Интервю на Магдалена Динева
- Г-жо Стоянова, как премина конкурсът за рецитация „В сянката на вечността“, на който бяхте председател на журито?
- Първо, аз съм изненадана, че въобще се провежда такъв конкурс, защото навремето аз съм се явявала много като ученичка - тогава имаше отворени конкурси за всички училища, не просто от Бургас, а и от околността. Но аз винаги съм си мислила, че ние в това отношение бяхме по-различни. Повече четяхме, нямаше социални мрежи, нямаше с какво да се разсейваме. Да четем и да изпълняваме поезия беше - не мога да кажа развлечение - но беше различно занимание, за умовете и за душите ни.
Това, че такова нещо се провежда сега, в XXI век, че 2026 година започва така за децата в Бургас, за мен е истински празник. Първо - като факт. Второ - не очаквах толкова много деца да се явят в тази възрастова група - от 5. до 12. клас. Мислех, че по-скоро мъничките ще искат да рецитират.
Всеки един от тези, които видяхме на нашата сцена в тези два дни, е дошъл по собствено желание. Нямаше нито един, на когото госпожата по български език и литература да е казала: „Научи това стихотворение и се яви на конкурса“.
Аз бих препоръчала да се направи още един такъв конкурс и да отворим поезията, защото Яворов, колкото е прекрасен, толкова е и труден - особено за деца между 5. и 7. клас. Те не могат да разберат дори любовната поезия, какво говорим за другата, която е по-сложна, и за демоните в гърдите му.
Затова бих направила още един конкурс, на който си мисля, че ще се явят много повече деца от всички училища в Бургас - те са над 50 - и ще могат сами да избират поезията, която да четат. Така и самите преподаватели, директори, РУО ще имат представа какво вълнува душите на нашите деца.
Всичко останало, което виждаме в социалните мрежи, го знаем. Но кое успява да събуди романтичната нотка в душите им – ето това не знаем. Наистина не го знаем. И така ще разберем какви поети обичат да четат, дали има съвременни, на които да се доверят, дали четат нашата поезия.
Разбира се, „Яворовите дни“ трябва да се провеждат в този период - те са свързани с датата 13 януари. И аз мисля, че вие ме заредихте с енергия и развълнувахте душата ми за поне следващите пет месеца напред.
- По време на конкурса Вие предизвиквахте децата с допълнителни творчески задачи и ги поставяхте в нестандартни ситуации. Самата Вие споделихте, че целта е била да видите по-пълно артистичния им потенциал. Смятате ли, че това проработи?
- Още когато получих поканата да участвам в журито на този конкурс, си казах: „Как ще успеем ние в рамките на минута, минута и половина, да разберем детето дали наистина има качества и дали наистина усеща поезията, която изговаря пред нас“.
И още с първото дете, което излезе на сцената, реших, че ще ги накарам с някаква задача да кажат стихотворението втори или трети път. Това се оказа невероятна формула. Още повече, че ние не сме на официална сцена. Сред нас имаше техни родители, учители, баби, и те успяваха да се отпуснат втория или третия път.
Някои от тях показаха наистина по-високо ниво на качество от това, което изпълниха в самото начало. И това е обяснимо. Ние не сме тук, за да ги притесним или да ги паникьосаме. Ние сме тук, за да покажат пред нас най-доброто, на което са способни. А то в 90% от случаите не излиза от първия път. Те не са професионални актьори.
Бих препоръчала в следващото издание, през месец декември, да направите така, че да ги срещнете с актьори от ДТ „Адриана Будевска“. Децата, които срещнахме, и преподавателите им по литература много се впечатлиха от задачите, които давах.
Някои от учителите ми казваха: „Прекрасно е това, което правите, ние дори не сме се сетили за него“. Не сте се сетили, защото сте преподаватели. Аз съм актриса и това ми е работата. Но много от тях обещаха и с настървение се заклеха, че ще продължат да работят по тези стихотворения, които изпълниха пред нас, за да могат да ги изпълняват на празниците на училищата си.
- Имат ли младите хора интерес към театъра?
- В София залите са пълни. Не мога да преценя какъв процент ученици има, но студенти има много. Всъщност от студентите дойде тази мода преди повече от 10 години - когато започнаха помежду си да си подаряват билети за театър.
Започнаха в театрите да влизат хора, които никога не са посещавали театрална постановка. От тях дойде и навикът, когато приключи спектакълът и още с началото на аплодисментите, без да са се появили всички актьори за поклон, те да стават на крака. Това не е по етикет - просто това бяха хора, които никога не бяха влизали в театър и решиха, че така е любезно.
В много случаи по този начин провалят и поклона, който е специално режисиран от режисьорите. Не мога да кажа, че това е лоша страна, но започнаха да променят поведението на публиката, защото нямат опит като публика. Въпреки това залите са пълни.
Аз си мисля, че ако в Бургас има проблем с посещаемостта на ученици в театъра, това трябва да се прави организирано, докато те започнат да усещат нуждата от това някой пред тях да направи представление, да изговори текст, специално режисиран, и той да ги развълнува.
Докато се случи това, аз бих ги водила организирано. Не само на театър - има и много хубава опера и балет, детските представления също са на много високо ниво. Да не говорим, че има непрекъснато гостуващи трупи. В Бургас няма пътуваща трупа, която да не е играла.
- Какво е Вашето мнение за новите български филми и сериали?
- Обичам българското кино, обичам сериалите. Освен ако са съвсем негледаеми - и като режисура, и като актьорска игра - полагам усилия да гледам и давам шанс.
Не съм от хората, които застават пред екрана и още в първите минути на български филм или първи епизод на сериал очакват да открият нещо, което няма да им хареса. Напротив - нагласата ми е: „Дано да ми хареса“.
Защото уважавам труда на колегите си, на режисьорите и на целия технически екип. Не мисля, че някой от професионалистите отива на снимачна площадка, за да „избута“ дните и просто да изкара продукт. Всички отиват с желанието да направят нещо добро.
Защо очакваме всичко да бъде на ниво „Оскар“? Трябва да дадем шанс, да видим кое ни харесва и кое - не. Ние сме родители, ние сме публика. Децата ни утре може да станат актьори. Трябва да възпитаваме вкуса си и вкуса на децата си и да даваме шанс на българското кино.
- Все по-често се правят филмови продукции по литературни произведения, включително български. Какво е Вашето мнение?
- Когато прочета „Филмът не е като книгата. Книгата повече ме вълнуваше“... естествено, че няма да е като книгата. Когато четеш, всеки читател има собствена визия. Твоята липа може да е различна от моята, твоята алея - некаменна, моята – калдъръмена.
Образите са различни в съзнанието на всеки. Нормално е филмът да се различава. Въпросът е дали продължава да те вълнува. Ако не - тогава имаме проблем.
Аз навремето гледах сериала „Птиците умират сами“, след което прочетох книгата. Книгата беше толкова вълнуваща, че не знам как бих се чувствала, ако бях обърнала реда.
Няма нищо лошо в това по популярни литературни сюжети да се правят филми. Напротив - приветствам го.
- Как преминава семинарът Ви „Аз уча, вярвам, мога, знам“?
- Първият ми семинар за тази година беше в Механотехникума в Бургас. Влязох малко със страх - не с колебание, а с въпроса дали ще им бъде интересно. Там има повече момчета, мисленето им е техническо.
Но се оказа, че това беше един от най-дългите ми семинари - над два часа и петнадесет минути. Никой не излезе. Всички пишеха в бележниците си. Един от най-добрите семинари в практиката ми от четири години насам.
Щастлива съм, че първият ми за тази година беше именно в Бургас - с толкова прекрасни деца и преподаватели.
Всеки семинар е различен. Защото децата са различни. Реакциите им са различни, разговорът тръгва в различна посока. Много често той се провежда като диалог.
