Памет. Навършиха се 110 години от кървавите събития в най-голямата ни бежанска криза
Георги РУСИНОВ
Тази година се навършват 110 години от трагичната за България 1913-а, когато в резултат на Втората Балканска война, наречена още Междусъюзническа, огромна част от българското население, живеещо в Беломорска и Одринска Тракия е подложено на безмилостно унищожение от настъпващата редовна турска войска и башибозук. Насилието срещу мирното население предизвиква една от най-големите бежански вълни в историята на България. Трагичните събития от онова време са съдбовни за много от днешните жители на Бургас и околните населени места, защото голяма част от днешните жители на областта са наследници именно на онези тракийски бежанци, напуснали родните си места и потърсили спасение във свободна България.
Днес ще ви разкажем за онези събития, описани в автентични документи, с думите на един пряк участник в тях – Петър Тасев Ошавков от село Голям Дервент, Софлийско, Западна Тракия (б.а. – днешна Гърция), четник в четите на Таню Николов, Руси Славов и Димитър Маджаров. Наследниците на рода Ошавкови днес живеят в Айтос, Бургас, Варна, София, Хасково, село Железино, Ивайловградско и на други места в страната. Документите стигат до нас, благодарение на Димитър Ошавков – дългогодишен председател на Тракийското дружество в Айтос, който успява да ги предаде преди смъртта си на племенника си Драгомир Ошавков, адвокат в Бургас и правнук на Петър Тасев Ошавков.
Тази част от спомените на Петър Ошавков обхваща периода след оттеглянето на българската войска от Беломорска и Одринска Тракия през 1913-а, когато местното население се опитва да окаже съпротива на настъпващата турска редовна войска и башибозук, акцията по освобождаването на около 12 000 бежанци от обединените чети на Димитър Маджаров и Руси Славов и бруталното клане при преминаването на река Арда при село Ятаджик (днешно село Маджарово).
Ето какво си спомня Петър Ошавков за онези събития:
„При нападението на нашето село (село Голям Дервент, околия Софлу – б.ред.), турците употребиха артилерия, тъй като изглежда бяха подразбрали, че ще срещнат въоръжена съпротива. От своя страна, въоръжената група, заедно с мъже от селото заехме позиция в местността Момин дъб и Гариловото лозе, в което лозе паднаха убити от турците някои от защитниците на селото като Стойко Недялков, Яно Енчев, синът на Петко Чавдаров, Вълко Гуглев и много други“, посочва той.
Последвалите събития в селото са още по-мрачни.
„След оръдейния огън, селото се обви в пламъци, животните се разбягаха, а хората едва успяха да се укрият в гората, останали без храна и подслон, тъй като храните и къщите изгоряха. Както се разбра впоследствие, в селото останал дядо Димитър Пирпириев, с бяла брада до пояс, който поради възрастта си не можал да се укрие. Турските войници го залавят, поливат го с газ и го запалват на мегдана. Също и дядо Атанас Копанов е бил хвърлен от турците в собствената му горяща плевня, където е изгорял жив. Приживе той е бил приготвил камъни на гробищата на селото, за да му изградят гроба след смъртта му, но камъните останали без да бъдат употребени за целта“, продължава той спомените си.
След това Петър Ошавков и други се изтеглят в гората, където с дни се хранят с каквото намерят – диви круши, грозде понеже е есенно време.
„Два-три дни след запалването на селото, пусна се слух, бежанците в балкана да се придвижват към казармите в Дедеагач, където щели да бъдат събрани от турската власт, за да ги оправдаят и освободят, за да се разотидат по селата си. Но истинската цел, както се разбра, е била след като ги съберат, да бъдат закарани до град Фере, където по мост на река Марица да бъдат избити и издавени в пълноводната река. Една голяма част от тракийското население, прогонено в балкана, се беше вече помамило и се намираше в Дедеагач, откъдето е било насочено под конвой към град Фере“, продължава описанието на мрачните събития от 1913-а авторът им.
Следват спомените за срещата с воеводите Димитър Маджаров и Руси Славов и обединените им чети. Това става в землището на село Доганхисар.
„Димитър Маджаров, събрал всички оцелели мъже, годни да носят оръжие, каза: „Другари, да рискуваме живота си, но да отървем този народ от удавяне в Марица, или и ние да загинем. Който рискува да даде живота си, да тръгва с мене, макар да няма пушка. Нека вземе даже и кол, вместо оръжие“. И наистина, въоръжени с пушки и бомби, някои с голи колове, потеглихме през балкана скритом към град Фере. Пристигайки, веднага заехме позиция южно от града, откъдето очаквахме да минат бежанците, пленени от турците. Откъм град Фере, по течението на река Марица се зададе народ, бих казал хиляди, тъй като имаше бежанци от трите околии – Софлийска, Дедеагачка и Гюмюрджинска, обградени от четирите страни с турска войска – пешеходци и на коне. Сред пленените, освен мъже и жени, личаха и много деца и старци. Отпред на коне яздеха началници, а отзад турски войници с прикладите на пушките си подбираха изоставащите. Тези, които не са могли да вървят, са били убивани. Турците заплашвали, че който се опита да бяга, ще бъде застрелван на място“, разказва в записките Петър Ошавков.
Тогава Маджаров дава команда и четата открива огън по конниците, охраняващи бежанците. Турците отвръщат.
„Народът се разбяга и пое към гората. Турската охрана, изненадана от неочакваната съпротива даде доста жертви и беше разбита. Не си спомням да имаше убити от четата. Народът беше насочен от четниците на север към река Арда, към свободната българска територия. Пътувахме денем и нощем. По пътя за Арда, през турските села съпротива не оказа никой и след няколко денонощия стигнахме южния бряг на реката. При слизането към нея, при село Ятаджик (сега Маджарово), по течението на един поток, турските постове откриха стрелба по множеството, при което паднаха много убити, от чиято кръв водата на потока бе обагрена в червено. Много майки загубиха децата си при газенето на река Арда, а също и като убити. Болшинството от бежанците, с помощта на четниците обаче премина реката и стъпи на свободна земя“, продължава спомените си по кървавите събития тракийският четник и завършва:
„Това е една мрачна страница на моя живот, която се е врязала дълбоко в моето съзнание с прекараните мъчения и несгоди и същевременно светла, при мисълта че съм направил нещо за облекчаване и запазване живота на тракийското население от моя роден край. С другарски поздрав: Петър Тасев Ошавков“
Правнукът на четника – адвокат Драгомир Ошавков, цитира известен девиз на тракийските бежанци и наследници – „Помнете, не отмъщавайте, но не забравяйте!”.
„Аз лично ще направя нужното, за да знаят моите деца кои сме, откъде сме дошли и какво е трябвало да преживеят нашите предци, за да получат желаната свобода. И още – че свободата никога не се дава даром, а се плаща с кръв. Иначе е стряскащо след повече от век от онези събития, близо до нашата граница, отново да ставаме свидетели на война и да виждаме бежанци, прокудени от родните си места. Мислим си, че живеем в един уреден, спокоен и цивилизован свят, до момента, в който някой диктатор не реши, че земята, на която живееш, му принадлежи. Иначе, като юрист мисля, че пострадалите едва ли ще бъдат някога овъзмездени. Темата е многопластова, намесена е политика и дипломация. А и не виждам наследниците на тракийските бежанци да са в приоритетите на нито едно правителство досега“, коментира той в края на разговора ни за фамилното участие в най-голямата бежанска криза на България.
В памет на Димитър Атанасов Ошавков, дългогодишен председател на Тракийското дружество в Айтос.
