Д-р Матей Попов е роден през 1961 г. в гр. Поморие, където израства и получава основно образование. През 1979 г. завършва Математическа гимназия в гр. Бургас със златен медал. Висшето си образование получава в Медицински институт – Варна, където отново се дипломира със златен медал (1987 г.). Преминава през национални и международни обучения и квалификации в областта на акушерството и гинекологията, онкогинекологията, оперативната гинекология – хистероскопия, колпоскопия, ехографска диагностика, майчино-фетална медицина. Участва в акушерски и гинекологични конгреси в България, както и в професионални форуми в Белгия и Германия. В дългогодишната си работа д-р Попов е извършил много операции с различна степен на сложност, като голяма част от тях са превърнати в рутина в работата на болницата. След конкурс, от 2000 г. д-р Попов оглавява отделението по акушерство и гинекология в МБАЛ – Поморие. На 6 май Община Поморие му връчи наградата „Почетен гражданин на Поморие". Престижното отличие повече от заслужено премина в ръцете на признатия и уважаван лекар. Какво е да получиш най-високата оценка от съгражданите си, задължава ли и как ще продължи пътя си оттук нататък – това сподели д-р Попов за читателите на в. „Черноморски фар“ минути след като получи приза.
– Д-р Попов, какво е да получите признание като почетен гражданин на родния си град?
– Това за мен е най-ценното, защото го получавам от хора, сред които съм непрекъснато, които обичам, на които държа. По тази причина няма нещо, което да остане във воала на покритието, в малкия град всичко се знае за теб – в професионален и личен план. Така че по-голямо признание от това, няма.
– Задължава ли ви този приз?
– Даването на един приз няма как да промени действията и поведението на човека. Той ме радва, но и наскърбява. Приживе такива звания се дават или в края на кариерата на един човек, или когато вече го няма. За съжаление. Но съм благодарен на всички, които са оценили това, което съм правил и което продължавам да правя.
– Какво е да си лекар в малък град?
– Да си лекар в малък град има своите особености. Познаваш всички – половината са ти роднини, останалите са приятели и отношението е повече от лично. Така че ето я разликата с големия град – ти и пациентът сте анонимни. В малък град като Поморие това няма как да се случи.
– Какво остава скрито от очите на обществото в ежедневието на един лекар?
– Скрито остава това, което се случва десетки години – отсъствието от живота на собственото ти семейство и деца. Това те натъжава. Прибирайки се вечерта, детето ти се обръща към теб с думите: „ти на работа ли отиваш“, а ти се връщаш.
– Кои са хубавите страни на системата, в която работят българските лекари и какво би ви се искало да се промени?
– Напоследък сме свикнали само да критикуваме. Хубавата страна на здравеопазването в България е, че всеки има достъп до специалист по всяка една специалност и на възможно най-високо ниво. Именно това в други страни не е възможно. Тази достъпност на лекарите в болничната система е може би най-добрата страна в нашето здравеопазване. Другата страна, която няма как да не спомена – мотивацията за работа на хора в тази специалност, което за съжаление не е силната страна на нашата система. Свидетели сме на факта, че специалистите по „здравни грижи“ са все по-малко. Медицински сестри, акушерки и фелдшери – те непрекъснато намаляват, което показва, че възможностите за признание и реализация в чужбина са много по-големи, отколкото в България. Поне до момента.
Ако говорим за пожелание, то е свързано с нашата надежда към условията за работа – за удовлетвореността, която е не само парична – да бъдат толкова добри, колкото и в другите държави, за да може повече хора да имат амбиция да работят в тази прекрасна сфера – медицината като част от здравеопазването. Няма по-добро от това да даваш здраве и надежда, и радост от раждането на един нов човек. Здравеопазването има една специфична особеност – то е елемент на националната сигурност на всяка държава. Ако една страна се лиши от здравеопазване, дали ще може да разчита на запазването на своята идентичност и независимост. Така че пожеланието ми е това. Мечтата и надеждата – да има мотивация сред младите хора да работят в здравната ни система.
– Съществува ли все още отговорността на лекарите към пациентите им?
– Отговорността лекар – пациент трябва да разглеждаме в два аспекта – юридическа и морална ангажираност. Няма как да желаеш да помогнеш, да облекчиш страданията на човек, който се е обърнал към теб – лекаря – без да носиш отговорност към него. Аз не знам да има безотговорни лекари или поне с тези, с които съм се срещал, не знам да имат подобно поведение към своите пациенти – професията не го допуска. Нямаш място в нея.
– Обратният въпрос – пациентите, ценим ли своите лекари, успяваме ли да им покажем благодарността си?
– Индивидуално е. Като цяло това е един от мотивите за напускане на хората, работещи в системата, и миграцията им в чужбина. Един от мотивите за нежеланието на младите да влизат в сферата, защото за разлика от други професии, в медицината всяко действие, касаещо живота на хората, крие риск. Резултатът от действието спрямо един пациент не е задължително да бъде такъв, какъвто е очакван от самия него или какъвто е желан от лекаря. Благоприятен изход невинаги е възможен – за съжаление. Очакванията на човека, на всеки един, е да се случи чудото, да бъде сбъднато това, към което се стреми. Биологията има свои закони, които са неумолими. В този аспект, ако хората имат по-реална представа за границата на възможното и невъзможното, това би довело до реалистични очаквания към техните лечители. Това е и въпрос на здравна култура, върху която в България има още много какво да се направи.
- Изкуственият интелект е около нас, но доколко помага и доколко крие риск в медицината?
За изкуствения интелект смятахме, че е бъдещето – той е настоящето на медицината и няма как да не е така. Засега е във високотехнологичните сфери на здравеопазването. И несъмнено ще навлезе и помогне. Въпросът е по какъв начин да бъде контролиран. Всички искаме и знаем, че той ще бъде само за добро. Да не забравяме обаче, че изкуственият интелект трябва да бъде управляван от естествения. Така че да не загърбваме естествения и да не разчитаме на изкуствения – той е само наш помощник – не и този, който ще ни води, управлява.
