Тончо Токмакчиев е роден в Бургас, на 2 май 1963 година, зодия „Телец“. Като дете свири на пиано и рисува. Син е на известния художник Ненко Токмакчиев. Завършва средно образование в Политехническа гимназия „Г. С. Раковски“. След това куклено-актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Николина Георгиева. През 1990 започва работа в Бургаския куклен театър. После заедно с Камен Воденичаров стават основатели на студентското предаване „Ку-ку“ в Българска национална телевизия. През 1992 година постъпва в трупата на Първи частен театър „Ла страда” и шоуспектакъла „Улицата”. През 1989-90-а е сред основателите на федерацията на независимите студентски дружества. От 2007 до 2017 година е в актьорския състав в „Шоуто на Канала” и негов продуцент. Сега е актьор на свободна практика. Гостува с театрални постановки почти във всички градове в страната.
Женен. Съпругата му Нели също е актриса и преподавател в НАТФИЗ. Работата й е свързана с театрални проекти. Имат една дъщеря и двама внуци. Дъщеря им завършва журналистика и бизнес администрация в областта на медиите в Барселона. Той е един от известните верни фенове на ЦСКА.
През този сезон е на гастрол в бургаския театър с постановките „Мрак” от Антон Страшимиров и „Женитба по обяви” от хърватския драматург Миро Гавран.
- Г-н Токмакчиев, за шести пореден път получавате покана за гастрол в бургаския театър. По-комфортно ли се чувствате на сцената в родния си град?
- Чувствам се добре. Бургаският театър е като театрален феномен, явление, за което ще се говори още дълго време. Тук се е диктувала модата в българския театър. Това е театър с добра репертоарна политика. Трупа с дух и творческа атмосфера. Среда, в която няма как да не се чувствам комфортно.
- Бургаската публика ще има възможност да Ви гледа в две различни по жанр пиеси – „Мрак” и „Женитба по обяви”.
- „Мрак” не е точно драма, по-скоро е черна комедия. Когато през 1903 година пиесата излиза на бял свят критиката я определя като неуспешен опит за комедия, но тя е изключителна. За първи път се срещам с драматургията на Антон Страшимиров и Миро Гавран, която дава широко поле за изява. Иска ми се да вярвам, че работата с Борислав Чакринов и Валентин Танев бележи един нов етап от творческата ми кариера. Тези две роли се оказаха много важни за мен.
- Драми или комедии предпочита да гледа бай ти Ганя днес?
- Българската публика цени театъра. Дали е драма, или комедия, няма никакво значение, стига да е поставена добре и да грабне зрителя. А бай ти Ганя много-много не си пада по театъра. Той обича да гледа повече засукани представления и търси повече келепира. Не се е променил и до днес. Сменил си е само костюма. Може би сега обича да слуша повече чалга, знам ли (смее се).
- Имате ли обяснение защо публиката започна да се връща към театъра, както виждате, салоните продължават да са пълни?
- Театърът още от времето на Възраждането е бил важен за българите. Както операта за италианците. Той е в кръвта ни, закодиран в гените. Но в годините около и след демократичните промени се почувства известен отлив. Имаше период на идеологизация. В института ни учеха, че ние ще бъдем идеологически единици, важни за идеологията на партията. Театралният дух беше сринат, унищожен и публиката се отдръпна. Слава богу, сега това е минало. Публиката се завърна, а това ни дава стимул за работа, зарежда ни с положителна енергия.
- След напускането на Кукления театър в Бургас, стоеше ли пред Вас дилемата – театър или шоубизнес?
- Дилема… не! Има актьори, които са дали на телевизионния екран, дали са в киното, театъра, или в шоубизнеса те винаги са на ниво и се защитават. Тодор Колев и Георги Калоянчев бяха навсякъде. Те са моите духовни учители. Дилемата стои пред хора, които не могат. Добрият актьор трябва да умее всичко.
- Студентското предаване „Ку-ку” изигра ли своята положителна роля в зората на демокрацията? Битка за какво водихте тогава?
- „Ку-ку” е телевизионен феномен, който създаде много популярни лица в България. Борихме се за свобода на словото, за реализация, за всичко онова, което в началото изглеждаше наивно, но вярвахме, че тази борба може да се води и понякога успявахме. После се разбра, че много хора не са били с чисти помисли. Заявяваха едно, после се видя, че е съвсем друго. Комсомолските секретари, доносниците, ченгетата бяха около нас. Част от тези хора мислеха, че могат да ни контролират, но духът от бутилката бе изтърван.
- След „Ку-ку” дойде „Каналето”, после „Шоуто на канала”. Сега всичко е в Златния фонд на телевизията. Накъде Ви поведе течението след последното предаване?
- Всяко едно предаване беше с водещи позиции. Бях и продуцент. Дадохме си малко почивка, тъй като усилията бяха доста големи. Имам идеи за нови телевизионни проекти, които ще бъдат реализирани в най-скоро време.
- А възможно ли е да се съберете отново заедно, както направиха „Тоника” преди години, да забравите за всичко, което се е случвало през годините и да изненадате публиката с едно голямо шоу?
- Няма невъзможни неща. Всичко може да се случи. Въпрос на желание и договаряне.
- Разбрахте ли кой е най-жестокият неписан закон в шоубизнеса?
- Най-жестоко е, когато подценяваш публиката, независимо от това дали играеш на площада, в концертната зала, театъра или дискотеката. Тодор Колев от бара до големите роли в киното и театъра си остана Тодор Колев. Трябва да си искрен до край.
- Чрез имитацията, другия Ваш неоспорван талант, дадохте живот на доста популярни личности - Сталин, Иван Костов, Андрей Райчев, Жорж Ганчев, Иван Славков. По този повод се сещам за една мисъл на Юлия Огнянова, в която казва: „Да имитираш някого и нещо е нужен двойно повече талант и свръхдоза интелигентност“ – и какво още според Тончо Токмакчиев?
- Приемам имитацията повече като шарж, карикатура. Една по-различна моя представа. За мен по-важно е да усетиш вътрешното състояние на героя, а не толкова физическата прилика. Така да го направиш, че в един момент зрителят да повярва и да каже – да, това е Иван Костов или който и да е друг.
- Повече приятели или врагове спечелихте с този си талант?
- Не съм се замислял, но ако става дума за талант, не може всички да харесват всичко. Ех, Жорж Ганчев понякога се мръщеше, но това е нормално.
- А какво бихте казали на политик, загубил чувството си за хумор?
- Няма какво да му казвам. В момента когато загуби чувството си за хумор, той губи представа за себе си. Животът го слага там, където му е мястото. Колкото и далавери да прави, един ден балонът се пука.
- Наред с успехите и славата останахте ли верен на семейството, вече имате и внуци? Какво Ви дава семейният комфорт?
- Когато накрая дръпнеш чертата, явно това се оказва най-важното. Семейството това е майсторството на компромиса. Когато човек взема решения, свързани със семейството, трябва много да внимава. В това отношение мога да кажа, че съм късметлия. Нели е най-прекрасната и добра съпруга.
- Какво харесвате най-много от живота, който водим днес?
- Най-вече свободата на избора.
- А какво недоумявате?
- Недоумявам, че много хора продължават да чакат някой друг да им реши проблемите. Не се усмихваме, не се радваме, няма го домашното възпитание. Пълно е с боклуци. Градовете ни са изписани с графити. По санираните блокове виждаме всевъзможни надписи. Надраскани влакови композиции. Такава мания ми е непонятна. Преди време журналисти се възмущаваха от това как българи отишли в Япония, за да издраскат един паметник, а това, че цяла България е залята с графити, изписани от малоумни и надрусани хора – това не ги впечатлява.
- Лекуват ли остросатиричните думи?
- Поне дават повод за размисли, но колко лекуват, не знам. Нямам обяснение.
- Това, че сте лесно разпознаваем на улицата, ограничава ли по някакъв начин свободата Ви?
- Всяко нещо си има плюсове и минуси. Така е и с популярността. Понякога е приятно, друг път не, но така се е случило. Всеки си носи кръста.
- Продължете изречението: „Внуците ни ще живеят по-добре само тогава, когато …“
- … когато са възпитани добре, когато са образовани, когато са добри.
- Нация без духовност е …
- … стадо!
- И в края, коя е ку-ку новината за изминалата 2018 година за България?
- Те са много… но от известно време насам все искат да ни внушат, че едно време се е живеело много добре. И това ни го казват хората, които навремето обещаваха светло бъдеще, а сега казват, че сме имали забележително минало. Едва ли навремето е било цветя и рози. И тук ми се иска да припомня една мисъл на Иля Еренбург, известен руски поет и журналист, който казва: „С всичко лошо се свиква, само началото е малко по-трудно“.
