Проф. Неделчо Мерсинков, селекционер: Създаването на един нов сорт ечемик продължава от 8 до 15 години себеотдаване

 

Интервю на Петя Апостолова

 

Нека ви запозная с проф. Неделчо Мерсинков, дългогодишен селекционер и д-р на науките, който от 1971 до 2007 се занимава с научноизследователска дейност по проблеми на генетиката и селекцията на ечемика, предназначен за пивоварни цели. През последния етап от своя стаж, в продължение на 12 години, той е бил заместник-директор и 4 години – директор на Института по земеделие в Карнобат. В резултат на своите селекционни изследвания има признати 15 сорта ечемик, някои от които след 1988 стават основни сортове в страната в продължение на 20 години. Два от създадените от него сортове са определени за стандарти в държавното сортоизпитване.

 

– Кога и как решихте, че искате да се занимавате с наука и по-точно със селекция на растенията?

– Моите родители имаха много земя и все си говореха, че един ден трябва да стана агроном, което вероятно по-късно ми е повлияло да кандидатствам именно за тази специалност. Но, разбира се, интересът идваше и от моя страна. По това време тъкмо бяха започнали да се въвеждат нови високопроизводителни машини, изкуствени торове, както и различни селскостопански химически препарати, с които се контролират болестите и се подобрява продуктивността и качеството на земеделската продукция. Тези неща винаги са ме вълнували и са пробуждали любопитство в мен.

– Какво Ви подтикна да посветите живота си на изучаването и отглеждането на ечемик?

– Работих в производството и отглеждах много пшеница, ечемик и други култури. Ечемикът през тези години имаше много недостатъци: като култура полягаше още по време на вретененето и изкласяването, зрееше много късно и това, съответно, водеше до голямо напрежение в производството му. Наблизо беше тогава Институтът по земеделие в Карнобат и когато се обяви конкурс за научен работник по селекция на ечемика – кандидатствах, спечелих конкурса и започнах през 1971 да работя в областта на селекцията на зимния пивоварен ечемик.

– Бихте ли ни разказали повече за ечемика като зърнена култура?

 

– Ечемикът е едно от, най-рано отглежданите от човека, растения. Находки от зърна на ечемик на възраст над 10,000 години са открити в страните от Близкия изток и Турция. Днес ечемикът се е приспособил към различни почвени и екстремни климатични условия и в световен мащаб заема по площи 4 място в групата на зърнените култури след пшеницата, царевицата и ориза. Зърното на ечемика съдържа много добро съчетание от въглехидрати, белтъци, соли, витамини и незаменими аминокиселини. Най-широка употреба и най-голямо значение има като фураж в животновъдството. През 70-те години в България при условията на високоразвито животновъдство, годишната площ на ечемика е достигала 6 милиона декара и до началото на 90-те години е била около 4 милиона. Понастоящем тя е около 1 милион декара. Неголямо количество зърно се използва за суровина в пивоварната промишленост и докато за фуражни цели се предпочита зърно с по-високо белтъчно съдържание, за пивоварни цели се избират сортове, които осигуряват зърно с по-добра изравненост и с по-ниско белтъчно съдържание. Така са се оформили 2 групи сортове, с многореден клас за фураж и с двуреден клас за пиво и за фураж. Наред с тези две основни насоки на използване на ечемика, в някои страни той намира приложение в хранителната и във фармацевтичната промишленост, а също и като сурогат на кафето. Сортовете ечемик може да се отнасят към три различни биологични типа на развитие в зависимост от реакцията им към условията на отглеждане – зимен, пролетен и зимно-пролетен. При зимния биотип растенията се нуждаят от различна продължителност от време с ниска температура – около и по-ниска от 0 градуса по Целзий. Пролетният тип не се нуждае от ниска температура, а зимно-пролетният тип не се развива в условията на късия ден. Тези особености на ечемика усложняват селекционната работа на тази култура, тъй като един нов сорт трябва да съчетава различни признаци, водещи до повишена продуктивност и до добри качества на зърното. Така в селекционната работа се е наложила тъй наречената представа за идеалния сорт в даден географски район. В представата си за идеалния сорт са отнесени повече от 30 признака и свойства, като студоустойчивост, сухоустойчивост, жароустойчивост, устойчивост на различни болести и неприятели, височина на растението, устойчивост на полягане, ранозрелост, химичен състав на зърното, физически качества на зърното, добива на зърно от единица площ, елементите на добива и др. Крайната цел е съчетаването на тези признаци в един генотип. А за успеха на селекционната работа е необходим подходящ изходен материал, познаване на генетиката на признаците и редица други условия и предпоставки. Кандидат-сортът се подлага на изследване от органите на държавното сортоизпитване, където трябва да превъзхожда стандартите, тоест най-добрите сортове, които се отглеждат в страната. Създаването на един нов сорт ечемик продължава с 8 до 15 и повече години себеотдаване и носи изключително емоционално удовлетворение на селекционера, което не може да се изрази с думи.

– Според данни на Службата за външно земеделие на САЩ, преди войната Украйна е осигурявала 17% от ечемика на световните пазари. Смятате ли, че войната в Украйна ще доведе до сериозен дефицит на ечемик в България през следващите години?

– Не мисля, че може да възникне дефицит или излишък, тъй като в нашата страна производството на ечемик вече е твърде незначително и не представлява голям интерес за международния пазар. Съществуват, разбира се, епизодични случаи на експорт, но няма сигурен пазар, заради който производителите биха се насочили към значително увеличение на площта на ечемика в страната. Този въпрос, обаче, неволно провокира с примера си за Украйна, която полага огромни и сполучливи усилия за намиране на пазар и транспортиране на произведеното от земеделците в страната зърно до световните пазари. И това се случва при всички съществуващи екстремни условия и рискове.

– Кой фактор намирате за основен при обуславянето продуктивността на културите?

– Продуктивността на културите зависи от много фактори, на първо място са природните условия. Необходим е някакъв комплекс от благоприятни природни фактори, за да може да се отглежда дадена култура и да бъде рентабилно нейното производство. Друг също толкова важен фактор е генотипът или с други думи – сортът. Сегашните сортове в сравнение със сортовете от преди 50 години дават двойно и повече по-високи добиви, защото отговарят по-добре на прилаганите нови технологии за отглеждане. Така стигаме и до следващия съществен фактор – развитието на агротехнологията, която има голямо значение при отглеждането на ечемика и, въобще, на културните растения. Тя включва разнообразни обработки на почвата, грижи за поддържане и подобряване на почвеното плодородие, подготовката на семената, сеитбата и прилагането на разнообразни практики за отглеждане на посевите и прибиране на реколтата от различните земеделски култури.

– Според Вас, кои са основните предизвикателства за земеделското производство?

– Да речем, че това са предизвиканите от човечеството климатични промени, макар че аз не вярвам, че единствено човекът ги предизвиква. Не вярвам, защото земята през своето съществуване е претърпявала множество инциденти и периодични драстични промени на климата. Настъпвали са ледниковите периоди, после тропическите гори са ставали пустини и обратно, а това в много случаи е водило до погребване на възникналите човешки цивилизации в недрата на Земята. Нека ви дам един пример, преди години в Исландия изригна вулканът Ейяфятлайокутъл и всички летища в Европа, както и в Канада и Северна Америка, останаха затворени. Едно голямо вулканско изригване изхвърля толкова вредни вещества, колкото хората не биха могли за 20 години да изхвърлят. Ако днес приемем, че може да се премахне цялото човечество с всичките му начини на замърсяване, смятам, че след 50 години глобалното затопляне отново ще бъде налице, със или без нас. Друго основно предизвикателство за земеделското производство е голямото насищане на почвите и природата с различни химически вещества и торове, както и липсата на условия за осъществяване на изкуствено напояване на културите. Не на последно място, през последните години в България се получи едностранчиво развитие на земеделското производство и развитието на зърнените и маслодайните култури стана основна дейност на българското земеделие, докато се пренебрегнаха някои много необходими дейности като зеленчукопроизводство, овощарство и десертно лозарство. Днес страната ни се изхранва на практика от внос, при положение че преди години не само се е задоволявала, но е и изнасяла голямо количество земеделска продукция в чужбина, хранейки много други държави. Сега сме стигнали дотам, че вече не можем да се самоизхранваме и това е един от най съществените проблеми в нашето земеделие.

– Смятате ли, че България се нуждае от повече млади хора, които да се занимават с наука във Вашата област и защо?

– Не само България, а като цяло, в научната област е много полезно да има млади хора, тъй като те са основният източник на креативност. Не е тайна, че се наблюдава застаряване при хората, които се занимават с аграрна наука. В много случаи възрастните хора вървят рутинно, което също не е за подценяване за развитието на човешкия фактор в науката, но при тях креативността намалява, докато младите, когато се развиват добре, след 5 или 10 години дават много добри резултати.

– Какъв съвет бихте дали на хората, които тепърва поемат по Вашия път в света на агрономията? За какво трябва да са подготвени?

– Трябва, на първо място, да бъдат идеалисти, да имат силен афинитет към научни изследвания и да се подготвят за много лишения и трудности, защото се изисква търпение, усърдна работа и себеотдаване. Докрай остават само твърдите идеалисти, които са решили да посветят живота си на науката.

– Има ли нещо, според Вас, което коренно трябва да се промени в България спрямо производството на зърнени култури?

– Зърнопроизводството в България се развива много добре, но тук има добри природни условия за развитие не само на зърнопроизводство, но и за много други култури, от които се нуждае трапезата на българите. Ако се увеличат 4-5-10 пъти субсидиите на дребните стопани за производство на плодове и зеленчуци, ако им се помогне да се обслужват със съвременни машини и да поливат земята си, да се кооперират помежду си и да се улесни реализацията на произведените от тях продукти, България ще може да се самоизхранва и да изнася земеделски продукти на външния пазар. Но, както се вижда, предстои много работа на много хора, за да може това да се случи в обозримото бъдеще.