Железният защитник във футбола, който стана Бургаски репортер

Красимир Калудов е част от силния отбор на „Вихър“ (Айтос) при Тотко Дремсизов

Започва от школата на „Черноморец“, играе и за „Нефтохимик“

И до днес рита за удоволствие с легенди

 

Георги РУСИНОВ

 

Красимир Калудов е достатъчно познато лице на читателите и слушателите. Журналистът с дългогодишен опит започва работа в радио „Мая“, преминава през „Дарик“, за да дойде моментът, в който оглавява своя проект „Бургаски репортер“. Политиката е другото нещо, от което той силно се интересува и решава да влезе в нея като общински съветник, за да помага на Бургас. Любопитен факт за Краси е, че преди да хване писалката и да застане пред микрофона, той се е подвизавал по футболните терени из областта.

Роден в Бургас, но го свързва сериозна връзка с Айтос. Краси е израснал в града на орлите, тъй като там е ходил на детска градина. Родителите на баща му живеят там. Дядо му е известен на старите айтозлии. Янаки Стефанов, който е втори съпруг на баба му, е сценарист и режисьор и поставя театрални постановки в Дома на народната армия в Айтос.

„Освен че израснах там като малък, впоследствие всяка ваканция ходех при баба и дядо. После по ирония на съдбата, втората година в казармата, като старшина-школник ме изпратиха отново в Айтос“, разказва той пред наш репортер.

Именно в Айтос бъдещият журналист ще има едни от най-паметните си моменти на зеления терен, но за това малко по-нататък. Сега ще започнем с първите му спомени от магическата игра, която пленява милиони момчета по света.

„Докато чакахме да ни дойде ред да си купим апартамент в Бургас, живеехме къде ли не. И така в един момент се озовахме в минно селище Върли бряг. Там играхме по поляни, по улици. Аз използвах стената на къщата, в която живеехме, за да се уча да подавам, да бия удари. Баща ми, който беше международен шофьор, ми носеше топки от къде ли не – Иран, Кувейт. В смисъл бяха футболни, но и не много футболни – със странна траектория (смее се). Спомням си, че сигурно в първи клас съм бил, когато с едно другарче направихме класическото двойно подаване. Тогава не знаехме, че това е двойно и си го кръстихме „блестяща комбинация“. Не знам защо и какво ни е блещукало в главите, винаги обаче гледахме да използваме „блестящата комбинация“, спомня си с усмивка Краси.

 

Любимите отбори

 

Първият му любим отбор е ЦСКА, защото има истина една и тя е „Само ЦСКА“.

„Имам един много смътен спомен като малък, когато великият Гунди е починал, че вълната беше да си от „Левски“. Интересното е, че на детското ми кошче баща ми е слагал снимки на Ференц Пушкаш и Алфредо ди Стефано. Оттогава навярно, гледайки тези полуплешиви чичковци, с куп награди пред тях, съм станал фен и на „Реал“ (Мадрид) години по-късно. На местно ниво симпатизирах на „Черноморец“ (Бургас). „Реал“ в онези времена губеха финали срещу „Хамбургер“, „Ливърпул“, „Абърдийн“. Спомням си, че през 85/86 спечелиха Купата на УЕФА. Тогава имаше една група играчи наречени „Петорката на Ястреба“. Бутрагеньо беше много млад, а играеше невероятно. Имаха страхотен нападател – Хуго Санчес. При тях отиде Хорхе Валдано и аз тотално станах поклонник на техния футбол“, обяснява той.

Любовта към „белия балет“ години по-късно Краси изразява в закупуването на шалче на отбора. С него той споделя любопитна история.

„През 98-а отивам да взимам жена ми на среща, тогава още бяхме гаджета. Майка й ме вижда с това шалче и й казала: „Ой, горкото момче! Явно е зле с финансите и ходи с детски шалчета“, а аз като разбрах: „Ама как детско шалче, бе? Това е шал на „Реал“ (Мадрид)“. Още й го напомням това (смее се). Този шал още си го пазя и на мачове на „Реал“, които гледам вкъщи го слагам. Закарах го и до Мадрид, където специално ходих да гледам любимия си отбор. Тогава като видях първия гол на живо и ревнах. Голяма излагация. След това ги гледах и у нас срещу „Лудогорец“ и виках за тях, колкото и непатриотично да звучи“, с голяма усмивка разказва журналистът.

 

Извънземни бразилци му завъртат главата като дете

 

Конкретен кумир като дете Краси не успява да посочи, тъй като казва, че всичко му е било каша тогава. Дори е пропуснал първото световно първенство, което би трябвало да помни – това през 1978-а.

„Тогава всички се отъждествяваха с Йохан Кройф, Марио Кемпес. През 1982-а бях абсолютно запленен от бразилците, водени от Теле Сантана. Това беше някакъв отбор, който играеше извънземен футбол. Много харесвах тогава Доктор Сократес заради тази изумителна елегантност, граничеща с арогантен мързел спрямо всички останали. Този човек, имам чувството, че дори не се изпотяваше. Иначе винаги съм се възхищавал на играчите с номер 9 – старите класически централни нападатели. В България ми харесваше Спас Джевизов например“, посочва той.

Като футболист Краси се подвизава като защитник и по-точно стопер. Това бе постът и ролята на покойния великан в българския футбол – Трифон Иванов. Признава с усмивка, че е от така наречената школа на футболни дръвници.

„Мои приятели са ме питали как е възможно да харесвам техничните футболисти като испанци и бразилци, при положение че аз играя като класически шотландец или германец. Някакъв парадокс. Т.е., аз съм представител на прослойката от футболни дръвници, а в крайна сметка съм и защитник. Но пък винаги съм се възхищавал на играчи, които лепят топката на глезените си, може би защото аз не можех“, добавя железният бранител.

 

Стъпва късно на зеления терен

 

Макар винаги да е искал да тренира футбол в любимия му „Черноморец“ (Бургас), баба му е имала тежката дума и е налагала вето, защото много се изпотявал и щял да настине.

„Баща ми вечно беше на път като международен шофьор, а майка ми покорно слушаше свекърва си. Така, че аз реално започнах да тренирам футбол в 9-и клас, което е ужасяващо късно. Тактически нямах никакви постройки в главата, не разбирах футбола и бях на махленско ниво. Преди казармата тренирах в школата на „Черноморец“, но бях дълбока резерва именно заради късното ми започване и тактическата неграмотност. Иначе неизтощимо съм бягал, не съм се страхувал от сблъсъци. Така, че нормално беше да не ме ползват треньорите“, пояснява той.

След като се уволнява от казармата, не е приет да учи висше образование. И така отново съдбата го свързва с Айтос.

„Бях изправен пред ситуацията да си намеря някаква работа или да изпадна в безтегловност. Тогава ми казаха, че във „Вихър“ (Айтос) отива нов треньор – легендата Тотко Дремсизов, и прави нов отбор. И аз реших, че на един приятелски мач между „Вихър“ и „Черноморец“ в Бургас ще отида и ще се запозная с него. Казах му: „Мога ли да се пробвам при вас? Тренирал съм в „Черноморец“ при Васил Желев, Дечо Николов, Рали Халачев“. Той ме гледа – един дълъг и слаб, и се съгласи. По стечение на обстоятелствата пък тогава железният защитник на „Вихър“ Марин Брадвата беше контузен. Неговият партньор в защитата Иван Попето нямаше с кого да играе. Малко и на късмет, заради чужда контузия, Тотко Дремсизов ме взе и след две седмици ме пусна в първи мач. Това беше за Купата на България срещу третодивизионния „Поморие“. Интересно, че там загубихме с 4:3. Беше луд мач, а реванша в Айтос изгубихме с 2:0“, с носталгия си припомня Краси.

Така започва футболната му кариера – в редиците на навършилия наскоро 100 години „Вихър“ (Айтос). А отборът тогава е железен, пълен с известни на бургаската, и не само, футболни общности имена.

„Имаше играчи, които са били в „Черноморец“, „Нефтохимик“, „Берое“. Това са Ганчо Иванов, Стоян Грозев, Марин Брадвата си беше със статут на местна легенда. Буквално в рамките на седмица Тотко Дремсизов създаде от един отбор от селската лига, отбор претендент за „В“ група. Заложи на много млади играчи, които после направиха много добри кариери, като сегашния треньор Милен Минчев. Още бяха ученици, а треньорът ги пусна да играят, което е много рисковано. С тези играчи обаче успяхме да станем на първо място безапелационно и да играем бараж за „В“ група. Тежко беше – два баража се играеха. Това е един от най-великите мачове на „Вихър“. Първия бараж загубихме срещу „Марица“ (Момчилград) с 4:0, но на реванша успяхме да ги бием с 4:0. В продълженията обаче ни вкараха два гола и - дотам. След мача Тотко Дремсизов влезе в съблекалнята и каза: „Момчета, благодаря ви за всичко! Аз отивам в Димитровград“. Тогава видях стари и млади да плачат. Бат’ Тотко беше невероятен треньор“, развълнувано се връща назад във времето бранителят.

В отбора на „Вихър“ Краси изкарва един сезон. След това става ясно, че „Нефтохимик“ ще атакува класиране в „Б“ група, той отива на проби при Любо Борисов и го взимат в отбора.

„Там беше много зле положението като класиране. В един момент на полусезона бяхме смело на последното място (смее се). Дойде Кирил Станков, лека му пръст, легенда на ЦСКА, със свои играчи – млади и талантливи, а от „Нефтохимик“ изчистиха някои, които не са им вдъхвали доверие. Един от тях бях аз. Тогава се появи като човек, който управлява клуба - Христо Порточанов. Аз съм му казвал, че преди да дойде той, „Нефтохимик“ беше на последно място, но след като изгони мен и пое отбора, станаха легенди. Така, че си личи от кого е имало по-голяма полза“, отново с голяма усмивка разказва той.

След това, докато учи висше образование в Шумен, играе в студентските първенства.

„После съм играл в студентските първенства в Шумен, след това се върнах. Имаше един президент на „Черноморец“ Стоян Абрашев, който направи свой футболен клуб „Морска фауна“. Там играх 3-4 години, после в „Приморско“, и така. Това е. Ниско ниво, до „В“ група. Не мога да кажа, че имам някаква бляскава кариера“, скромно заявява журналистът и продължава:

„Колкото и странно да е, когато бях във „Вихър“ и „Нефтохимик“ бяхме с полупрофесионален статут. Условно казано, се водехме на работа някъде и получавахме заплати. Така беше навсякъде. Реално съм се издържал с футбола като млад. Иначе в „Приморско“, когато биехме, още в съблекалнята ни даваха по 10 лева премия, с която извеждах тогавашната си приятелка и настояща съпруга“.

 

Най-паметният мач

 

Това трябва да е този, в който вкарва първия си гол.

„Това беше във „Вихър“. Играехме срещу един много як състав на „Камено“, в който съм сигурен, че беше дългогодишният им кмет Стефан Бонев. Между другото сме се ритали и с дългогодишния кмет на Равда (смее се). Та първият гол. Успях да отнема топката в центъра. Подадох на дясното крило. Той проби и ми я центрира в наказателното поле, докъдето бях пробягал и вкарах гол. Иначе повечето ми голове са с глава. Постът, на който играех, е стопер. Тогава играехме с класическо либеро, нямаше игра в линия, в онези древни времена. Може би десетина са ми головете общо. Мога да се похваля обаче, че в отборите, в които съм играл, много рядко някой ни е отбелязвал гол с глава“, заявява той, което говори за доброто му пласиране по време на игра.

Но разбира се, стават и обърквания.

„В един мач срещу „Локомотив“ (Стара Загора) ни вкараха гол с глава и аз почвам да крещя на съотборниците ми защо са го оставили, а те ме питат: „Ами ти какво направи?“, и аз: „Ами как. Пазех номер еди-кой си!“, а те: „Ами нали той вкара с глава?“. А то в мелето всеки се блъска, прескача, заобикаля и накрая точно моят човек вкарва. Така че да не се възгордявам толкова“, разказва забавната история от зеления терен той.

А като заговорихме за архаичната игра с либеро, с колегата журналист си спомняме европейската титла на Гърция от 2004-а.

„Играта в линия вече се практикуваше тотално навсякъде и когато през 2004-а Гърция излезе с либеро, всички им се смяха, но станаха европейски шампиони. Водеше ги Ото Рехагел. И така анахроничните и станали за пълен смях гърци запушиха устите на всички специалисти. Виждаме сега как и 3-5-2 се завръща, и то с трима централни защитници в линия. Абе, да си централен защитник е много отговорно. Имало е случаи, в които съм се осъзнавал, че са минали 10-15 минути, а аз още не съм докоснал топката с крак, но съм я избил с глава 7-8 пъти“, посочи той.

 

Транзицията от футбола към журналистиката

 

В един момент Краси е приет да учи българска филология в Шуменския университет. Там, както писахме по-горе, той играе в студентския отбор и за пръв път в историята се класират на републикански финали. Спомня си как преподавателят по физическо възпитание четял някакви наръчници и инструкции, защото не знаел какво трябва да правят там, какви са правилата, схемите на турнира.

„Винаги ми е харесвала работата на журналистите. В Шумен имаше факултативна специалност „Журналистика“. Сега ще споделя една история, която много съм разказвал. Имахме изпит, а аз бързам за влак за Бургас, защото иначе ако го изтърва, следващият е след 5-6 часа. На самия тест една от задачите беше да влезем в ролята на главен редактор и да редактираме текст. В тези времена вестниците доминираха пазара. Аз обаче, бързайки много, зачеркнах целия текст и написах изцяло нов. Предавам си работата на преподавателя, който беше уважаван местен журналист. След като я видя, ми се разкрещя и ми писа двойка. След това каза: „От теб никога няма да стане журналист“ и ме изгони. Трябваше да се явя на поправка, но това така и не стана“, разказа Краси.

След като завършва, кандидатства за работа в няколко медии, но никъде не го приемат.

„Един ден се появи конкурс в радио „Мая“. Помня, че написах някаква хумористична автобиография, защото със сериозните до този момент не се получаваше. Още като влязох, ме чуха и ми казаха: „Довечера започваш!“. И така поех нощния блок, което си е голяма школа, защото не знаеш какво ще стане и как ще реагираш. Винаги съм се интересувал и от политика, още от много малък. Глобалните процеси също – как се отразяват на нашето Отечество. Някой трябваше и със спорта да се занимава и така навлязох и в спортните среди. Това е началото ми в журналистиката от 97-ма и още не съм излязъл“, заявява колегата.

Футболът обаче и до ден днешен си остава негова страст и част от живота. Макар и да не е професионално на терена, Краси е там, за да прави това, което прави най-добре, а именно да спира вражите атаки към вратата.

„Събираме се с ветерани като Георги Чиликов, Милен Георгиев, Пламен Крумов, Тодор Киселичков и други, с малки прекъсвания от моя страна заради контузии – късания, схващания, счупен нос в мач. Най-интересното е, че като ритнеш Милен Георгиев, него не го боли, а те боли теб. Много странна костна структура има“, завършва разговора с усмивка.