Хроникьор на културния живот в морския град
Соня Кехлибарева
Един художник, ентусиазиран изследовател на български старини, роден в Казанлък, но прекарал последните си години в Бургас, оставя следа в културната история на морския град.
Иван Енчев - Видю е личност, надарена с много таланти. Създател на казанлъшката галерия, автор на първия герб на града, художник на декори за самодейния театър в читалище „ Искра“, колекционира картички, снимки, рисува ребуси за детски списания, илюстрира детски книжки. В обиколката на църкви и манастири в цяла България той се запознава с архитектурата на православните храмове. Увлича се по археология, фолклор, етнография, фотография. Близо 20 години се занимава с проучването и изследването на българския народен кръст. Освен дървени и каменни надгробия, художникът рисува и метални кръстове. Всичко открито включва в четиринайсет тома, уникално научно издание, което подарява на БАН. Пише разкази, има неиздадена автобиография. Проучва българските обреди и облекло. Свири на тамбура, нотира създадени от него песни. И разбира се, рисува портрети, натюрморти, пейзажи. Една истински творческа, ренесансова личност, жаден за нови познания, идеалист по душа. През целия си живот той работи „в ползу роду“.
Родът на Видю е Енчоолу от Енина. Дядо Енчо Попганев се разсърдил на съселяните си, че не го послушали да стегнат новата църква с железни скоби и се изселил с жена си Кана в Казанлък. През 1851 г. си направил къща. Семейството имало 7 деца: Нона, Димитър (завършил история в Киев), Иван (завършва медицина в Цариград), Стефан, Мария, Никола и Христо. Стефан се жени за Радка. Раждат им се две момчета Еню (8 септември 1876 г.) и Иван (19 март 1882 г.)
Родителите Стефан и Радка Енчеви Казанлък, м. май, 1919 г.
Желанието на Иван-Видю да учи го отвежда в Педагогическото училище в родния град, но мечтата му е да стане художник. Това поражда конфликти с родителите, но младият Видю е непреклонен и устоява своята мечта. През 1901 г. постъпва в Държавното рисувално училище при проф. Петко Клисуров. Директор на училището е проф. Иван Мърквичка. Увличат го лекциите на Антон Митов по История на изкуствата. Учи скулптура при Жеко Спиридонов. Напуска рисувалното училище по своя воля, без да се дипломира и въпреки усилията на учителите си да продължи, той се отдава на самостоятелно рисуване. През 1906 г. с материалната помощ на брат си, заминава за Мюнхен, градът на изкуствата, да продължи самообразованието. Целта му е да изучи живописта на старите майстори в Пинакотеката. След завръщането си в София открива ателие и започва да работи в областта на декоративното народно изкуство. Той често е канен в двореца от царица Елеонора да рисува български битови мотиви, прилагани в ръкоделието. По същото време е назначен в Просветното министерство.
Автопортрет от Мюнхен 1907 г.
През 1918 г. отпечатва изследването си „Стари и нови паметници в Добруджа“, което илюстрира сам. Изучава родното изкуство в неговото разнообразие, дава основата за изучаване на националния архитектурен и декоративен стил. Пише студии за Гложенския и Рилски манастири.
През 1921 – 1922 г. по времето на министъра на просвещението Стоян Омарчевски е изпратен на държавна издръжка в Берковица, да изследва архитектурата на манастири, църкви и кръстове в района. Тези проучвания по-късно влизат в неговите научни трудове. След това заминава за Италия. При завръщането си в Казанлък носи копия на картини от Леонардо да Винчи, Рафаело, Веронезе, Рембранд, Рубенс, Ван Дайк и други известни художници. Петнадесет от тях подарява на новоформиращата се художествена сбирка в родния си град.
Фотография на Иван Енчев - Видю, София 1923 г.
Най-голямото му изследване е „Български народен кръст“. През 1927 г. излиза краеведската му книга „Розовата долина и Казанлък“. Непрекъснато пътува, проучва, открива. Пише статии за софийското издание в-к „Мир“. През 1925 г. съвместно с арх. Д. Ангелов, изготвя проект за сграда на музей в Казанлък.
Непрестанният забързан и активен ритъм, житейските проблеми, бедността която го преследва през целия му живот довеждат Видю до тежък инсулт, а е само на 48 години. Той е обездвижен и парализиран. Тялото му го е предало. Необходимо е някой да се грижи за него. Единственият роднина е по големия, му брат, с когото са много близки. Еню Енчев по професия е с банково и търговско образование. Бил е учител по търговско право в София, преподавал в Солунската българска гимназия. През 1912 г. е назначен за директор на Народната банка в Търново и накрая идва в Бургас. Тук се пенсионира и живее със съпругата си Ириница на ул. „Ив. Шишман“ 24. Еню прибира болния си брат и се грижи за него. С усилие на волята, постепенно частично, Видю се възстановява, учи се отново да говори, да чете, да пише и да рисува с лявата ръка. Съдбата му подарява няколко години живот, през които той, отново верен на себе си, възвръща интереса към писането и активно отразява духовните събития на Бургас.
През 1934 г. заминава на почивка в Малко Търново за възстановяване след инсулта. Там прави проект за чешма в български стил и започва дейност по възстановяването и изграждането ѝ.
В Бургас става сътрудник на местните вестници „Бургаски фар“, „Бургаска поща“ и „Вечерна Бургаска поща“. Сприятелява се с местните културни дейци. Сред най-близките са писателите Петко Росен и Стефан Станчев. Посещава сказките, изнесени в Народния университет при читалище „Пробуда“ в морския град. Пише отзиви под псевдоними R.Z. и Shr. Благодарение на неговите бележки във вестниците 1934 – 1936 г. днес имаме информация за лекторите и сказките, изнесени пред гражданството в този период. Темите са различни, посветени на видни поети, музиканти, на исторически личности и политически събития.
Из личния албум на Видю. На снимката: Петко Росен, 1 януари 1936 г.
Като художник Иван Енчев посещава всички изложби, уредени през тези години в Бургас и споделя свои впечатления за картините на Марин Жеков, Александра Мечкуевска, Мара Цончева, Станю Стаматов и др.
Илюстрация от книгата „Български народен кръст“ на Иван Енчев
Театърът е негова страст и той не пропуска представление. Прави разбор на играта на артистите, отбелязва работата на режисьорите и дава критическа оценка за представленията. Публикува не само в бургаската преса, но изпраща и в „Театрален преглед“. Двамата с друг театрал д-р Теодосий Болгуров създават оперативната критика на случващото се на културния фронт.
Няма важно културно събитие в Бургас, което не е отбелязано от перото на Видю. Той е техен хроникьор, защото знае, че по-късно бъдещият историк ще бъде улеснен в задачата си да опише културния живот на града. Понякога влиза в конфликт при спорове, но отстоява и мотивира своето разбиране.
През 1936 г. е завършен строежът на църквата „Св. Иван Рилски“. Това е един дълъг и мъчителен процес още от зараждането на идеята през 1928 г. в бежанския квартал, на подарените земи от Коджакафалията, да се построи малък молитвен дом. Поради безпаричие, тази идея се осъществява късно през 1933 г. когато започва строежът. Изследванията на Иван Енчев върху архитектурния строеж на църквите в България го подтикват да публикува статия във „Вечерна Бургаска поща“, публикувана на 29 август 1936 г., в която авторът изказва някои несъгласия с визията на новия бургаски храм. Отправя критика към строежа, че не е съобразен с каноните на християнските църкви. Архитектът според автора е пропуснал най-важната външна форма за този вид строеж – външната абсида. Дразнещо за него е и поставянето на покривното пространство четири комина. За него сградата е жертва на модернизма, прозорците са твърде малки, с излишна арка от южната страна и др. Енчев е естет и достатъчно запознат с църковната архитектура. Именно затова той набляга на традицията при проектиране на църква и на правилата при изграждането му. Това негово публично мнение поражда отговор от засегнатата страна. Председателят на постройката свещеник Стефан п. Стефанов защитава плана на арх. Захари Илиев, изработен като трикорабна църква с плосък таван и спазване на канона за иконостаса и олтарната абсида.
Пише и публикува до последния си край. Следва втори фатален инсулт. Умира на 28 август 1936 г. на 54 години. Бургаската културна общественост е оценила високо значението на Иван Енчев. На опелото в църквата „Св. Богородица“ се стичат хора от казанлъшката колония в града, множество граждани. Председателят на „Дома на изкуствата и печата“, д-р Стефан Максимов, произнася прочувствено слово. Художникът е погребан в бургаските гробища.
Часове след като вестта за смъртта му от родния му град Казанлък е изпратена телеграма: „Молим, поднесете венец на починалия наш многозаслужил и незабравим Иван Енчев - Видю.“
Няколко месеца преди това той е изпратил 5 колета, последен дар за музея и библиотеката в Казанлък: 762 тома книги от личната си библиотека, от тях 87 ценни исторически и художествени албуми на немски език, 11 редки икони, 150 накита пафти, огърлици, гривни, пръстени и др., 25 ценни шевици везани върху престилки, поли и кърпи, събирани от всички краища на България, снимки, колекция от позитиви, турски документи, Коран от Одрин, намерен през Балканската война. Пред приятели е споделил скромно: „Скитах се, работих много и направих нещо“.
В своето късо земно съществуване той е пожертвал своята младост и енергия, спокойствието си, без да търси лична облага и пари. Вървял е по един избран от него път: да служи на родното изкуство с воля, честност и неизмеримо трудолюбие.
Във вестник „ Бургаска поща“ е отпечатан паметен лист, посветен на Иван Енчев. Стефан Станчев посвещава стихотворение:
На Видю
Животът е един и същ всевечен
И хората еднакво са добри.
На своя кръст е всеки тук обречен
Както в ония твои тъжни дни...
След смъртта на брат си, Еню Енчев напуска Бургас и заминава със съпругата си за Казанлък. Гробът на Видю след преместването на гробищата след 1962 г. остава неизвестен.
