Интервю на Магдалена Динева
- Колко сложна е задачата Ви във „Викове от подземието“, имайки предвид, че става дума едновременно за моноспектакъл и за „Записки от подземието“ на Достоевски?
- Трудността е двойна, тъй като това е първият ми моноспектакъл и самата среща с тази форма е съвсем различна материя за мен. А след това идва и господин Достоевски, който е една много интересна и сложна хапка. Аз, режисьорът Стоян Радев и текстът на Достоевски „Записки от подземието“ си правим една много приятна среща на сцената. Надявам се всеки път, когато се случва, тя да бъде взривна и истинска. Но все пак е трудно. Този текст е дълбок и дава много възможности за грешки. Винаги има опасност някъде да кривнеш.
- Как въобще решихте да си уговорите тази среща - да се впуснете в това приключение с Достоевски и Стоян Радев?
- Първо, самата форма на моноспектакъла е силно привлекателна. Особено в последно време, мисля, че след пандемията моноспектаклите се увеличиха. Самото предизвикателство да си сам, да извървиш едно нещо самостоятелно и цялостно, без помощ отникъде, е много интересно. И, разбира се, когато стане дума за Достоевски - това не е за изпускане. Хубаво е да се срещаш с нещо качествено. Това е дълбок и сериозен текст. А повечето моноспектакли са по-скоро леко комедийни. Между другото и ние се постарахме да започнем от по-леката страна на нещата, преди постепенно да навлезем в по-мрачната и по-дълбока част.
- В спектакъла има и stand-up елементи. Как се съчетават те с тежестта и философията на Достоевски?
- Един стол, един микрофон и аз говоря на публиката, както го правят stand-up комедиантите. А героят е безкрайно щастлив - дали въображаемо, или не - че има публика в залата, дошла да го слуша. Той много иска да говори. Има един филм на Боб Фоси - „Лени“, в който героят казва: „Колко е хубаво да излезеш на сцената да говориш и някой да те слуша“. И ние имаме нещо подобно като основно действие. Този човек е насъбрал в себе си толкова много неща - не чак толкова светли, по-скоро по-тъмни, защото живее 20 години в това подземие, мислейки и преживявайки всичко - че вече не иска да го слушат петима души, а цялото човечество.
- Защо се спряхте именно на заглавието „Викове от подземието“? Какво стои зад него?
- Идеята идва от режисьора Стоян Радев. Той цитира Ницше, който е писал, че в „Записки от подземието“ истината не се излага като философско разсъждение, а крещи от болка, защото само така може да се прояви. Оттам дойде и идеята спектакълът да се казва „Викове от подземието“. А и викове наистина има. Не през цялото време, слава Богу - кой би издържал това - но ги има.
- Как Вие самият разчитате образа на „подземния човек“, в когото се превъплъщавате на сцената?
- Неговото прозрение е доста интересно и те кара да настръхнеш - за да си жив и свободен, цената е много тежка. Трябва да платиш много по-висока цена, отколкото си представяш. Каквото и да си мислиш за свободата и свободния избор, според героя това не е достатъчно. Той казва, че е много нещастен, болен от живота. Текстът на Достоевски е гениален и няма човек, който да не се припознае в него.
- Как протече работата Ви с режисьора Стоян Радев по изграждането на този моноспектакъл?
- Това е третата ни съвместна работа, така че се познаваме добре. Разбира се, имаше трудности и притеснения - какво ще създам, какво се случва в душата на този човек, как тази душа ще бъде проявена. Това са терзанията при всяко изграждане на образ. Но самите репетиции бяха леки. Голяма част от времето просто четяхме текста. Аз идвах от представление, в което също имах много текст, и нямах време кога да науча 18-те страници на моноспектакъла. Така че учех текста в движение.
- Позволи ли Ви Стоян Радев да импровизирате?
- Даже е желателно. В началото героят е като конферансие и може да прави каквото си поиска. Като един Бегемот - може да се изплези, да реагира свободно. В един момент обаче това се чупи и той става по-сериозен. Но дори и тогава има възможност за импровизации. И дори да е „неправилна“ импровизация, или грешка, в атмосферата на представлението тя не стои като грешка.
- Какви са реакциите на публиката след представленията досега?
- Спектакълът оставя у хората интересни поводи за размисъл - както на разсъдъчно ниво, така и като чисто емоционално и душевно преживяване. Това е и една от големите теми на героя. Той смята, че разсъдъкът задоволява само разумната част на човека, а желанието е проява на целия живот. И казва: „Аз искам да живея не само за да угодя на разсъдъка“.
- Как приехте номинацията за „Аскеер“ именно за този моноспектакъл? Наградата Ви се изплъзна за малко...
- Приех номинацията с радост, а загубата - с голямо разочарование. Не, шегувам се. Всичко е прекрасно. Поздравления за Явор Бахаров. Ние дори се чухме седмици преди церемонията и се бяхме разбрали да направим една партия шах, за да видим кой е истинският победител, макар че така и не я осъществихме. Когато си номиниран, знаеш, че има два варианта - или ще вземеш наградата, или няма да я вземеш. Ако я вземеш - ще си щастлив. Ако не… както е казано в началото на „Ана Каренина“: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему“. Интересното е как приемаш загубата, защото точно тогава се проявява характерът. На мен не ми се случва за първи път да губя. Даже съм бил повече губещ, отколкото печелещ, така че съм свикнал.
Може да гледате Йордан Ръсин в спектакъла „Викове от подземието“, който ще гостува в Бургас за първи път на 8 юни, от 19:00 часа на сцената на ДТ "Адриана Будевска". Билети може да откриете на касата на Часовника или онлайн в мрежите на Grabo.bg.
