Още искам да съм негър в щата Алабама
Интервю на Красимир Георгиев
в. „Морски труд” - Бургас
2 май 2001 г.
Красимира Донева е родена в Бургас. Зодия „Везни”. Завършила е немска езикова гимназия в Бургас и Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” през 1975 година. Работила е като юрисконсулт, адвокат, съдия в Окръжния бургаски съд. Работи в Апелативния съд в Бургас. Автор е на пиесата „Продължавай, господин Скарлати”, поставена на сцената на ДТ „Адриана Будевска” през 1987 година.
Николай Искъров е роден през 1951 година в село Крушето, Великотърновско. Зодия „Рак”. Завършил е Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” през 1975-а. Бил е секретар на Дружеството на писателите в Бургас. От 1980-та до 1990-та година е редактор в алманах „Море”. От 1994 година работи като районен прокурор в Бургас. Автор е на пет стихосбирки.
Известният бургаски поет Николай Искъров загина през 2001 г. при катастрофа близо до Обзор на 23 август заедно със съпругата си Красимира Донева.
Днес в тяхна памет публикуваме интервю с двамата пред вестник „Морски Труд“ и най-популярно стихотворение на Искъров: „Искам да съм негър!“ и още две стихотворения.
- Как съжителстват едновременно жената-драматург, поетът, съдията и прокурорът във Вашето семейство?
Красимира: - Като обикновени мъж и жена. Личните ни отношения никога не са се влияели от литературните ни интереси и предпочитания, нито от служебните ни задължения. Разбира се, любовта към литературата е част от съкровеното ни Аз, но това сигурно важи за повечето хора.
- Готвят ли вкусно юристките?
Николай: - Да, прилични миш-маши с чувство и желязна логика.
- А какъв е вкусът на славата за един поет?
Николай: Горчив. В България славата създава врагове. Безжалостни, вманиачени, немилостиви. И до живот...
- Още ли ти се иска да бъдеш негър в Алабама?
Николай: - Да, и така ще е до момента, в който тъмнокожите в Алабама пожелаят да споделят белия живот в родината ни,
- В стихотворението има доста болка, която май не се усеща при изпълнението на песента?
Николай: - Напротив, в песента има повече болка. Музиката е по-универсалният език на човечеството от словото. Да си чувал музиката да е била повод за война... докато думите... от тях произлизат човешките беди.
- Кой от вариантите на песента ти харесва повече?
Николай: - Песента има три варианта: на Орхан Мурад с група „Лотос”, на Пламен Ставрев и на Невен Кидеров. Първите два са шлагерни, а последният - авангарден. Имало е случаи, когато в един и същи ден по радио „Хоризонт” са пускани и песента на Орхан, и на Пламен. Стихотворението излезе във вестник „Диалог” през 1988 година. Хвала и светла му памет на главния редактор Вальо Даневски. Страшничко беше.
- Какво в България не се е променило през последното десетилетие?
Николай: - Войнстващата посредственост (под прикритие за ново и модерно мислене). Ожесточението й към всичко, което не може да разбере.
- Какво ще кажеш за т.нар. „европейски избор на българина”?
Николай: - България винаги е била между Европа и Азия, но откъм европейската част на тази граница. Затова първа е посрещнала ударите, както на азиатските орди, така и на „освободителите” на Божи гроб - рицарите, тръгнали на изток. Поради тази и ред други не по-маловажни причини, няма достатъчно сериозни аргументи да бъдем обичани. И всички искат от нас да бъдем послушни.
- А представата ти за свобода?
Николай: - Вече веднъж го казах: Най-много жертви са взимали думите „свобода, равенство, братство”. Свободата е това, което е изпитвал моят прадядо-опълченец (и му завиждам за това). Няколко дни след като войските на Н. В. Руският император са влезли в България. Свобода, продължила няколко мига...
- Кои от чертите на съвременността не можеш да приемеш?
Николай: - Нездравословното любопитство. Аз съм и против раздробяването на атома, и против генното инженерство - изкусителна за гениалните злодеи възможност. Все още вярвам, че един разказ на А. П. Чехов може да даде повече на хората, отколкото т.нар. „компютърна грамотност” в полуграмотния й вариант, който превръща човека в обслужващ елемент. Дай Боже да не се стига до възпроизводство между компютри.
- Ти си автор на пет стихотворни сборника. Кога можем да очакваме следващия?
Николай: - До няколко месеца, ако приятелите ми художници възприемат идеята. Книгата ще бъде в тираж 25-50 броя с авторски илюстрации в нея.
- Театърът ли е голямата ти любов? Сигурен съм, че в някое чекмедже имаш поне още една-две други пиеси, освен „Продължавай, господин Скарлати”. Не те ли блазни мисълта да поставиш някоя от тях на сцена?
Красимира: - Освен стари чернови, в чекмеджетата ми има какво ли още не, но нека да не ровим в тях. За мен театърът беше нещо като остров на спасението. Някакъв опит за изява на човешката ми потребност за обществен ангажимент извън обичайния делничен кръговрат. През последните десет години обаче животът и без това е достатъчно театрален. В съдебната зала, впрочем, много неща са като в театъра. Само че героите не са измислени.
- Как ще накарате хората да вярват в съда?
Красимира: - Ние - като си гледаме работата. А политиците трябва да осъзнаят крайната обществена необходимост от обективна оценка на работата на съда.
- Децата ви от кое са изкушени - от изкуството или от юридическите науки?
Красимира: - Синът ни завърши право, а дъщеря ни учи пиано в Софийската консерватория. И двамата се интересуват от много други неща и търсят мястото си под слънцето. Искър знае почти наизуст „Швейк”, а сега е грижовен татко на внучето ни Самуил. Мира е състрадателен и предан приятел, но това не й пречи да живее за купона.
- Благодаря ви.
Искам да съм негър
Искам да съм негър, негър в Алабама.
Негър, негър, негър в щата Алабама.
Само че не мога - беше бяла мама,
татко гузно каза: "Във рода ни няма..."
Бяло, бяло семе в костите ми дреме -
в героично време, в братята по племе.
Щур късмет извадих - беличка държава,
беличка държава, звездочела врява.
Все за своя сметка пях и пих - улисан.
И по цели нощи питах: Чий съм? Чий съм?
Ваш съм, думи нямам - негърчето, дето
тъжно ви намига денем през пердето.
Черната овчица в ангелското стадо -
лани от небето паднах. Още падам.
Ще се разпилеят белите ми кости -
няма го злодеят. А народът пости.
От небето тъмно капеха звездите.
Взираха се в гладни, взираха се в сити.
И от черна завист пукаха сърцата -
Толкова сърцата, толкова позната.
Паметник не искам от Карарски мрамор.
Искам да съм негър в щата Алабама.
С белната усмивка щедро да ви лъжа:
Колко съм нещастен, колко съм ви длъжен.
1988 г.
Балада за кучетата – 1962
Помня: въздухът мокър лепнеше по косите ни.
Те вървяха покорно – доверчиви и сити.
Покрай селото сгушено, в долчинката престъргана,
от бодили изсъхнали, се озърнаха първите.
Те не лаеха, вярвайте, а стопаните мълком
о железния прът ги завързваха дълго
и по косъма галеха под звъна на синджирите,
и ръмеше отгоре ни, без да мисли за спиране.
После пуснаха тока – като удар премина –
оттогава те мразя, електричество синьо!
Сред кълбото неистово на секундата къса
ти, приятелю мой, как успя да се скъсаш
и езика настъпвайки, да се втурнеш към хълма,
но те чакаха горе със двуцевките пълни.
Ах, душата ми детска полетя, без да пита,
да догони живота сред звъна на сачмите,
под дъжда безпощаден от горящо олово –
по-далече от мене и със тебе отново!
Аз разбрах: свободата в тази дълга минута
(още малко, момчето ми!) тук наблизо се лута…
И прегърнати двете, полетяха душите ни.
Беше кратко и хубаво – иска ли питане.
Случайни думи
Занесени, щастливи, непохватни,
ти – малка, аз – самонадеян, зъл.
Звънеше слънчевия летен стълб
и как жужахме – две мушици златни!
Случайни думи, яростни заблуди –
в безсънни нощи хвърляни без страх,
аз тайния ви смисъл днес разбрах –
красив и сам, от себе си прокуден.
О, въглени димящи, тъмна клада –
посипани около нас, пламтят,
загадъчно над видимия свят
ръмжат със отмъстителна наслада!
С езичета отровни и незрящи,
изречени столетия назад,
сега прииждат – няма да простят.
Часът удари. Трябва да се плаща.
Тъй всяка страст след време ни наказва –
оркестърът й векове ечи
и пълни ненаситните очи
димът горчив през болки и съблазни.
И пак обезумял аз те прегръщам.
И в радостта, любима, има скръб.
Прикривам с длани твоя нежен гръб –
от думите, които се завръщат.
