Да събудиш вяра там, където другите виждат безнадеждност

Мисия. 42 години Атанаска Стоянова е пример и вдъхновение за учениците си

Георги РУСИНОВ

Има хора, които просто работят като учители. Влизат в класната стая, преподават урока, звънецът удря края на часа и денят приключва. Има обаче и други – онези редки хора, за които училището никога не свършва със звънеца. Хора, които носят в себе си не просто професия, а мисия. За Атанаска Стоянова учителството никога не е било случайност, временен избор или удобна работа. То е било вътрешна необходимост и естествено, колкото дишането.

Родена в Айтос, тя израства с ясното съзнание какъв човек иска да бъде. Още тогава знае, че животът й ще мине сред книги, тетрадки, чинове и детски погледи. И не просто като учител, а като преподавател по български език и литература – предмет, който не учи само на граматика и анализи, а на усещане за свят, за език, за човечност.

„Категорично знаех, че това е моята професия“, казва тя и продължава:

„Въпреки че и родителите ми, и учителите ми в гимназията ме съветваха да избера нещо по-спокойно и по-сигурно като работа. Но аз бях абсолютно убедена, че ще стана учител. И не просто учител, а преподавател по български език и литература“.

Днес зад гърба й стоят 42 години в образованието. Четири десетилетия живот, прекаран не просто в преподаване, а в изграждане на хора. И когато говори за професията си, в гласа й няма нито поза, нито театралност. Има онази тиха сигурност на човек, който знае защо е извървял пътя си.

„И така вече 42 години работя само това. Никога не съм се виждала в друга професия“, казва спокойно.

Последните десет години тя е директор. Първо в училището в Люляково, а след това в Обединено училище „Св. св. Кирил и Методий“ – училище, сгушено в едно от онези български села, където животът тече по-бавно, но трудностите често идват по-тежко – Просеник. И може би точно там най-силно се разбира колко огромна тежест носи един учител. Защото в малките населени места училището не е просто институция. То е последната жива връзка между детето и надеждата, че животът му може да изглежда различно.

Тя не говори с високомерие за големите градове. Не противопоставя село и град с евтини лозунги. Но признава нещо болезнено истинско – че в малките населени места учителят често започва не с урока, а с убеждаването. Трябва първо да накара детето да повярва, че изобщо има смисъл да учи. Че съществува свят отвъд ограниченията, в които расте. Че образованието не е наказание, а шанс.

„Докато при нас, особено когато работиш с по-уязвими групи, често се налага първо да убедиш децата, че има смисъл да учат. Че има друг живот, други възможности и перспективи, които могат да се отворят чрез образованието“, казва директорът.

И когато го казва, думите й не звучат като професионално клише. Звучат като човек, който е виждал твърде много деца, отказали се от себе си твърде рано.

„Затова и тук се радваме на малките успехи. Защото понякога зад един малък успех стоят огромни усилия“, категорична е Стоянова.

В тези няколко изречения сякаш е събрана цялата истина за българското училище извън големите градове. Истина, която рядко влиза в статистиките и телевизионните репортажи. Защото зад всяка добра оценка там често стои не просто научен урок, а спасена мотивация, върната вяра и нечия протегната ръка.

Да бъдеш учител в малко населено място означава и друго – да носиш много повече роли, отколкото пише в длъжностната характеристика. Там учителят не може да бъде дистанциран. Не може да бъде просто човек, който влиза, преподава и си тръгва. Той познава децата истински – знае кой е затворен в себе си, кой има нужда от подкрепа, кой расте в трудна среда.

„В малките училища един учител често подготвя по седем различни урока на ден. И въпреки това колегите се справят. Успяват да изградят много близки отношения с учениците, познават ги добре и често им помагат не само в училище, а и в живота“, смята Стоянова.

Когато се връща към първите си години като учител, очите й сякаш омекват.

„Първите ми ученици бяха петокласници – едни малки, любопитни очички, които те гледат и слушат внимателно. Тогава изпитвах огромно удовлетворение, че съм сбъднала мечтата си“, спомня си тя.

Но най-силният урок идва по-късно, когато започва работа с гимназисти. Млада, амбициозна и въоръжена със знанията от университета, тя влиза в класната стая с желанието да покаже колко много знае. И точно тогава разбира нещо изключително важно – че учителят не е най-важният човек в стаята.

„Тогава бях млад специалист и много държах да покажа колко знания съм натрупала в университета. И точно тогава разбрах, че и от учениците има какво да научиш“, казва тя.

Особено в литературата. Защото литературата не е математика с единствен верен отговор. Понякога едно дете вижда в текста нещо, което никой критик не е забелязал. Нещо лично, истинско и дълбоко.

„А това не присъства в учебниците или университетските анализи. И когато ученикът е почувствал текста по свой начин и успее да го защити – това е огромна награда за учителя“, убеден е филологът.

Може би именно тогава Стоянова разбира, че големият преподавател не е този, който налага мисленето си, а този, който умее да събуди чуждото.

През годините е виждала учениците си да поемат по различни пътища. Някои стават учители. Други печелят конкурси, награди, стипендии. Но когато говори за най-ценните мигове в живота си, тя не изброява успехи по документи.

„Най-голямата награда е, когато след години срещна бивши ученици, вече пораснали хора, които водят децата си за ръка и ми кажат „Благодаря“. Не защото помнят литературните анализи, а защото съм ги научила да бъдат хора и да се справят с трудностите в живота“, емоционално обяснява учителят.

В тези думи няма суета. Само една тиха човешка гордост, която не може да бъде измерена с дипломи и отличия.

В тях няма озлобление към новото време. Няма онова познато мърморене, че „едно време децата бяха други“. Тя ясно вижда колко различен е светът днес – свят на социални мрежи, кратко внимание, постоянен шум и лавина от информация.

„Днес всеки може за секунди да намери информация в интернет. Но проблемът е друг – дали децата умеят да различават вярното от невярното, особено в социалните мрежи“, посочва Стоянова.

И точно тук според нея ролята на учителя става още по-важна:

„Преподаването вече изисква много повече гъвкавост. Учителите постоянно трябва да променят начина си на работа, за да успяват да задържат вниманието и интереса на децата“.

Тя не отрича технологиите. Напротив. Вижда в тях възможност. Пандемията, колкото и тежка да беше, също оставя своя урок.

„Ковид научи и учителите, и учениците да работят с дигитални платформи. Така учителят вече може да достига до учениците и извън класната стая“, заявява тя.

Когато разговорът стига до темата за будителите, Стоянова не поставя учителите на пиедестал. Да, за нея те са изключително важни, защото не преподават просто знания, а ценности. Но будители са и артистите, и музикантите, и писателите, и актьорите – всеки, който отдава от времето и труда си, за да достигне до младите умове.

„Опитваме се да вдъхновяваме децата, да ги караме да мислят, да говорят за ценности, за човешки отношения, за живота“, убедена е тя.

А за това какво би посъветвалата колегите си учители тя не дава гръмки рецепти за успех. Не говори за реформи и стратегии. Казва нещо много по-просто и много по-трудно за изпълнение.

„Да не бъдат само преподаватели, а да бъдат светлина и вдъхновение за учениците си. Да не преподават просто знания, а да учат децата да задават въпроси, да мислят и да вярват в себе си“, категоричен е дългогодишният будител.

После добавя най-важното:

„Да бъдат пример. Защото няма по-силен урок от личния пример“.

И може би точно затова хора като Атанаска Стоянова остават толкова важни. Защото в свят, който става все по-шумен, по-циничен и по-забързан, те продължават тихо да вършат най-трудната работа – да пазят човешкото.

Без фанфари.

Без прожектори.

Само с книга в ръка, с вяра в децата и с онази рядка способност да оставяш светлина след себе си.