Георги РУСИНОВ
„Пипни. Погледни. Наклони.“ Така започва всичко. Със съвет, формулиран от Сектор „Фалшификации“ при ГДБОП, който трябва да подготви българина за новата парична реалност – евро в портфейла и съмнение при всяко плащане.
„Проверявайте банкнотите, особено извън банковите институции. Внимавайте за лъскава хартия, липса на релеф, неподвижна холограма и размазан воден знак. Ако не реагира при накланяне – не я приемайте. Подайте сигнал. Телефон 112 е на разположение“.
Всичко звучи подредено, логично и почти успокояващо.
Само че теорията, както често се случва, няма почти нищо общо с практиката.
Истината е проста и неудобна. Голяма част от хората няма да разберат, че една банкнота е фалшива. Не защото са неграмотни или лековерни, а защото никой не им показа как изглежда истинската. Информационна кампания уж имаше – по студия, по панели, в изказвания. Но никой не направи най-елементарното: да покаже визуално как изглеждат българските евро банкноти. Иначе доволно ни напояваха с информация за евро монетите. За банкнотите обаче нищо. Нито плакат. Нито клип. За реални купюри да не говорим. Нито елементарна схема: това е 10, това е 20, тук има релеф, тук има защита, тук пипаш, тук гледаш.
Без визуална памет всички съвети „пипни, погледни, наклони“ звучат като инструкция за сглобяване на шкаф, без да си виждал шкафа.
Има и още един детайл, който удобно беше подминат. В обращение продължават да съществуват евро банкноти от 2002 година, които визуално се различават сериозно от емисиите след 2020-а. Същият цвят, различни изображения, различно усещане. Те са напълно истински, но редки. И когато такава банкнота попадне в ръцете на човек, който тепърва свиква с еврото, първата реакция не е спокойствие, а подозрение. Пълен абсурд – истинската банкнота да изглежда по-съмнителна от добър фалшификат.
Особено извън големите градове. Особено по селата. Там, където хората не са работили с евро ежедневно, където няма изградена сетивна памет. Там цветен принтер, малко хартия и достатъчно нахалство могат да минат за „европейска валута“. И никой не подготви точно тези хора.
Ние не сме работили с евро години наред, както с лева. При лева имахме навик – усещаш го, виждаш го, знаеш кога „не е същият“. При еврото този рефлекс го няма. А никой не помогна той да се изгради.
В цялата тази ситуация най-много го отнесоха продавачите в магазините. Държавата и търговските банки не си свършиха работата с информационната кампания, но накрая хората зад щанда се оказаха касиери, експерти, контрольори и чендж бюро едновременно. Те трябва да пипат, да гледат, да накланят, да връщат ресто, което често го няма, и да носят отговорност, ако нещо се обърка. А институциите – те просто „призовават“.
И точно в този момент държавата направи нещо, което й е до болка познато – изтегли се една крачка назад и остави риска в ръцете на хората.
Моделът е стар. Първо – слабо обяснение. После – хаос с липса на достатъчно евро по магазините, връщане в лева и други сюжети, които се превърнаха в ежедневие. А накрая? Наставнически тон: „вие трябва да внимавате“. Все едно става дума за личен избор, а не за валутна реформа, спусната отгоре. Масовият българин не чете сайтове на европейски институции, не разглежда PDF-и със защитни елементи и не сравнява емисии. Той разчита на това, което вижда около себе си. Както се казва „око да види, ръка да пипне“. А около себе си българинът видя основно объркване.
В този вакуум фалшификаторът винаги е с една крачка напред. Не защото е по-умен, а защото системата му го позволява. Когато няма масова визуална култура за новата валута, всичко, което „прилича“, минава. А след това се ражда следващият абсурд – хората започват да отказват истински банкноти от страх, настояват да плащат и да им се връща в лева и т.н.. Недоверие към парите в джоба ти – това вече не е финансов, а социален проблем.
Към това добавяме и обективната реалност – обедняване. Когато всяка банкнота тежи, грешката боли повече. За човек с минимална пенсия или заплата една фалшива 50-еврова банкнота не е инцидент, а катастрофа. И точно тези хора са най-уязвими. Същите, за които уж се правеха предупреждения.
Официално от пресцентъра на ОДМВР-Бургас заявиха, че към момента при тях няма сигнали за фалшиво евро. Добра новина. Засега. Но липсата на сигнали не означава липса на проблем. Често означава липса на разпознаване, страх или примирение. Мълчаливата щета не влиза в статистиката.
Циркът се допълва и от сроковете. Един месец двойно плащане. Някой сериозно ли си е представял, че за 30 дни левовата наличност ще се изпари? Този преход няма да приключи с календара. Ще се влачи, ще създава напрежение и след това.
Другият абсурд – липсата на дребни евро банкноти. Пускат се най-често 20, 50, 100. Добре. Но когато пазаруваш с тях в кварталния магазин, ресто откъде? Именно в тези моменти се раждат най-много грешки, конфликти и компромиси.
И докато тук се лутаме, в други държави нещата изглеждат по-ясни. Иронично, но факт – в някои страни от ЕС хората са били информирани още от лятото как ще изглеждат българските евро банкноти. Реален случай: българка плаща кафе в Испания с наши евро, обяснява, че са новите български банкноти, а сервитьорът я прекъсва – знаел, били предупредени предварително. Оказва се, в Мадрид знаят повече за нашите пари, отколкото ние тук.
И тогава въпросът е неизбежен: за какво беше целият този цирк? За да отметнем политическа задача? За да кажем, че сме „в клуба на богатите“? Само че членската карта не се яде. Заплатите са смешни, пенсиите – още повече, цените – често по-високи от западноевропейските. Ножицата е безумна – високи разходи, ниски доходи. И на този фон хората питат не къде да обменят пари, а какви пари изобщо имат.
При лева поне знаехме какво да търсим. Кампаниите бяха по-ясни, по-нагледни. Сега – нищо. Никой не знае какво да гледа, какво да пипа и какво да накланя.
А когато една система разчита повече на късмет, отколкото на подготовка, резултатът винаги е един и същ. Някой друг плаща сметката.
