Интервю на Дона МИТЕВА
Петя Кудева е родена в Ловеч. Висшето си образование завършва през 1995 г. във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „История“.
От 2000 година е учител, като трудовата ѝ кариера започва в ПГТ „Проф. д-р Асен Златаров“. В гимназията по туризъм е била ръководител на клуб „Величието на България“ и с учениците от този клуб са участвали в различни мероприятия като „Европейска нощ на музеите 2017, 2018 г.“. В изложби на КЦ „Морско казино“ по повод 6 декември – „Завръщане в Бургас“ и „Тайните на Черно море“ през юни 2018 г.
Декември същата година с трима ученици от гимназията съвместно с Яна Иванова от РИМ – Бургас защитават проект пред ученическия институт на БАН.
В ПГСАГ „Кольо Фичето“ съм учител от 2019г .
Най- значимите ѝ постижения като учител в гимназията са свързани с участията на ученици в различи национални конкурси и завоюване на призови места като НК „Родолюбие“ през 2020 г. трето място, през 2021 – второ място, през 2022-заети първо и трето място . Същата 2022 г. защитен отново съвместно с РИМ – Бургас и Яна Иванова втори проект към ученическия институт на БАН.
Организирала е открити уроци в РИМ – Бургас, свързани с Балканските войни, Тракийския въпрос и съдбата на тракийските българи.
През 2024 г. отново има завоювани второ и трето място на престижния национален конкурс наНК „Родолюбие“.
Носител е на Специалната награда на председателя на Синдиката на българските учители „Учител на годината 2019 г.“ и на почетното отличие „Неофит Рилски“.
Тази година е удостоена с приз „Учител на годината 2025 г.“ в хуманитарно направление.
– Госпожо Кудева, в навечерието на 24 май Вие станахте „Учител на годината“ в направление „Хуманитарно“, в 28. издание на Националния конкурс на Синдиката на българските учители. Какво означава тази награда за Вас?
– Получаването на наградата „Учител на годината“ в направление „Хуманитарно“ е чест, която трудно се описва с думи. За мен това признание е не просто личен успех, а доказателство, че усилията, които влагам ежедневно в работата си, достигат до учениците. Тази награда е своеобразна оценка за каузата на учителя – кауза, която следвам с обич, постоянство и вдъхновение вече толкова години.
Да бъда удостоена с такова отличие именно в навечерието на 24 май – празника на духовността, просветата и културата – прави емоцията ми още по-силна. 24 май винаги е бил за мен специален празник – ден, в който си припомняме колко дълбоки са корените на българската книжовност и каква е отговорността ни да предаваме нататък този духовен капитал.
Наградата е свързана и с всички хора, за които е предназначена учителската професия – учениците, които ме задължават да се старая да бъда по-добра.
Вярвам, че да си учител днес е предизвикателство, но и привилегия. Живеем в динамично време, в което духовните ориентири понякога се губят. Тъкмо тогава ролята на учителя е особено важна – да бъде не просто източник на знания, а пример, вдъхновител и мост между традициите и съвремието. Хуманитарното образование, в това отношение, има особена мисия – да възпитава ценности, съпричастност и отговорност.
Считам, че учителят може да е значима фигура в живота на всяко дете – фигура, която може да промени съдби.
Приемам тази награда с дълбока благодарност и със съзнание, че тя ме задължава да продължа да вярвам в силата на думите, на образованието и на човешкото израстване.
– Вие сте учител по история и цивилизации вече 25 години, учениците със сигурност се променят – в каква посока?
– За 25 години в професията наблюдавам как всяко ново поколение ученици носи своя различна енергия, ценности и начин на мислене. Днешните ученици са по-информирани, по-технологични и по-критични. Те растат в свят на бърз достъп до информация, което ги прави по-любопитни, но понякога и по-нетърпеливи. В търсенето на бързи отговори често пропускат дълбочината и анализа – нещо, което историята учи много добре.
В същото време те са по-чувствителни към социални теми – справедливост, толерантност, права. Това ме кара да подхождам към преподаването не само като към предаване на знания, а като към възможност да изграждам гражданска позиция и отговорно отношение.
Разликите между поколенията са естествени, но най-важното остава непроменено – когато един учител говори със сърце и уважение, учениците винаги откликват.
– Преподавате на млади хора, които, влизайки в ПГСАГ „Кольо Фичето“, до голяма степен вече са избрали своя бъдещ професионален път и може да се каже, че историята много рядко им е приоритет. По-трудно ли се работи с тях?
– Да, вярно е, че голяма част от учениците в ПГСАГ „Кольо Фичето“ още с постъпването си са ориентирани към технически специалности и професионално развитие в области, които на пръв поглед изглеждат далеч от хуманитарните науки. Историята невинаги е сред приоритетите им, особено когато те вече виждат бъдещето си като строителни техници, архитекти или проектанти. Това със сигурност поставя предизвикателства пред преподавателя.
Но аз не възприемам това като пречка, а като възможност. Вярвам, че именно в такъв контекст е още по-важно да покажем на младите хора колко ценно е познанието за миналото – не като суха наука, а като разказ за човека, за ценностите, за грешките и уроците, които можем да приложим и днес. Историята учи на мислене, на себепознание, на разбиране за света.
Работи се по различен начин – търся конкретни примери, свързвам уроците с професионалната им област, насърчавам дискусии, използвам съвременни подходи като използване на различи платформи Еdpuzzle, Рlickers, МozaBook, включвам ги в участия на национални конкурси. Тези ученици имат логическо мислене и когато бъде провокирано в правилна насока, води до интерес и ангажираност.
Така че – да, понякога е по-трудно, но и много по-удовлетворяващо, когато видиш, че си успял да запалиш искрата към нещо, което първоначално им се е струвало „излишно“.
– Знам, че имате и ученици, които са тръгнали по Вашия път. Разкажете за тях, моля.
– Да, много мои ученици са вече учители в детски градини, в начален курс, но най-много се гордея с двама мои ученици – Виктория Алексиева и Явор Христов.
Виктория Алексиева завърши ПГТ „Проф. д-р Асен Златаров“ през 2019 г. след което замина да учи във Великобритания в университета на град Рединг. Нейната специалност е „Археология и древна история“. В момента е бакалавър и продължава специализация като при последната ни среща тя сподели, че възнамерява да запише магистратура по зооархеология в Университета в Йорк. Всяко лято ходи на разкопки в Босна и Херцеговина и там работят върху изследване на каменна могила от Желязната епоха.
Явор Христов е мой ученик от ПГСАГ „Кольо Фичето“ – умно и интелигентно момче. Под мое ръководство през декември 2019 г той се яви на конкурс, организиран от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. След този конкурс бе приет за студент в специалност „Педагогика на обучението по история и информационни технологии“. Тази година завършва и магистърската си степен и сподели, че с радост би се пробвал да работи като учител по история.
– Новите технологии помагат или вредят на преподавателя по история?
– Новите технологии променят из основи начина, по който преподаваме история – и бих казала, че това е предимно в полза на ученика и учителя, стига да се използват осъзнато и с мярка. В дигиталната епоха историята може да оживее пред очите на младите хора – с интерактивни карти, виртуални музеи, документални филми, 3D възстановки на събития и сгради, образователни платформи и тестове. Всичко това превръща иначе сложния и понякога абстрактен учебен материал в нещо достъпно и запомнящо се.
Технологиите ми помагат да ангажирам вниманието на учениците, да разнообразявам методите на преподаване и да стимулирам активно участие. Онлайн ресурси, презентации, клипове, симулации на исторически събития – всичко това дава ново измерение на учебния час. Особено за ученици, чиято професионална насоченост не е в сферата на хуманитарните науки, това е начин да видят историята не като суха теория, а като жива и свързана с реалния свят.
Разбира се, технологиите крият и своите рискове – разсейване, загуба на концентрация, копиране на информация без разбиране. Но тук идва ролята на учителя – да насочва, да отсява, да показва как да се работи с източници, как да се мисли критично, как да се търси достоверност. Вярвам, че новите технологии могат да са мощен съюзник на преподавателя по история – ако ги използваме с педагогическа цел и с ясното съзнание, че те са средство, а не самоцел. С новите технологии историята става по-достъпна, по-разбираема и по-близка до ученика.
– Кое е най-важното, което се опитвате да предадете на младите хора, не само като историк, а и като човек?
– Като учител по история, но най-вече като човек, за мен най-важното, което се опитвам да предам на младите хора, е разбирането, че животът не се измерва само с факти, дати и постижения, а със стойности и с умението да бъдеш човечен. Историята ни учи именно на това – тя е разказ за доброто и злото, за силата и слабостта, за избора, който героите на времето и епохите правят и за последиците от него.
Опитвам се да покажа на учениците, че знанието за миналото е фундаментално , защото истината за миналото е пътят към бъдещето и трябва да се поучим от грешките си, за да не ги повтаряме занапред. Историческата грамотност изисква не само да знаеш, а и да разбираш, да умееш да мислиш критично, да поставяш себе си на мястото на хората, живели преди години и в други епохи.
Много държа да им предам и усещането за идентичност – да знаят кои сме ние като народ, през какво сме преминали, какви уроци историята ни е оставила. Не за да гледат назад с носталгия, а за да изграждат бъдещето с повече мъдрост. Стремя се да развивам у тях чувството за принадлежност, но и за отговорност – към себе си, към обществото, към света.
И най-вече – искам да им покажа, че всеки има своето място – в училище, в един клас – всяко действие, всяка дума оставят следа. Когато един млад човек повярва в себе си, когато усети, че има кой да го разбере и подкрепи, той се развива не само като добър ученик, а като стойностен човек.
Това за мен е смисълът на преподаването – не просто да учим, а да възпитаваме хора с характер, ценности и сърце.
– Съществува ли в наши дни фалшив патриотизъм? Къде го виждате вие?
– Да, за съжаление, фалшивият патриотизъм съществува и в наши дни, и често се среща там, където най-много се говори за „родолюбие“, но липсват действия и истинска ангажираност. Този вид патриотизъм се проявява в показни жестове, гръмки думи и национални символи, използвани без дълбоко разбиране и уважение към тяхната същност. Виждам го в социалните мрежи – лесно е да публикуваш цитат на Левски или снимка с трибагреника, но много по-трудно е да спазваш законите, да си честен и отговорен гражданин.
Истинският патриотизъм не се измерва в думи, а с поведение – да си полезен на обществото, да пазиш спомена за героите от българската история, но и да работиш за настоящето и бъдещето на България. Вярвам, че като учители сме призвани да изграждаме у младите хора не показен, а осъзнат патриотизъм – този, който се корени в знание, критично мислене и обич към родината, изразена чрез реални действия. Защото България има нужда не от шумни лозунги, а от достойни хора.
– Има ли прочит на исторически факт, който ви дразни като гражданин или бургазлия?
– Да, има такива факти, които са и в учебниците по история, които ме дразнят като например лансираната все още тюрко-алтайска теория за произхода на прабългарите. Моето лично мнение е, че трябва да разглежда и индоевропейската теория за тях. В нея се обобщава мнението на редица историци които представят прабългарите като древен цивилизован народ, създал редица държавни обединения в огромния географски ареал от Азия до Европа.
Дразнят ме опитите да представи периода Османското робство като мирно съжителство и като османско присъствие на Балканите.
– И на 24 май се изкушавам да Ви провокирам: Трети март или 24 май трябва да е националният празник на българите ?
– Моето лично мнение е малко по-различно. Смятам, че националният празник на българите трябва да е 6 септември – Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Ето и моите аргументи за това :
Съединението от 1885 г. не е наложено от външни сили или чрез договор, а е резултат от волята на българския народ и действията на българските граждани, политически дейци и офицери. Това е ярък пример за самостоятелно, решително и обединено действие, което заслужава да бъде издигнато като национален символ.
То е един истински акт на проява и отстояване на независимост. Докато Освобождението през 1878 г. е постигнато с помощта на чужда сила (Руската империя), Съединението е осъществено самостоятелно от българите – въпреки заплахите от Великите сили и в разрез с клаузите на Берлинския договор. Това го превръща в реален акт на политическа независимост.
Съединението между Княжество България и Източна Румелия е първата стъпка към обединението на всички българи в една държава. То символизира стремежа към териториално и духовно единство, което е основен принцип за всяка нация.
България успява да отстоява и защити Съединението на бойното поле (Сръбско-българската война) и на дипломатическата сцена, показвайки на света, че може да защитава своите национални интереси. Това е изключителен успех за младата държава.
Организацията и реализацията на Съединението включват широк кръг от общественици, военни и обикновени хора. Това е пример за силата на гражданската активност, националната солидарност и стремежа към справедливост.
Съединението и до днес е силно актуално послание, особено в съвременна България, където често се говори за разделение. То може да бъде морален ориентир и национален идеал в днешното общество – че силата ни е в обединението.
