В спомените си магистър-фармацевт Асен Райнов разказва колко трудно осъществил мечтата да завърши фармация в Брауншвайг, Германия. За връщането в България през 1925 година и трудностите в работата на родна земя.
„Положих държавен изпит за легализация на диплома в Аптечен отдел на Дирекция на народното здраве в София и там се сблъсках с първите разочарования. Бях свикнал в чуждата държава мнението ми да се цени и уважава. Тук срещах друго отношение. Препятствия се издигаха по пътя ми и на моменти съжалявах, че „българското чувство“ винаги съм поставял на такава висота!
Писменият изпит беше пред началника на Аптечен отдел, Иван Гешев. Той не остана доволен, че се справям с въпросите и на устния изпит, където член в комисията беше и химик Найденович, началник на Химическата лаборатория при Дирекцията, задаваше въпросите си тихо. Химикът имаше увреден слух и Гешев смяташе да отхвърли дадените отговори на висок глас като неверни. Започнах да повтарям въпросите високо и високо да им отговарям. Химикът доволно кимаше с глава.
Първото назначение беше управител на аптека при Бургаската държавна болница. Бях оставен цяла година без помощник и затова напуснах. Изпратиха ме в Тополовград да поема Общинската аптека. И там цялата работа легна на гърба ми. Вече имах малко спестени средства и започнах да се оглеждам да отворя собствена аптека.
В град Созопол имаше само един филиал на аптека Боян Георгиев от Бургас. Събраните сведения ме окуражиха и взех от Министерство на народното здраве разрешение да отворя там частна аптека. Беше необходим и подпис от Аптечен отдел. Началник Гешев без причина започна да протака и създава спънки. Когато излезе отпуск, неговият заместник подписа заповедта веднага.
Мое задължение беше да оборудвам помещението с мебели и заредя всички лекарствени средства по наредба. Спестеното не стигна и взех кредит 70,000 лв. от Българско аптечно кооперативно дружество. Мебелите поръчах в Бургас и ги превозих с моторница до Созопол. В този момент баща ми предложи финансова помощ, което не очаквах. Той настоя и аз с дошлите средства поръчах допълнителни количества лекарства. В деня на получаване на готовите мебели, изведнъж постави условие. Сестра ми била по-голяма, не съм уважавал мъжа й, заминал съм да уча в чужбина, зарязал и работа, и семейство. Настоя преди да получа обещаното, да поискам, както в детските години, извинение от „по-възрастните“. Тръгнах си замаян. Как ще платя на мебелистите? Реших да кажа истината. Преди да отворя уста, те предложиха сами да монтират мебелите на място, да опознаят населението в града и да си намерят нови клиенти. Оставащата сума изплатих на части, в края на всяка седмица от постъпленията, на ръка. Чуждите се оказаха по-човечни от близките!
Мина задължителната ревизия и започнах работа. Освен наличните количества лекарства, в случай на недостиг или епидемия, частните аптеки имаха право да получат нужния серум от участъковата служба срещу заплащане. Ако пак не стигнеше, се правеше поръчка от вътрешността. В Созопол участъковата служба завеждаха д-р Едрю Манолов и д-р Сърджалински, белогвардеец на частна практика. В едно от селата избухна епидемия от дифтерит. Изчерпах наличния серум в аптеката по предписание и поисках допълнителни количества. Морската буря попречи на доставката. Нямаше превоз и по суша. Участъковият лекар събра общинските съветници и санитарните лица и поиска мерки за ликвидиране на епидемията. Покани и мен. Пред всички събрали се д-р Манолов прехвърли отговорността за разпространение на болестта върху мен. Обясних защо направената поръчка не е пристигнала и поисках участъковата служба да ми предаде срещу заплащане всичкия серум, с който разполага, както е по закон. Оказа се, че няма такъв. По-късно при мен в аптеката дойде д-р Сърджалински и ме упрекна за казаното, като допълни: „Трябва да знаете, че аз съм д-р Сърджалински!“ На което отговорих: „Аз пък съм аптекар Асен Райнов.“
Очакванията за Созопол се оправдаха. Имах три успешни години. Замислих се за свое семейство и през пролетта на 1933 година уведомих санитарните власти, че ликвидирам аптеката. Концесията получи Общината, изпратиха фармацевт, който да опише и приеме стоката и инвентара от мен. Общинарите не бързаха да заплатят имуществото по реални цени. Чакаха да мине сезона и занижат стойностите. Заключих аптеката и напуснах града. Курортистите били изненадани да намерят аптеката затворена. Упрекнали градските власти и се заканили да не летуват тук.“
