Понеделник, 24 Юни 2024
    
Бургас Култура

Възпитаничката на Музикалното Божана Славкова спечели престижния поетичен конкурс „Мили Дуели“

  23.04.2024 10:50  
Възпитаничката на Музикалното  Божана Славкова спечели престижния поетичен конкурс „Мили Дуели“

 

711 автори от 105 страни са си оспорвали първото място в продължение на година

С безапелационните 968 точки и първо място в новата класация на най-големия световен поетичен конкурс „Мили Дуели” Божана Славкова става първият български автор, спечелил голямата награда. Тя ѝ бе присъдена за поетичния филм "Дървото с некролозите". Лентата е творчески продукт между нея, Денис Стоянов и Денислав Маринов.

„Благодаря за подкрепата и възможността да претворя това много лично и важно за мен стихотворение във филм”, написа на стената си талантливата възпитаничка на НУМСИ "Проф. Панчо Владигеров" - Бургас

В тазгодишното 8-о издание на конкурса участие са взели 711 автори от 105 страни. Инициативата протича в продължение на цяла година.

Божана Славкова се занимава с поезия, кино, визуални изкуства, театър и пърформанс. Образованието ѝ е музикално – флейтист е, завършила е НУМСИ "Проф. Панчо Владигеров" в Бургас. Тя е носител на наградата на името на Петя Дубарова в морския град.

Самият организатор на конкурса Нермин Делич дава на проекта 240 точки в една от категориите.

В елитната класация намират място още двама българи.  Популярният поет Георги Гаврилов заема петото място, а  Даяна Чобанова е класирана под номер 24.

 

ДЪРВОТО С НЕКРОЛОЗИТЕ

Не мога да намеря двойника си

в некролозите, сраснали се с дървото.

Сякаш, като заковеш некролога няколко пъти, умножаваш безсмъртието,

а не смъртта.

Покрива се мъртво с мъртво

върху живото дървесно тяло.

Компост от спомени.

Тук никой не ме помни,

не е имал моята кръв.

Аз така и не знам коя е моята група.

Мога да съм всяка.

Баща ми е B, a майка ми – А.

Баща ми има съсирек в мозъка си.

Съсири се в мозъка ми.

Защо не му казах нищо?

 

Може би трябва да съобщаваме смъртта,

но защо трябва да я обновяваме -

40 дни, 6 месеца, година.

Може би показваме, че сме живи -

времето тече за нас?

 

Не, спря,

съсири се времето

и на никъде не отивам.

Превърнах се в това дърво с некролозите,

хапещи се за това кой да бъде запомнен.

 

Дървото не го ли боли?

Не се ли задушава под всичката тази тежест от истории и очаквания,

роли – „Любящата майка, дъщеря и колега“, „Добър баща, отдаден служител, мил син“,

предвидености, разкрасявания, блудкавости и кич.

Смъртта е кичозна.

Не можем ли просто да станем пръст или прах?

Оставете ме на мира!

Искам да ме разпръснете след моята смърт,

да мога да танцувам по вятъра

и да не съм съсирек или дърво на никого.