На 14 април 2021 г. единственото айтоско печатно издание – вестник „Народен приятел”, навърши 97. Сред вестниците в региона само в. „Черноморски фар” е "по-възрастен" с 4 години. Но пък сме заедно вече девета година. Събрахме ведно двата най-стари вестника - събрахме традицията и опита на доброто писано слово, въпреки трудностите и финансовите предизвикателство. За да продължим заедно всеки вторник и петък.
Първият брой на вестник "Народен приятел" излиза от печат на 14 април 1924 година. Негов стопанин и редактор е Никола Божилов. Годишнината на НП е добър повод да си спомним за създателя му.
67 години след кончината му
Ценим таланта и уникалното перо на Божилов
Журналистика в печатно издание означава мисъл, можене и висок интелект, защото "написаното остава" - Verba volant, scripta manent.
Всеки ред в пожълтелите страници на Божиловия "Народен приятел" е актуален и днес, 97 години по-късно. Въздействащ и силен, написан с обич към Айтос и айтозлии.
Заимствал името "Народен приятел" от вестника на Жан Пол Марат "Приятел на народа", издаван по време на Френската революция през 1790 г.. И името се превръща в прозвище на редактора. Приятел на всички, но... винаги с финансови проблеми. Сериозни. Често печатницата отказва да му даде новия брой, защото не може да заплати печата. „Веднъж, след като бай Кольо изтърси цялото съдържание на джобовете си на масата, му викна: „На, преброй ги, нещастнико, да не се излъжеш!“ „Нещастник” бе единствената дума, която Божилов употребяваше при силно раздразнение. Но в нея влагаше и упрек, и възмущение, и съжаление”, пише неговият съвременник, поетът и журналист Светльо Василев.
Редакцията на вестника е навсякъде, но най-вече – в кафенето, в печатницата или в библиотеката на читалището. А натискът върху вестника се засилва с годините, особено след 1941 г. Всеки брой минава през цензурата на ниско културните служители в околийското полицейско управление. „Там безцеремонно шареха със зелено мастило, зачеркваха думи, цели изречения, пасажи. Но „Народен приятел” остана верен на своите идеи – държеше будно съзнанието на хората и сочеше грешките. За прогресивните хора вестникът стана поле за изява”, пише още Светльо Василев, който посвещава на Никола Божилов и „Народен приятел”, стихотворението си „Будителят”.
Неподкупен и безкомпромисен, Божилов обвинява виновниците за тежкия хал на народа. „Когато хората тънат в мизерия, нямаме право да живеем в охолство”, пише редакторът. И е парадоксално, но факт, че синът на първия айтоски кмет след Освобождението – Божил Сапунов (1878 г.) живее като несретник. „Понякога живееше като аскет – небръснат, немит, изоставен. За мнозина беше чудак, но с една неизменна добродетел – духовно да общува с всички. Най-силно беше обаянието му сред младите хора. И така през неговата школа преминаха всички поколения интелигенти от града и селата”, пише един от сътрудниците на вестника Георги Връбчев.
В броя на НП от 4.Х 1944 г. четем написаното от Божилов: „Българският народ оголя, обося, огладня. Налъмите затракаха по улиците… Освен това, „най-великолепното” произведение на „патриотите” - жандармерията, унищожаваше всичко. На 21 май т.г. жандармерията уби в Айтос четирима и ги захвърли на площада. Народът от тази гледка остана потресен, но не и отчаян.”
През 44-та Никола Божилов е вече в напреднала възраст и с разклатено здраве. Последните години от своя знаменателен живот прекарва в Бургас, в старчески дом. Когато близките негови приятели го посещават в този тъжен дом за стари хора, очите му все още излъчват жажда за живот. Не говори за болестта си, а за скоро прочетената книга. Живо се интересува за родния Айтос и „как вървят работите”. Както винаги, интересува се от новостите в науката и могъщата сила на прогреса. У него напира желанието по-скоро да се върне в родния град.
Преди да издъхне, до последния миг на живота си, чете Л.Н. Толстой – „Петър І”. По този повод един от приятелите му Калчо Георгиев пише: „Когато отидохме на погребението, в стаята намерихме само отворената книга.” Това се случва на 4 юли 1954 година – 30 години след издаването на първия брой на вестник „Народен приятел”.
Изпратен е на гробището от неколцина приятели. Ето какво е написал за този ден един от сътрудниците му - Коста Чернев: „Вятърът полюшваше изсъхналата трева, а белите рози разливаха своето ухание и се сливаха с бледината на лицето му, което дори в последните мигове излъчваше добротворство – и в смъртта остана с голямата си любов към хората.”
В айтоската история няма плеяда от герои. Но има неповторими личности, за които трябва да имаме памет. И сред тях с главни букви е записано името на Никола Божилов – ерудиран и доблестен публицист, смел защитник на идеалите за социална справедливост. 67 години след неговата кончина оставаме подвластни на таланта и уникалното му перо. И на публицистиката му, която ще въздейства и в годините напред. За нея, за Божиловата публицистика, друг един редактор на НП – Желязко Липов, написа през 80-те години:
Тя ни свети ослепително ярко във мрака,
и ни учи да пишем със твоята страст.
Маестро, как си станал на думите страшни -
безстрашен ваятел?”
