История. Бургазлийката Мария Белевска за срещите, хората и уроците от Африка
Магдалена Динева
Пътят през Лайкипия, Кения, оживява в разказа на Мария Белевска – колоездач и фотограф от Бургас. Нейното пътешествие е история за предизвикателствата по маршрута, срещите с местните общности и за онези моменти, които превръщат движението в свобода и лична трансформация.
Преди около две седмици тя се връща от едно различно приключение. Не става дума за класическо сафари с джип, а за 250-километрова колоездачна обиколка през областта Лайкипия – регион, известен с множеството си резервати и с уникалния баланс между хората, дивата природа и туризма.
Цялото пътуване е организирано под шапката на Сдружение „Байкария“, с което Мария кара вече повече от 13 години. Преди това също е карала колело, но именно с тази общност започват по-дългите и сериозни маршрути – обиколки из цяла България, планински преходи, преминавания по границите на страната, маршрути в Средна гора, Рила, Пирин, Родопите и в последните години – и към Гърция.
Мечта от детството
Кения всъщност е мечтана дестинация за Мария още от ученическите ѝ години.
„На нас още от училище преди години ни обясняваха за децата в Африка, които умират от глад. Ние събирахме помощи за тях. Пращахме дрехи, пращахме някакви други неща и т.н. Много ни говориха за децата от Африка и аз оттогава някак си… то ти остава. И много ми се искаше да отида“, разказва тя.
Още тогава се заражда и друга мечта – да стане биолог и да работи някъде по света.
„Аз исках да съм биолог и да отида да работя или в Южна Америка, или в Африка. В Южна Америка вече ходих – в джунглата на Амазония. Но там не бях с колело, защото там се придвижваш по вода. Там транспортната артерия е реката. И после втората ми мечта беше да отида някъде в Африка. И като разбрах за това нещо в Кения си казах – това е моментът“.
Колоезденето като начин да усетиш мястото
За Мария колоезденето не е просто спорт, а начин да се потопиш в мястото.
„Когато си на колело, ти си вътре в тази среда. Скоростта, с която се движиш, начинът, по който минаваш покрай всички тези неща, ти дава възможност да спреш, да се огледаш, да усетиш всичко това от първо лице“.
В Кения обаче масовият туризъм изглежда по различен начин. Най-популярни са сафаритата с джип, при които туристите наблюдават дивите животни от автомобил.
Мария и нейната група избират друг подход – колоездачна обиколка, организирана от местна кенийска фирма.
Началото – от екватора
Пътешествието започва в Найроби. Оттам групата се отправя към град Нанюки – място, което се намира точно на екватора. Именно там започва и колоездачната им обиколка.
Маршрутът е кръгов – около 250 километра.
„Тези 250 километра, които ние минахме, са все едно от Бургас да отидеш до Созопол и обратно, сравнено с площта на Кения. Но за тези 250 километра аз успях да добия доста голяма представа за тази област Лайкипия – за нейните резервати, за живота там, въобще за цялата структура, която те са си създали“.
Областта Лайкипия е разделена на повече от 20 резервата. Те са оградени с различни видове огради, съобразени с животните, които живеят в тях. Между отделните резервати има специални просеки – коридори, по които дивите животни могат да преминават от едно място на друго.
Животът между резерватите
Сред всичко това живеят и хората – със своите стада, земеделие и ежедневни трудности. Разстоянията са огромни, образованието и здравеопазването са трудно достъпни.
„Както се знае в целия свят, кенийците са най-добрите бегачи, защото просто те минават по 10 километра в посока от деца, за да стигнат от едно място на друго и да направят нещо“.
Друг сериозен проблем е водата. В сухите периоди местните хора носят водата си на гръб в големи жълти туби.
Къщите им са от дърво и глина, а оградите около тях се правят от бодлива акация – растение, което расте навсякъде. Оградите са високи, за да не могат дивите животни да преминават и да изяждат добитъка или посевите.
Най-сериозният проблем са слоновете.
Когато хората започнат да отглеждат селскостопански култури – картофи, царевица, житни растения – слоновете се научават, че там има готова храна.
„В сухия период за тях храна се намира по-трудно и те се научават много бързо. Ако ги няма тези огради, хората ще останат без храна и без поминък“.
Системата с резерватите е създадена именно за да не се убиват слоновете и да може все пак да се развива земеделието и поминъкът.
Местните са разбрали, че туризмът носи повече полза. „Те са разбрали, че туристите плащат повече, за да видят и да снимат дивите животни, отколкото да ги убият“.
Среща с едно село и една промяна
Първата нощувка на групата е в село Лекиджи – разположено между два частни резервата. Там един от водачите им разказва историята на селото и на местните традиции.
В тези общности мъжът е глава на семейството и богатството се измерва в брой добитък. Жените традиционно са домакини, а често се омъжват още на 9–10 години.
Но в селото има жена, която се опитва да промени това. Тя се казва Фардоса Хасан. Успява да завърши висше образование в град Каратина и след това се връща в родното си място.
Там започва да убеждава жените, че и те имат нужда от образование и финансова независимост.
Създава възможности за доходи чрез производство на накити от мъниста, които се продават на чужденците. По-късно развива и земеделие – основно с алое, растение, което издържа на сух климат и се продава добре.
Жените отглеждат и пчели, произвеждат мед и поддържат лагер за чуждестранни туристи. Всички приходи от него се използват за образование на момичетата.
В селото има и училище, което обслужва 251 ученици от околните райони.
„На нас не може да ни се побере в акъла. Аз сутрин ако трябва да извървя два километра до работа, се замислям дали да стана по-рано. А те вървят по десет километра в едната посока“.
Срещи с дивата природа
По време на маршрута групата среща множество животни. Един от неприятните моменти е, когато малка газела се удря в електрическа ограда. Животното умира, въпреки че групата се опитва да помогне.
Друг момент е много по-напрегнат – срещата със слонове.
При пристигането в един от лагерите се оказва, че една от оградите е счупена и слоновете са успели да влязат вътре.
Групата се разделя на две. Част от хората бягат обратно по пътя, а други се опитват да стигнат до лагера.
„Те се маскират изключително добре в храстите. Ти ги възприемаш като един голям камък и въобще не ти идва на акъла, че това може да е слон“, коментира Мария.
В крайна сметка групата изчаква джип, който минава между тях и животните.
Мария казва, че не се е страхувала.
„Аз лично не се страхувам от тези животни. Като видиш колко много хора живеят там и ги срещат всеки ден, някак си се успокояваш. Въпреки че не сме били и защитени, защото с колелото не можеш никъде да избягаш. Всички животни в Африка са бегачи, вдигат доста високи скорости. Мисля, че най-ниската скорост започва от 40-50 км/ч, като стигнеш до гепарда, който вдига 130 км/ч. Ти на това нещо не можеш да му избягаш по никакъв начин“.
Последната нощ в дивото
Последната нощувка в дивото е в гората Мукогодо. Там групата е пазена от рейнджъри.
От мястото се открива гледка към огромното плато и към резерват Самбуру.
Последният ден – сафари
След края на колоездачния маршрут групата се връща в подножието на планината Кения. Но приключението не приключва.
На следващия ден стават в 5 часа сутринта и тръгват към резерват Ол Педжета. Там се намира една от най-големите популации на черни носорози.
В резервата има и последните северни бели носорози в света – майка и дъщеря.
Мария не успява да ги види, защото площта е огромна, но вижда много други животни – жирафи, антилопи, слонове и маймуни.
Колелото и операционната зала
Освен колоездач и фотограф, Мария Белевска е и операционна сестра в травматологията на УМБАЛ-Бургас.
Тя казва, че двете поприща не си пречат.
„Не ми пречи едното на другото. Просто си взимам почивни дни, отпуски, каквото мога“.
Работата я натоварва повече, но я харесва.
„Работата ме натоварва повече. Другото мога да го контролирам. При работата няма такова нещо, но аз си я харесвам. Аз иначе нямаше да я работя толкова години“.
И затова не се отказва от нито едно от двете. „Не се отказвам от нищо. И двете ги харесвам“.
Колоезденето е все по-популярен избор сред дамите
През последните години все по-често се забелязва и една интересна тенденция – все повече жени се насочват към колоезденето.
Мария също наблюдава това, особено по състезанията, които се организират у нас.
„Прави ми впечатление, че на много от състезанията има все повече жени. Направо се изумявам, защото там трябва да си много издръжлив, да имаш техника и сериозна подготовка“, казва тя.
Самата тя не се състезава и определя карането си повече като удоволствие и начин да бъде сред природата, но признава, че и при нея се изисква сериозна физическа и техническа подготовка.
