Фамилия, отдадена на медицината – Карабаджакови

Дона МИТЕВА

Има фамилии, в които професиите се предават от поколение на поколение и още като се роди детето, то е орисано да върви по пътя на своя дядо, баща. Въпросът за избор на професия почти не стои на никакъв етап – той се подразбира, да не кажем, че категорично се знае. Такава е фамилията Карабаджакови.

Медицината е семейна традиция и се предава по наследство във фамилия Карабаджакови. Традицията започва още в началото на ХХ век, когато дядото на д-р Христо Карабаджаков, Георги Куртев, става първият фелдшер в Айтоска околия. Поради изключително малкият брой лекари – такива е имало само в големите градове, тогава фелдшерите са били „корифеите“ на медицината в по-малките населени места. Така започва „докторската история“ на една от известните фамилии в Бургас.

Георги Куртев – сподвижникът на Дънов

Георги Куртев  е един от най-близките сподвижници и приятели на Петър Дънов. Той е основател на Айтоското Бяло братство и строител на днешната Братска градина на запад от града. Обслужвал денонощно цялата днешна Айтоска община. За неговата всеотдайност се носят легенди. Веднъж тъкмо щели да сядат на вечеря с домочадието си и ето че пристигнал един селянин от друго село да го моли да дойде да види болното му дете. Съпругата на дядо Георги, Бела, знаейки, че сигурно ще отсъства цялата нощ,  настояла: „Ама Георги, поне първо хапни, че тогава отивай!“. А той отвърнал: „Бело, вечерята може да чака, но болният не може“. Тази история научаваме от д-р Чавдар Карабаджаков, който с гордост се отнася в спомените. Той, заедно със съпругата си проф. Диана Радойнова са събрали историята на докторския род.

Когато в началото на века в Айтоска околия избухва епидемия от холера, държавата взема крути мерки срещу разпространението на заразата. Всички пътища са затворени от военните, които не пускат никой да напуща огнището на заразата, за да не се разнесе. Случва се така, че по това време дядо Георги бил в Бургас. Той събрал няколко верни на него и предани на Учението момчета и им казал: „Сега, момчета, ние с вас ще влезем в огнището на заразата и ще лекуваме“ – „Ама как, бе бай Георги, осмелило се да каже едно от тях, нали и ние ще се заразим и ще умрем“! – „Не бойте се!“, -  рекъл фелдшерът. – „Влизаме за помощ и за добро. Бог ще ни пази!“. И според преданията, наистина никой от тях не се разболял, а помогнали на стотици хора.

Сложният път на д-р Христо Карабаджаков

По ирония на съдбата обаче дъщерята на дядо Георги и майка на д-р Христо Карабаджаков, Цветана, умира от тетанус, когато малкият Христо е само на две годинки. Вдовецът бил от Ветрен, хлебар. След няколко години се оженил повторно. Преценил, че малкият Христо няма нужда да учи повече от четвърто отделение и го спрял от училище. За да се учи на труд, го изпратил да работи – да чука павета, защото точно тогава павирали пътя от Бургас към Минералните бани. Когато научил за това, дядо Георги много се ядосал. Взел момченцето от пътя и го качил във файтона си. Отбил се през баща му само, за да му каже, че от този момент той поема попечителството над него и предрекъл: „Това момче аз ще го правя лекар“.

Но съдбата на Христо Карабаджаков, докато навлезе в медицината, никак не е лека. Когато завършва средното си образование, се записва в Негово Величество училище за запасни офицери в Плевен. Именно там става ремсист и започва, заедно с няколко свои другари, да изнася тайно оръжие за партизаните. Става обаче предателство и те са заловени. Следват 9 месеца в Дирекция на полицията и зверски изтезания. „Той никога не говореше за този период от живота си”, спомнят си близките му. Присъдата на всички заловени е смърт чрез разстрел.

 По онова време обаче възрастта за пълнолетие у нас е била не 18, както сега, а 22 години. На него и на още един младеж им оставали по няколко месеца, докато ги навършат. И с изключително енергичното и деликатно съдействие на самия Дънов, царят заменя смъртната присъда на двамата, като непълнолетни, с доживотен затвор. Деветосептемврийското въстание го заварва в карцера на Сливенския затвор. Веднага след освобождаването си отива да отбие военната си служба.

По онова време следването, особено по медицина, е било изключително скъпо. Семейството на дядо Георги Куртев е било многолюдно и не е разполагало със средства, за да издържа младежа. Затова дядо му се обръща към своите сподвижници от Бялото братство да помогнат с финансови средства и така Христо Карабаджаков успява да завърши медицина със стипендията, отпусната от Братството. 

Разпределят го във Военномедицинска академия - София, където специализира като ото-рино-ларинголог. По това време среща и своята житейска спътница Дафина и се ражда първото им дете, синът Чавдар. Семейството е с нагласите, че ще остане да живее и работи в София. Съдбата обаче е решила да го върне в родния му край.

 През 1956 година ген. Хариев, тогавашен началник на Военномедицинска академия, го командирова в Бургас - да оглави Военна болница, поради пенсиониране на дотогавашния й началник. Цялото семейство се пренася в Бургас.  До 1959 година д-р Христо Карабаджаков  е началник на Военна болница-Бургас и началник на УНГ-отделение в същата болница. Синът му си спомня, че когато пристигнали на Бургаската гара, ги очаквал файтон, за да откара оскъдния им багаж до квартирата. Като началник на болницата Карабаджаков също разполагал със служебен файтон. В Бургас тогава почти нямало автомобили. Е, Военна болница имала и невероятен лукс – военен камион „Опел Олимпия“.

Кариерата на д-р Христо Карабаджаков е богата: Два пъти е бил началник-отдел „Народно здраве и социални грижи“ при Окръжен народен съвет - Бургас и окръжен съветник. Два пъти е бил избиран за председател на БЧК на Бургаски окръг за периода 1962 - 1979 година.

От 1967 година става главен лекар на Първостепенна окръжна болница - Бургас и завеждащ УНГ-отделение в същата болница. Прави първата копка на строежа на Хирургическия корпус.

Синът му, д-р Чавдар Карабаджаков, си спомня, че баща му бил всецяло отдаден на болничната си работа. „Постоянно пътуваше до София, за да урежда делата на болницата. Рядко се задържаше вкъщи. Семейният живот крепеше мама, учителка по руски език. Когато дойдохме в Бургас, се роди сестра ми – Татяна“.

И двете деца на д-р Христо Карабаджаков също стават лекари: д-р Чавдар Карабаджаков – психиатър, а д-р Татяна Карабаджакова – микробиолог.

След пенсионирането си д-р Христо Карабаджаков заминава да работи в арабския свят. Общо 6 години лекува в градовете Тлемсен (Алжир), Сус и Бизерта (Тунис) като „шеф сервиз“  (завеждащ отделение) по ото-рино-ларингология.

Независимо от всички житейски превратности, му бе отредено житейско дълголетие – той си замина от този свят  през 2019 година на 97 години.

Традицията продължават синът и дъщерята д-р Татяна Карабаджакова и д-р Чавдар Карабаджаков

Д-р Чавдар Карабаджаков признава, че въобще не му е минавало през ума да кандидатства друго, освен медицина. „На кандидатстудентския изпит  бях с 39 градуса температура и смятах, че няма да успея да вляза, но просто се случи. Бях приет и в София, и във Варна. Избрах градът, в който съм се родил – София“.

 Новото поколение лекар си спомня, че баща му много настоявал да го вкара бързо в медицинската практика. Още щом се върне от сесията и  го зачислявал към „Бърза помощ“. „За мен нямаше плаж и летни забави“, смее се сега д-р Чавдар Карабаджаков, макар че навремето това го огорчавало. „Работех до последния ден преди новия семестър и – обратно в София“.

След завършването си д-р Чавдар Карабаджаков е  разпределен  да работи в Психодиспансера в Бургас. И именно там среща втория медик, който изиграва толкова решаваща роля в живота му – професор Тодор Станкушев, доайенът на психиатрията и наркологията в България.  Станкушев го кани да работи в новосъздадената Клиника за лечение на алкохолизъм и наркомании в Суходол край София. Именно с клиничния си опит оттам д-р Чавдар Карабаджаков печели докторантура по психиатрия и по-специално за лечение на зависимости в младата възраст.

 В Суходол работи три години. Спомня си, че тогава това било много самоотвержена работа: „Докарваха ни алкохолици и наркомани, намерени да се търкалят в безсъзнание в канавките. Къпехме ги, лекувахме ги, понякога налитаха на бой. Веднъж дори си спомням, че един от тях запали клиниката с шише бензин, защото искаше да легне в болничното легло с неизменните си кубинки и проф. Станкушев, естествено,  не му разреши“.

В началото на 80-те години специализира „Социална медицина и здравен мениджмънт“ и това надделява като негова професионална реализация през следващите десетилетия. Последователно е бил заместник главен лекар на Обединена районна болница-Бургас (сега УМБАЛ-Бургас), ръководител на Втора поликлиника и на Районен център по здравна информация, след това – на Районен център по здравеопазване (сега РЗИ). Става и основател и пръв директор на Районната здравноосигурителна каса в Бургас през 1999 година. Бил е и председател на БЧК-Бургас.

„Сега, като се обръщам назад“, - спомня си д-р Карабаджаков-младши, - „все съм пробивал стени с главата си. Когато основахме Районния център по здравна информация, бяхме една от първите институции в Бургас, които работеха с прадядовците на съвременните компютри. Това бяха едни огромни  електронно-изчислителни машини – цели гардероби, работеха с перфо-ленти, а специалистите ни бяха сред първите в Бургас, докосващи се до това „чудо на техниката“: курсове, обучения...

После пък, когато основавахме касата, пак беше  невероятно трудно. Фактически правехме една съвсем нова структура, която въобще до този момент не беше съществувала в България, нямаше нито собствен, нито чужд опит, на който да се опрем, непрекъснато променяха директивите от София, постоянно ни викаха там. Съпругата ми понякога се шегуваше, че, като баща ми, повече живея в София за касата, отколкото в Бургас. Не стига това, ами и, понеже беше съвсем нова институция, плъзнаха едни митове: че струва страшно много на данъкоплатците, че вътре в сградата е някакъв „Рим на аристократите“, че имало бани с луксозни вани и чешми с позлатени кранчета. Та на втория месец от откриването се наложи да поканим  журналистите на един тур из сградата, осигурихме им достъп до всяка стая и килер, за да се уверят, че няма такова нещо.“

Д-р Татяна Карабаджакова, която също следва предначертания път, също добавя към семейната история: „И аз като брат ми, никога въобще не съм и мислила да кандидатствам друго, освен медицина. Някак си това се подразбираше и за двама ни. Със сигурност баща ми е бил за нас този модел за професионално развитие”.

Спомня си обаче, че когато е завършила медицина и трябвало да избира специализация, най-напред се спряла на неонатологията. Започнала работа в отделението на бургаската болница с най-малките пациенти – току-що родените бебета. „Виждаше ми се много романтично: мънички същества, току-що роден живот. Но действителността не беше чак толкова романтична. Имаше болни бебета, с увреждания. Дни наред мъчителна борба за живот и понякога, накрая... Преживявах го много болезнено. Така и не успях да свикна. Разстройвах се задълго, не можех да спя. Споделих с баща ми. Страхувах се, че ще ме порицае, но той помълча-помълча, пък се подсмихна и каза: „Ами тогава се ориентирай към микробиологията. Там ще работиш повече с микроби, а не с пациенти“.

От четири години д-р Чавдар Карабаджаков се връща към практиката си на психиатър и нарколог. 

Д-р Татяна Карабаджакова също продължава да работи в Микробиологична лаборатория към УМБАЛ-Бургас.

Парадокс, но нито едно от децата на Татяна и Чавдар не се е ориентирало към медицинска професия. Може би внуците...