Старая се тези същества и това зло от фолклора да ги прекарам през призмата на някакви съвременни проблеми, които вълнуват днес обществото
Интервю на Георги РУСИНОВ
-Г-н Попов, „Мамник“ започна като аудиосериал, а след това излезе и като книга. Как различният формат промени начина, по който разказвате историята?
-По принцип всеки формат си изисква различен начин на разказване. Аудиосериалът и книгата са почти едно към едно като текст. По-скоро за аудиосериала съм имал съображения. Например в книгата съвсем спокойно могат да се слагат бележки под линия, а в аудиоформат това не е много оптимално. Затова съм гледал, ако има непознати думи, да бъдат обяснени в самия контекст и разговора между героите. Иначе важни са и други неща, които важат и за книгата – да има така наречените кукички. Друга разлика е, че в аудиосериала не бяха глави, а епизоди и имаше ограничение в обема – да бъде около 10 000 думи, около 1 час продължителност. Но аз не можах да се побера в тези рамки. Моите епизоди станаха малко по-големи – около час и половина. Важно е да има и характеристики на героите, за да може и читателят, и слушателят по-лесно да разпознават кой герой говори в момента. Бай Венци например, който страда от деменция и непрекъснато повтаря, че е гладен – като го чуеш, няма как да го объркаш.
-Хорърът при Вас е плътно обвързан с фентъзито и българския фолклор. Защо избрахте такъв похват и как намирате баланса между автентични етнографски материали и съвременен жанров разказ?
-По принцип си бях поставил за цел да разкажа за малко познати същества от фолклора ни. Как точно съм успял да намеря баланса? Старая се тези същества и това зло от фолклора да ги прекарам през призмата на някакви съвременни проблеми, които вълнуват днес обществото, защото според мен това е начинът за читателите, слушателите, а и зрителите сега със сериала, да им бъде интересно. Така могат да влязат в обувките на героите – когато засягаш проблеми, които касаят хората. Иначе има риск историята да се превърне просто в някаква детска приказка.
-Споменахме и сериала. Какво според Вас беше най-трудното при пренасянето на историята на този фолклорен хорър на екран?
-Една такава история като „Мамник“ може да бъде хорър, може да бъде мистерия, може да бъде и любовна история, фентъзи. Балансът между всички тези елементи е важен, за да не изтървем жанра и да изглежда всичко правдоподобно. Имаме чудовище, коронавирус, Западните покрайнини. Това за зрителя може да се стори твърде много, затова трябваше да се намери балансът между всички тези неща и, разбира се, да се запази духът на историята.
-На Вас лично хареса ли Ви сериалът – как се получи? Отзивите в пространството виждаме, че са предимно положителни.
-Аз съм доста доволен от самия факт, че се засне изобщо такъв сериал. Аз, когато пишех книгата, си мислех, че никой не би имал смелостта да направи нещо подобно. Все пак това е сериал, в който имаме един CGI персонаж – Мамникът, чудовище, хорър елементи, фентъзи. Досега подобно нещо в България не е правено и аз дори само от самия факт, че го има този сериал, съм безкрайно щастлив. Сигурен съм, че ще се появят много подобни и най-вероятно ще проправи път за това. Най-големият успех на книгата, според мен, е, че накара хората да погледнат малко повече към жанровата литература, защото много дълго време тя стоеше малко на заден план и се гледаше на нея като на второ качество.
-В „Лехуса“ част от действието се развива и в Странджа. Какво Ви привлече тук – природата, мистиката? Мислите ли, че е най-фолклорно живата планина в България?
-Не знам дали е най-фолклорно живата, но със сигурност е много интересна. Навремето, когато снимахме едни филми за National Geographic, една част от експедициите бяха в Странджа – с нейните светилища, змейове, къщи. Какво да кажа? Просто ме завладя този край по някакъв начин и исках да разкажа и истории оттам. А и малко да се откъснем от Трънско, защото ако само там се развива действието, рискувам да се получи някаква бутафория. Затова исках да пренеса героите си в другия край на България.
-Да очакваме ли в такъв случай тогава и още някой край да се появи във Ваш роман?
-Не е изключено.
-„Лехуса“ ще има и сериал. Когато пишете роман със съзнанието, че може да бъде адаптиран, ли го правите или това Ви ограничава като писател?
-Аз, разбира се, в своята глава си представям като на филм това, което пиша, но не се съобразявам с възможностите на киното, тъй като в момента, в който пиша, нямам представа какви ще са възможностите на продукцията, когато дойде време за сериал. Така че когато пишех „Мамник“, не съм си слагал изобщо никакви бариери. В литературата нямаш никакви ограничения и това е най-хубавото.
-Виждате ли се като българския Анджей Сапковски – бащата на поредицата за „Вещера“?
-Не знам (смее се). Аз, когато пишех, знаех, че ще има някакви аналогии с „Вещера“. Опитах се всячески да избягам от образа на ловец на чудовища, но той се е превърнал в такава класика, че беше трудно. Образът на Бранимир святочера го направих да е еднокрак, да не ползва модерни технологии, да има клаустрофобия, да е луд и да го тормозят. И въпреки това, когато кажеш убиец на чудовища, веднага се сещаш за „Вещера“. Трудно е да избягаш от това. В интерес на истината святочерите не са просто персонажи от фолклора, а истински реални хора, които са съществували навремето, много преди Сапковски и Вещера, по нашите земи, както впрочем е имало и най-вероятно във всяка страна в миналото. Най-вероятно са били едни шарлатани, които са казвали, че могат да убиват чудовища, за да взимат пари за това.
-Кои са литературните Ви влияния, били те български или чуждестранни?
-Трудно ми е да отговоря на този въпрос, тъй като чета много разнообразна литература и не се ограничавам само до един жанр. Не мога да кажа само Стивън Кинг, Дан Симънс. Много обичам да чета поезия, много обичам Антон Дончев, обожавам Никос Казандзакис – писатели, които не пишат в този жанр. Но аз в книгите си обичам да смесвам жанрове и за мен това е интересното.
-Да поговорим и за другия Ви роман „Пермафрост“. Той излезе през 2023-а, а наскоро се завърнахте от Антарктида. Има ли някаква лична обсесия по студа и крайните територии за Вас и как студът като среда влияе на въображението Ви?
-Истината е, че не понасям студа (смее се), а отидох на най-студеното място в света. Така че нямам със сигурност обсесия по студа, по-скоро точно обратното. Крайните територии, разбира се, са вълнуващи с какво ли не. Самото чувство, че отиваш буквално на края на света, е невероятно. Аз колкото повече приближавахме Антарктида, толкова повече ме хващаше страх и се чудех как изобщо ще се върнем. Толкова далеч бяхме от цивилизацията. Но трудно мога да кажа, че студът ми влияе на въображението, по-скоро на мисълта за това как да се стопля.
-Този страх със сигурност стимулира творческите процеси?
-Да, разбира се. На Антарктида се случиха толкова много ситуации, на които съм ставал свидетел, които ме вдъхновиха за книгата и за продължението. Животните и самата среда за мен са страшно красиви и вдъхновяващи в най-хубавия смисъл. За хорър и ужас може да ме вдъхновят само хората и отношенията между тях, за съжаление. Така че на мен на Антарктида ми беше по-интересна тази част – как се променя човек, средата му, отношенията между всички – и в базата, и на кораба.
-Завършили сте екология, работили сте и за National Geographic. Научната перспектива и работата с образи промениха ли начина, по който изграждате Вашите светове? Особено когато става въпрос за природа, климат, оцеляване?
-Със сигурност е оказало влияние. Това ми беше и подбудата да напиша „Пермафрост“, защото, както споменахте, някога съм се занимавал с екология и имах някаква потребност да напиша книга, чийто сюжет да е повече ориентиран към наука – главните герои да се занимават с това. Мисля, че и на самия читател по този начин можеш да му представиш интересни научни факти, да разкажеш с какво се занимават българските учени на Антарктида. Така е по-лесно смилаемо.
-Да продължим с природата. В романите Ви често тя не е фон, а действащ персонаж. Има ли някаква съзнателна стратегия за това или е начин да изместите ужаса към самата среда?
-Със сигурност е действащ персонаж. Аз искам, когато описвам природата, тя да е като отражение на това, което се случва в съзнанието и душата на героя. Ако него го е страх, разбира се, сцената трябва да е страшна и природата да отразява това. Да не е само фон, а да подсилва моментната ситуация.
-По-млади хора, привлечени от жанра, или по-възрастни, които откриват познато във фолклора, е аудиторията Ви?
-Хора от всякакви възрасти. Аз, честно казано, когато пишех книгата, мислех, че само по-млади ще я четат. Но когато тя стана популярна, се изненадах, че наистина от всякакви възрасти имам читатели. Включително и много малки деца, което е интересно, защото това не е книга за деца. Тя е страшна и сложна. И съм си говорил с децата дали са разбрали изобщо нещо, защото има и криминален елемент, исторически. Оказва се, че не просто са разбрали, но са се и вдъхновили да четат повече за Западните покрайнини например. Това е страхотно и впечатляващо. За мен като автор може само да ме радва този факт.
-Поредицата „Мамник“ продължава с „Лехуса“ и „Аждер“. Виждате ли я като завършен цикъл или може да се превърне в една отворена митология, която ще се разраства дългосрочно, подобно на други фентъзи вселени?
-Сега се редактира и четвъртата книга „Караеврен“, която я гласим да излезе през май месец. Ще видим дали ще смогнем, защото има доста работа. Книгата стана гигантска. С „Караеврен“ завършва змейската част от историята, но пак си оставям една отворена вратичка за още продължения. Така че ще видим. Може би.
