и от дясно отричат, че това е началото на българската мирна революция, която по същество е същата, каквато бе в Чехия, Унгария и Полша. С тази разлика, че при тях тя завърши с отстраняването на  комунистическата партия от властта в края на 89-а година, в началото на 90-а, докато при нас завърши на 29 ноември 1990 година с оставката на Луканов и създаването на първото многопартийно правителство, доминирано от СДС на Димитър Попов. Хората са забравили какво е това 29 ноември 1990 година, тогава една западна журналистка писа: „Все едно се върнах в Прага през миналата година“. Тогава в София всичко стачкуваше, КНСБ, „Подкрепа“, хората вървяха по улиците защото нямаше транспорт, събираха се пред Народното събрание. Някъде към 1990 приключи революционната фаза и комунистическата партия беше отстранена от монопола във властта, бе дадена възможност да се стартират радикални икономически реформи.

- Радикални ли бяха те?

- Бяха много радикални.

- Защото можеха да се случат по-бързо...

- Това е предмет на новата ми книга. Първият том е „Договореният преход на България“, основното в нея е реформаторската дейност на новото правителство, която беше ръководена от екипа на СДС. Аз като зам. министър-председател водех и отговарях за икономическите реформи, за тристранната комисия и за синдикатите и наблюдавах силовите министерства, извършиха се първите реформи и в МВР, и в армията. Там съм обърнал внимание защо точно либерални реформи. До ден днешен продължават да приказват, че бил сбъркан моделът. Аз казвам в книгата, че моделът не е сбъркан, той беше наложен от западната общност.

- Ние не сме имали избор?

- По никакъв начин. През януари, февруари 1991 година имаше две конференции в Будапеща и Прага, където западни и източни експерти формулират какъв трябва да бъде преходът като модел – икономически и политически. Не просто го наложиха, а ние без тяхната финансова и техническа помощ бяхме за никъде. Без МВФ и без Световната банка не можеше. Така че реформите бяха предпоставени. От друга страна ние, българските реформатори, бяхме абсолютно убедени в програмата за бъдещо управление, която включваше административни и икономически реформи. Тя беше разписана във времето и влезе в програмата на правителството на Димитър Попов.

А оценката на МВФ и Световната банка бе, че българската икономическа реформа е най-близко до шоковата терапия в Полша и с полската са най-радикалните реформи. Става дума за първия цикъл на либерализация, хората си спомнят само високите цени. Но имаше много радикални административни действия – с бюджета ние съкратихме около 30% от държавната комунистическа бюрокрация, ликвидирахме местните и общински съвети, ликвидирахме десетки комитети, ликвидирахме целия горен пласт на комунистическата номенклатура. Критиците имат основание да кажат, че е било възможно да е по-скоростен процесът. Нашата програма беше след първите три месеца на стабилизация да преминем към структурни реформи, към приватизация. Приехме закона за връщане на земята и започна да се прилага с недостатъци, които отежниха процедурата.

Стартирахме частично малката приватизация, но голямата беше спряна. И червени, и сини не бяха готови.

- Какво се случи?

- Единственият законопроект, който беше в Народното събрание, беше на БСП, но те не полагаха особени усилия, защото разсъждаваха така: „В момента България се ръководи от СДС, т.е. не трябва да се прави приватизация“. Истината е, че ние искахме да правим приватизация директно чрез министерствата и чрез комитетите. Те ни блокираха, вината на СДС беше, че парламентарната група не може да изработи един закон и  да го внесе за гласуване, съответно и министерствата, които бяха под ръководствата на Иван Костов и Иван Пушкаров, също не изготвиха голям закон. Те се опитаха без закон направо министерството да приватизира каквото може. Това доведе до забавянето, което не очаквахме. Мислехме, че със създаването на правителството на СДС, (което е тема на втория том) ще се ускорят реформите. Но за съжаление поради неконструктивната политика и некомпетентността на екипа на Филип Димитров нещата се проточиха. Най-големият дебат беше по този въпрос – икономическата политика и защо се бави приватизацията и каква да бъде тя, какви да бъдат структурните реформи. Трябваше да преминем от рестриктивна политика към такава за насърчаване на частния бизнес. Оказа се, че и правителството на СДС е неподготвено, освен това Иван Костов и Филип Димитров нямаха особено желание и капацитет да форсират структурните реформи. Законът за приватизацията беше приет най-после на 21 април 1992 година, обаче след това до края на годината и през цялата 1993 година са приватизирани едва 0,36% от държавните активи. Проблемът не е в това, че реформите не бяха замислени радикално като програма. Бяха замислени, одобрени и подкрепени от световните финансови институции. Иначе МВФ и Световната банка нямаше да ни дадат заемите, но те не бяха реализирани с необходимата скорост и последователност. При правителството на Любен Беров затихнаха буквално, а правителството на Жан Виденов ги отрече.

- Каква е оценката за първите години на демокрацията?

-Оценката за първия цикъл от реформи беше много добра. В края на 1991 година оценките на МВФ ни слагаха успоредно с Полша, Унгария и Чехия. Даже и в някои направления като стабилизационната програма още по-напред. Съответно ни предупреждаваха, че трябва да продължат. Ние имахме огромни достижения, смениха се релсите на движение на България и тръгнахме в посока пазарна икономика. Тогава се разруши комунистическата административна система, тогава се създадоха важните закони – Търговският закон, Законът за МВР, Законът за банките, за земеделските земи, създаде се фундаментът. Но хората не разбират, защото това не е бърз процес. Бжежински казва, че преходът е скок в неизвестността. Кой беше правил преход от социализъм към капитализъм. Няма рецепта. При българските условия това бе още по-тежко, защото тук имаше една силна комунистическа партия, която оказва много силна съпротива.

- Един не толкова подготвен и узрял народ...

- Един народ, от който над 60% от хората са с егалитарни нагласи. Те искат държавата да продължи да им осигурява работа, те се страхуват от преминаването към пазарна икономика, те са против радикалните реформи, искат реформи с поносима цена.

- Хората тогава искаха определени свободи, но да продължат социалните придобивки...

- Нямаше нагласа, каквато имаше в Полша и Унгария, където имаше мощен частен сектор и силна нагласа сред образованите прослойки. Тогава много важен беше факторът, че в СДС взеха връх някои популисти, които нямаха никакъв капацитет. Либералните реформатори бяха изтласкани от СДС – д-р Жельо Желев и моя милост, същевременно в БСП изхвърлиха техните реформатори около Андрей Луканов и Георги Пирински. Това блокира процеса.

- Освен икономическите реформи се пристъпва и към политически, приехте една конституция, която е либерална, но която частта Съдебна система и сега дава дефекти. Част от обществото настоява за нейната промяна.

- Нашата конституция беше направена по западен модел, като е най-близко до немската, в нея има елементи на италианската, френската. Получавахме директна помощ от тях. Конституцията е демократична, онези, които гладуваха срещу нея беше вид демагогия, главно безпомощност и борба за власт в СДС. В края на първи том на книгата цитирам оценката на мисията на републиканския демократичен институт на САЩ, които казват, че Конституцията е демократична, но посочват недостатъци. Аз самият не я подписах по политически причини, но и с критиката, че в нея има дисбаланс на властите. Има прекалено много власт, съсредоточена в парламента, което означава партийното мнозинство, прекалено силна изпълнителна власт, прекалено слаба президентска власт и прекалено зависима съдебна власт. Тя беше създадена с тотална зависимост от парламентарното мнозинство. Това породи опартизаняването на съдебната власт. Тя беше подложена на мощни политически влияния, лобита и не можа да се отърси от това, не можа да стане независима, превърна се в слугиня на изпълнителната власт, на ръководните политици в момента. Затова виждаме, че имаме една уродлива правова държава, в която имаме една прокуратура, която е маша на управляващите, едно следствие, което е същото, и един съд, раздиран от страх и потискан от политическите лобита.

- Могат ли да се случат реформи?

- Те спряха не само в съдебната система, но и в публичния сектор още през 90-те години и не се мърда. Това е големият проблем на българския преход, че ние уж формално създадохме демокрация. От нея прозира един партийно-клиентелистки модел на управление, в който управляващите и тяхната клиентела са заинтересовани не от реформи, а от ограбване на властта. Последните правителства нито една що-годе сериозна реформа не са провели. Това е големият проблем, дори и да приемем, че се стигне до съгласие за промяна в Конституцията, това не означава, че ще има реформи. Европейският съюз прозря нещо много важно, че в България не е достатъчно да се приеме едно законодателство по стандартите на Европа, въпросът е как се прилага то. Те най-после проумяха, че зад фасадата на демократично законодателство политическите сили си правят каквото си искат.

- Отново ли трябва да чакаме глас отвън, за да се направят реформи?

- Няма да бъде възможно само с външен натиск, важно е новото ръководство на Европейската комисия какъв натиск ще упражни особено в сферата на съдебната система. Докато в България не се роди реформаторска политическа сила, докато българският народ не си избере лидери, които да имат капацитета, енергията и просветеността да извършат реформите, за което се иска характер и сила, няма какво да се надяваме да се случи. Не може държавата да се управлява от неграмотни хора и произлезли от подземието и ти да очакваш да се правят реформи. По време на една конференция във Франция казах, че няма случай в историята, в която подземието да води война с подземието.

- Завършил ли е преходът, според някои историци, политолози неговият край идва с влизането на страната в ЕС и НАТО?

- Какво означава приемането ни в ЕС? Означава формално признание, че ние сме покрили критериите за създаване на парламентарна демокрация, пазарна икономика и правова държава. Това означава, че преходът е завършил. Същевременно със създаването на механизма за партньорство и сътрудничество за България и Румъния ЕС косвено призна, че ние явно не сме си свършили работата и още нямаме правова държава и солидна парламентарна демокрация след като се създава такъв механизъм и там непрекъснато ни критикуват. Формално преходът завърши, но демокрацията е уродлива, имаме уродлива пазарна икономика и уродлива правова държава. Ако не извършим тези реформи и модернизираме българската държава, ние няма да стигнем до реална демокрация.

- През 90-те и сега десните не са единни, това се използва от техните опоненти.

- Да, хората забравиха, че СДС беше коалиция с лявоцентриски и дясноцентристки организации, която имаше две крила – на либералните реформатори, водени от д-р Жельо Желев, и крилото на „кинжалите“, което се свързва с Филип Димитров и неговото управление. Либералните реформатори бяха за преход, извършен чрез сътрудничество на възможно най-широк кръг от сили, слоеве, в търсене на разумен компромис при решаване на гигантските задачи в синхрон да бъде защитен интересът на възможно повече хора. Първият кръг от реформи беше успешен, защото беше базиран на споразумение между политически сили, синдикати, МВФ, ЕС. Кинжалите се ориентираха към конфронтационна политика. Във втория том имам глава - „Война по всички азимути“, от една страна война с всички, „ние сме единствените, които знаем какво трябва да се направи“, но нищо не направиха, защото нямаха капацитет. Литератори и адвокатчета просто не знаеха какво трябва да се прави, но искаха да бъдат на власт. От друга страна не предприеха това, което трябваше да се предприеме. Съдебната власт уж беше овладявана от хора от СДС, но не предприе война с вътрешната „мафия с пагони“, както аз я наричам. Не се предприеха някакви мерки да се спре изтичането на капитали от България, във външнотърговските дружества, напротив забраниха комисиите, които ги разследваха. За съжаление взе връх другото – популисткото, конфронтационното крило. СДС престана да бъде коалиция и се превърна в партия, след като тотално загуби изборите от социалистите, за втори път. Ние сме уникални в соцлагера – за втори път социалистите спечелиха големи избори с над 50%. След като те катастрофираха, Костов се отказа от либералните реформи и рецентрализира държавата, създаде мощна държавна бюрокрация от типа партийно-клиентелистка, сложи наши хора. От девет областни управи станаха 30. Идеята беше много проста, повече областни управи, администрация и повече наши хора и това ще ни гарантира властта. Да, ама не! Извърши се една грабителска приватизация,  с която идеята на Костов също беше да създадем синя буржоазия, ще дадем активите на червените на сините и те ще са ни благодарни – вятър и мъгла! Активите отидоха в групировките и офшорните компании. Това е другото СДС, което катастрофира тотално и беше отхвърлено от хората и загуби доверието на хората и до ден днешен. Тази градска десница са мутации на това Костово СДС, включително и неговото ДСБ.

 

 

Интервюто е публикувано на 15 ноември 2019 година 

 


Анкета

Ще отидете ли да гласувате по време на пандемия?


Резултати

Мнения

Мнения
проф. Димитър Луджев-Големият проблем на българския преход е, че създадохме формална демокрация
  10.11.2020 15:12      

От нея прозира един партийно-клиентелистки модел на управление