Проф. д-р Павел Павлов: 24 май не е просто произволна дата, а има своя дълбок християнски смисъл

НИКОЛАЙ ПАРАШКЕВОВ

Празникът на св. братя Кирил и Методий е почетен в българската църква „Св. Стефан“ в Цариград още през 1857 г. През годините той припознава и почита чрез себе си също българската книжовност и култура. Датата 24 май обединява различни сегменти на българската духовност, която е успяла да ни съхрани като народ през хилядолетната ни история. Защо направеното от родените в Солун богослови се разпростира далеч извън това да се създаде една азбука, защо е избрана точно датата 24 май (11 май стар стил), за да се чества делото им?

Отговорът на тези и други интересни въпроси ни даде проф. д-р Павел Павлов, зам.-декан на факултета по Богословие към СУ „Климент Охридски“, преподавател в учебното заведение, както и в бургаския му филиал. Той също така е Изпълнителен директор на Международния център по богословска и научна култура и член на Богословската комисия и на Комисията по канонизациите към Св. Синод на БПЦ.

Проф. Павлов подкрепи мнението на мнозина, че делото на св. братя Кирил и Методий е сред най-значимите в историята на България.

„Безспорно е така! Въпросът е до колко го припознаваме като наше дело или се припознаваме като наследници на това дело, защото там е основният разлом според мен. Първо, защото ние го приемаме като едно по-голямо общо дело. Като поколение днес ние нямаме достатъчно самочувствие не просто да го заявяваме, а да го живеем като хора, които сме направили така, че това дело на св. братя да даде плод. Това е велико дело, защото е най-успешното от редица други подобни опити. След края на иконоборството става ясно, че армията, говоря за християнската римска армия, не е достатъчен гарант за опазването и разширяването на християнския свят. От император Константин Велики до император Юстиниан Велики се приема, че римската армия е христоносна. Тоест тя гарантира границите на християнския свят. По време на иконоборството, когато буквално римската армия застава срещу Църквата, се търси нова форма за благовестие и утвърждаване на християнството. Това се случва именно в средата на 9 век, когато се създава едно ново разбиране, че мисионерското или апостолското дело трябва да премине в нов етап и да се прави по различен начин. И св. братя са именно в контекста на този период, на този кръг от хора – основно възпитаници на Магнаурската школа, хора, които се занимават с утвърждаването на християнството в една нова епоха. Делото на светите братя е епохално, но то не дава плодове някъде другаде, а главно в България", заяви той.

Божието докосване в делото на Св. св. Кирил и Методий

„За нас християните човекът не е плод на някаква случайна промяна, еволюция, а е образ и подобие Божие. Човекът е създаден от Бога, за да може да прави много неща, да бъде творческа личност. Историята ни е научила, че човек може да направи много неща, но не може да направи всичко. И когато говорим за такива гениални неща, говорим за синергия между Божията сила и благодат, и работата на един човек. В средновековните извори е очертано, че у св. Кирил има един невероятен гений, към който сякаш има едно докосване от Бога. Това, което той изгражда е, за да може да се благовести, да се проповядва Евангелието, което да се преведе на този език. Делото му не е било самоцел – да се направи просто една азбука, която да бъде използвана като някакъв код. За да може да се случи всичко това трябва и среда, която да е подготвена, за да може да приеме това знание. Това се случва в България именно след Покръстването, защото има необходимост от такова нещо. Наистина има гениалност, но това е като докоснатост от Бога“, добави той за делото на светите братя.

Проф. Павлов разясни защо учениците им избират пътя към България след смъртта на св. Методий през 885 г., подчертавайки ключовата роля на цар Борис I за създаването на това дело, издигнало българската духовност на едно ново и много по-високо ниво.

„Когато говорим за св. Методий, той е поставен от Папата през 872 г. за архиепископ на Панония. Тоест той е признат и има титла. Бидейки архиепископ в Панония със седалище Сирмиум (днешна Сърбия) той се явява като архиепископ на западните български земи, защото тази територия тогава е била част от българската държава. Архиепископията му се простира чак до Немското кралство, но той постига различен успех. В българската държава се вижда, че нещата потръгват в пределите на неговата архиепископия, но когато той отиде в немските предели те го затварят в заточение. Направено е всичко възможно да няма пробив в латинския християнски свят. И когато умира св. Методий, неговите ученици вече нямат причина да останат там. В пределите на днешната югоизточна Германия там латинското духовенство е държало на своята латинска литургия, да се пише на латински език, което е разбираемо. След смъртта му неговите учениците, които са йерархични лица, но не са архиепископи, трябва да се подчинят на епископ или архиепископ, който говори на латински и служи по латинските методи. Те знаят, че в архиепископията на Методий, която е в България има разцвет и е логично да дойдат тук. Св. цар Борис отдавна е работил в тази посока. Създавал е манастири, университети и е чакал да дойдат кадърни и можещи хора, които да разпалят това велико дело и то се случва. Той е човекът, който създава условията това дело да даде големи плодове, които берем и до ден днешен. Ние често забравяме неговия принос към общото дело, особено в последните 80 години“.

Зам.-деканът на Богословския факултет към СУ разказа за връзката между мощите на Св. Климент папа Римски и св. братя.

„Св. Климент папа Римски е от аристократичен род и е бил епископ в Сердика, така че той е свързан много с нашите земи. Накрая той е заточен по време на големите гонения срещу християните през 1 век. Заточен е в Крим и там умира. Когато са били на мисията при хазарите, св. братя са знаели, че това специално са неговите мощи. Така е със светците. Когато някой е светец, ние се грижим за останките му и нещата, свързани с него. Когато тръгват към Рим, те очевидно занасят част от мощите на св. Климент, който е трети поред епископ на града след Св. Петър и така получават един по-добър прием от папа Адриан II. И това може да кажем, че не е голям прецедент. В днешно време често се дават свети мощи в знак на уважение между църквите. По същия начин св. Кирил поднася мощите на св. Климент в Рим. Тогава папа Адриан II благославя книгите на новия език“.

Защо 24 май да е национален празник?

„Подкрепям изключително силно подобен ден да бъде национален празник. Ден, свързан изключително с духовността, с християнската духовност, която касае християнската история на България, защото българското не може да бъде мислено извън християнското. Темата за празника е много интересна, защото този ден е установен от нашите Цариградски българи през 19 в. и е на 11 май. Защо на 11 май? Защото тогава гърците празнуват годишнината от обявяването на Константинопол за столица на Римската империя. Това се случва на 11 май 330 г. Идеята има специално значение. Това е общ празник на двамата братя, които преди това са празнувани отделно. Единият на 14 февруари, когато е Успението на св. Кирил, а след това е денят на св. Методий на 6 април. 11 май винаги е след Възкресение Христово като целта е да се чества подобаващо в еуфория и радост. Тази дата има своя дълбок християнски смисъл. Този празник е много по-дълбок от това, което ние като общество честваме на 24 май. Още преди два века около празника на св. Братя начева идеята за национално обособяване на българите. След това в Пловдив този ден става празник на българското училище. Около него се издига цялата идея за самостойна църква, а после и за нова българска държава. Така че това е освобождение преди освобождението. Нямаме повод за смяна на националния празник, но трябва да решим какъв да е приоритетът ни. Трябва да търсим ден, който е свързан с по-големи части от българската история, а не само в един период от последните 150 години. Трябва да търсим нещо, което ни създава идентичност и самосъзнание. Така се създава и училището, което възниква в двора на църквата през делото на св. братя. Дело, което прераства не само в богослужебен език, а и в език на българската държава. Християнството носи един много дълбок корен, който е ясен, автентичен и непроменим. Българското се крепи върху тази основа. Трябва да търсим обединение на всички части от българската история. Мога да кажа, че българите най-много обичат този празник, защото той не създава противопоставяне. Приемаме го като общ, защото той най-добре ни интегрира с нашето историческо минало. Трябва да търсим нещо надполитическо, дълбоко духовно и много културно“.

Проф. Павлов сподели аргументите си защо трябва да се изучава религия в българското училище, подчертавайки, че не просто трябва да я търсим като „спасителен пояс“ за проблемите в нашето общество, а е важно да се фокусираме върху изконните добродетели на християнското учение, свързани конкретно с дълбоките корени, които имаме като народ.

„35 години се занимаваме с тази тема. Не може да си представите преди 35 години този въпрос какви бурни отрицателни реакции предизвикваше. Нещата леко се променят, но в България всичко става много трудно. В Гърция такъв предмет винаги е имало, а в Румъния една година след падането на комунизма бе въведен. Те имат голям успех в тази посока. Българският див атеизъм в част от хората създава едно жестоко противопоставяне. Много от хората подкрепят идеята по други причини. Уплашени от това накъде тръгват децата им заради модерните тенденции и агресията. И едва ли не се мисли, че децата с един предмет по религия ще станат добрички. Не! Те трябва да станат истински хора, да станат българи и да знаят какво са правили св. Братя. Идеята не е просто с копче да намалим агресията в нашите деца. Естествено, не просто трябва да се въведе такава дисциплина, а да се преосмисли цялото наше образование във връзка с дълбоките корени, които имаме. Да се насочим в една друга посока. Не само да се информира, а да се даде смисъл на това образование. То е изграждано от св. Братя и техните ученици и до ден днешен в посока на това да се създава образ, от там идва и думата образование, на нашите деца. Първообразът винаги е бил Христос – да бъдат изграждани с добродетелите, с ценностите и качествата, които ни носи християнството. Въвеждането на дисциплината ще стане, но много бавно. Трябваше да е от тази есен, а после се отлага с една година, защото се поражда някаква дискусия. Отделно има едни хора, които винаги са против, което е характерна черта за българите. Трябва повече разум, повече доверие към нещата, които се правят, не само по отношение на религията, защото наистина има хора, които работят за това да се създаде нещо по-добро за бъдещето на България и нашите деца. Трябва да бъдат подкрепени тези опити за една промяна към по-добро“.